Съдебната реформа - експерименти, който руши държавността

Честите рокади в МВР и спецслужбите провалят акции

В разгара на предизборната кампания един призив към политиците „да свалят розовите си очила и да прогледнат за растящата престъпност“, трябваше да стресне претендентите за поредния парламент. Нищо подобно не се случи дори, когато думите са изказани от главния прокурор, който в своето откровение сподели за тежката ситуация, в която се намира МВР – основната структура в държавата, призвана да опазва сигурността и спокойствието на гражданите и да противодейства на престъпността, особено на онази, която достига до върховете на властта. Нищо явно не е в състояние да развълнува българската политическа класа, която вместо решение предлага удължаване на агонията със заявките си за поредни експерименти, наречени „реформи“, които може и да приключат, едва когато от държавата не е останало нищо. 

За повече от 30 години демокрация българската съдебна власт е най-реформираната част от държавата. Всичките промени в настоящата Конституция са именно свързани с правосъдието и неговите институции. Само че, вместо този реформаторски напън да доведе до повече справедливост и сигурност, каквото би било ефективното и бързо правосъдие, с всяка следваща промяна, ситуацията придобива още по-трагични размери. Дотам, че на практика държавата не е в състояние да изпълни собствените си закони и поставя гражданско-правния оборот в състояние на конституционна криза. 

Само седем години минаха от последния ремонт на основния закон, когато под натиска на тогавашния „Реформаторски блок“ и в частност на провалилия се като правосъден министър Христо Иванов (днес партиен лидер), бе прието членовете на Висшия съдебен съвет от квотата на парламента да се избират с конституционно мнозинство. В настоящата политическа ситуация, в която партиите не могат да се разберат да излъчат дори правителство, за което са нужни 121 гласа, възможността да се намерят поне 160 гласа, за да се стигне до избор на съдебни кадровици, изглежда утопично. Същата е ситуацията и с членовете на Инспектората на съдебната власт и главния съдебен инспектор. Мандатът  им изтече още преди две години, но никоя от партиите в няколкото кратки последни парламента, дори не е и помислял да повдига въпроса, защото отново е нужно конституционно мнозинство. Повече от половин година и Конституционния съд е без двама съдии, които трябва да бъдат избрани от Народното събрание, като дори за тях е нужно обикновено мнозинство. Този институционален блокаж, който на практика се отразява на работата на съдебната власт, поставяйки под въпрос кадровото израстване на магистратите, провеждането на конкурси, дисциплинарни производства и ред други казуси, е по вина именно на онези „реформаторски“ кръгове, които от десетилетия тръбят колко важна е съдебната реформа. Само че сега никой от тях не желае да поеме отговорност и да признае собствения си провал, а сметката отново я плаща обществото.

Не по-различна е ситуацията и в сектор сигурност. Честите рокади по върховете на МВР и специалните служби накара редовите служители да бъдат предпазливи до степен, че през последните две години почти няма проведени акции срещу организирани престъпни групи, а за разкриване на корупционни престъпления вече никой дори и не си помисля. А и кой точно ще се съгласи да свидетелства, след като от третия път последният парламент успя да изпълни поръчката на олигархичните кукловоди и да ликвидира спецправосъдието, за да няма никакъв шанс някой да бъде разследван – за криминална приватизация, за укриване на данъци и финансови престъпления, за корупция по високите етажи на властта. Напротив, медии, свързани и собственост на същите тези влиятелни олигарси, неспирно пропагандират тезата за това колко справедливо било, че вече няма спецпрокуратура, която да разследва и арестува, няма и спецсъд, който отказваше да е снизходителен и държеше уличените в тежки престъпления в следствения арест, вместо да ги пуска срещу подписки.

Горчивата реалност е тази, че след 30 години промени и реформи съпротивителните сили на държавата срещу организираната престъпност са стигнали до най-ниското си ниво. Почти не минава ден, в който прокуратурата вместо да обвинява, самата тя да е вкарана в обяснителен режим - защо се е опитала да потърси отговорност от властимащ за неизгоден за бюджета договор, за злоупотреба със служебно положение или за нагласена обществена поръчка. Политиците, особено когато са на власт, а особено техните адвокати, все по-умело успяват да играят ролята на жертвата, ако държавата дори опита да провери дали случайно не са изпълнявали задълженията си по ръба на закона. Единични са случаите, когато бивши общинари, кметове, заместник-министри, министри или депутати стигат до съда, който пък след няколко връщания на делата и години проточване на процеса, накрая ги оневинява, за да могат пък те от своя страна да осъдят прокуратурата. Да си бил във властта и да се окажеш виновен у нас е почти невъзможно, дори и редовно да си нарушавал закони и правила. И това има своето логично обяснение, защото в реалностите на съвременния свят българските разследващи органи работят с Наказателен кодекс от 1968 година, който се кърпи всяка година по няколко пъти, а по оценка на много магистрати от европейски държави нашенските процесуални правила са едни от  най-тромавите, сложни и дотолкова формализирани, че и за най-елементарното доказване на дадено престъпления, ще са нужни десетки и стотици страници обвинителен акт, множество експертизи, купища доказателствен материал и свидетели, които лесно могат да бъдат принудени да променят показанията си.

