Неизвестните нови борби на Македония

За пореден път България не се оказва подготвена за такава промяна

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

През 60-те години на ХХ в. се наблюдава първата важна следвоенна геополитическа промяна на Балканите. Тя е предизвикана от започналото привидно демократизиране на Съветския съюз и сближаването между Москва и Белград, свързано с налагането на съветски диктат върху страните, които имат открити проблеми с Югославия.

Албания начело с Енвер Ходжа не е съгласна с подобна политика. Причините са комплексни, но част от тях произтичат от нежеланието да приеме натрапваното мълчание по отношение на постоянното преследване на албанското население в Косово. За да може да отстоява албанския национален интерес, след октомври 1961 г. Тирана се дистанцира трайно от съветския блок. Същата година замразява членството си във Варшавския пакт, а на следващата напуска Съвета за икономическа взаимопомощ. През 1968 г., след комунистическата интервенция в Чехословакия, Албания окончателно скъсва с Варшавския договор. Към онзи период това е най-голямата геополитическа загуба на Москва, породена от неадекватното поведение на съветските ръководители. В стремежа си да спечелят на всяка цена Югославия, те губят Албания, а с това и излазът на съветския блок на Адриатическо море и свободния достъп до Средиземноморието.

Редица страни по света внимателно следят този процес. Разсекретените доклади на ЦРУ показват какво значение са му отдавали в САЩ. В същото време обаче в България, поради наложените зависимости, са премълчавани важни факти, които и днес не са достатъчно добре осветлени. А Енвер Ходжа, като пряк участник в тези събития, ни е оставил достатъчно сведения, които хвърлят светлина върху причините за непоследователната българска политика по македонския въпрос.

Книгите на Енвер Ходжа, разглеждащи съветската подкрепа за сръбските аспирации на Балканите.

Три са книгите, в които Енвер Ходжа разглежда различни аспекти на следвоенните проблеми с Югославия: „Хрушчов на колене пред Тито“ (1977), „Хрушчовистите“ (1980) и „Титовистите“ (1983). За тези издания основателно се е мълчало от гледна точка на комунистическия режим в България, тъй като те разкриват нелицеприятни факти на фаворизиране на Югославия от страна на СССР и негов натиск върху Албания и България. Така например още в първата си книга, като описва посещението на съветския ръководител в Белград през 1963 г., Е. Ходжа обръща внимание на думите на Хрушчов за „традиционната дружба“ между руснаци и сърби, за тяхната „обща историческа съдба“ и „обща крайна цел“. С възмущение е направена констатацията, че „Н. Хрушчов подхрани старата мечта на Тито да играе особена роля на Балканите, като установи своя хегемония“. Все в този дух е предадено и интервюто, което на 18 август на остров Бриони Хрушчов дава пред кореспондент на Ройтерс: „Не е изключена възможността за нови балкански проекти, където Югославия би играла първостепенна роля“.

Българското снишаване заради описаните събития е разбираемо, защото те илюстрират унизителното подчинение на България, изпаднала в невъзможност да отстоява националните си интереси в Македония, тъй като волята на съветските ръководители е тя да бъде в югославската сфера на влияние. Петното от българската пасивност по този въпрос обаче е измито от Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, които публично взимат ясно отношение. В края на април 1981 г. техният орган в. „Македонска трибуна“ публикува статия, в която подробно е разгледана книгата „Хрушчовистите“. МПО обръща внимание, че става въпрос за преките впечатления на Енвер Ходжа от един важен момент в отношенията между Албания от една страна и СССР и страните от източния блок от друга. Като цитира думите му, че „титовата клика избива косовари под единствения претекст, че били „балисти“, за да може да анексира тази област“, МПО подчертава, че „този метод и денационализаторска политика на титовци ни е познат и на нас. Не една българка и не един българин са пострадали по недоказано обвинение, че са „ванчовисти“. Единствената цел на тези обвинения е да се обезбългари Вардарска Македония, досущ както това се прави в Косово“.

По-нататък в статията се подчертава, че „Енвер Ходжа защитава албанската теза, което е нормално, и ни дава една представа „от вътре“ за един конфликт, продължил с години, за който сме били осведомявани най-често по предположения и гадания „от вън“. От българска гледна точка безспорно най-интересни са подробностите, свързани с Македония. Очевидно албанският ръководител застава на позицията на Методи Шаторов за присъединяване на македонската комунистическа партия към българската, като пише, че по време на войната е имал „връзка за взаимодействие и за координация с действащи в Македония чрез българската комунистическа партия“. По-нататък той подчертава, че това взаимодействие е договорено на „македонска“ територия, като сам я поставя в кавички. По този начин отхвърля югославската теза за някаква македонска специфика и самобитност.

Особено важни са разкритията около поведението на Тодор Живков при разговорите му със СССР, засягащи Македония. Според Енвер Ходжа, „Хрушчов успя напълно да го подчини на себе си... Живков възприе тактическите похвати на Хрушчов в отношенията с комунистическите и работническите партии: днес той говори против Тито, утре - в негова полза, днес отваря границата за събори с югославяните - утре ги затваря, днес говори за Македония, утре я подминава с мълчание... Тази страна, всички области на нейния живот, се ръководят от съветите. Формално съществува българско правителство, българска партия и българска администрация, но фактически всичко правят съветите“. След тези думи на Енвер Ходжа, МПО констатира, че „той обвинява ръководството на БКП в липса на собствена национална политическа линия“.

Особено интересни са фактите, свързани с книгата „Титовците“. В нея Е. Ходжа пише, че „в миналото, когато албанският народ се бореше против сръбските претенции и терор, ние дружахме с българския народ... и оказвахме помощ един на друг... Нашите отряди по време на националното Възраждане и в периода на балканските войни поддържаха тесни бойни връзки с въстаническите чети в тези краища, предприемали са съвместни бойни действия и са се укривали едни други“. Въпреки че не споменава името Македония, става ясно, че