На фона на тази определено не розова реалност, българският политически елит не търси бързи и прагматични решения, напротив, той с лекота обещава поредната „реформа“, която не само, че няма да посочи изход от заплетения лабиринт, а по-скоро ще запуши и него. На прага на следващия парламент политиците ни готвят поредната доза юридически еквилибристики, които със сигурност предизвикват иронични усмивки у някои олигархични кукловоди, а със сигурност и вдъхват самоувереност и чувство за недосегаемост  дори на кварталните мутри, какво остава за лидерите на възраждащите се организирани престъпни групи. 

Национален нихилизъм представлява поетият от българските правителства ангажимент на всяка цена да представят пред света, че у нас главният прокурор непременно е с криминален уклон. Няма друго обяснение, освен това, защо е толкова наложително да се приема специално законодателство, което да прави разследването на обвинител №1 на първо място дискриминационно. Защото точно това се предложи от провалилата се бивша министърка на правосъдието Надежда Йорданова малко преди края на мандата й. Сега се чака утвърдителен отговор от т.нар. Венецианска комисия, консултативният  орган на Европейската комисия за реформа в законодателството на страните членки на ЕС. Ако излезем от политическата рамка на въпроса, всеки юрист ще ви каже, настоящата правна уредба напълно урежда възможността обвинител №1 да бъде разследван като всеки един нормален гражданин или представител на властта, стига, разбира се, да има доказателства и причина за това. Но, не, трябва специален закон за една единствена фигура в държавата, не за друго, а, за да са спокойни кукловодите, че, ако отново някой посегне да ги разследва, те ще имат механизъм, с който да си осигурят имунитет.

Провалът на бившите управляващи да дискредитират и отстранят настоящия главен прокурор, роди преди девет месеца идеята за създаването на паралелна квази прокуратура. И понеже това няма как да стане без промяна на Конституцията, политическите еднодневки се размечтаха да превърнат Антикорупционната комисия във второ държавно обвинение, което хем ще може да разследва и почти да обвинява, хем да върши и оперативна дейност, т.е. да подслушва, следи и арестува.

Много от идеите, които от месеци се лансират в публичното пространство, със сигурност ще катастрофират в Конституционния съд, но преди това трябва да бъдат превърнати в действащо право, а това изглежда малко вероятно. Все пак, когато става въпрос за орган с опасно широки правомощия, то несъмнено най-важната тема за политиците, е тази - кой да е на върха на пирамидата? Разбираемо е, че точно по тази тема трудно може да се постигне консенсус, та шансовете за това КПКОНПИ да се превърне в бухалка на изпълнителната власт изглеждат малко вероятни по причини, че политическите лидери нямат доверие помежду си.

Откъслечно се чуват и други амбициозни идеи за ограничаване правомощията на държавното обвинение, което не можело да пита други държавни органи – защо не изпълняват  закона, но пък за сметка на това се предлагат нови структури, които тепърва ще анализират наказателно-правната уредба, нищо, че още преди 13 години се тръгна в посока изработване на изцяло нова доктрина за престъпленията и наказанията. Дори и изцяло нов НК беше предложен през 2014 г., но пак заради липсата на политическа воля той потъна в небитието.

Заради това не се изненадвайте, че „Пътната полиция“ ежедневно установява по 20-30 дрогирани шофьори зад волана, без от това да следва каквото и да е било. Все пак от дълго време не сте чували за разбита мрежа за трафик, внос и разпространение на наркотици. Не се учудвайте и на признанието на главния секретар на МВР Петър Тодоров, че едва 30% от установените нарушения по пътищата изобщо стигат до авторите им. Това ще е така, поне докато всяко следващо правителство не престане да използва МВР за политически цели. Не се шокирайте, ако трафикантите прекарват нелегалните мигранти през Орлов мост, ръководството на МВР само призна, че в трафика участват и полицаи. Други пък 40 служители на МВР са били в непрестанен контакт с абсолютен рецидивист и известен дилър на дрога в столицата. С един единствен, а такива като него има хиляди. Всички тези проблеми очакват своето решение, още утре. Вместо това обаче и в следващия парламент ще слушаме, колко нужна е поредната реформа на прокуратурата и ограничаване на правомощията на главния прокурор. Когато това се случи, не се изненадвайте, ако станете поредната жертва на недосегаеми престъпници, вашите представители във властта повече от 30 години правят това възможно, унищожавайки с всяка следваща „реформа“ усещането за държавност и държава.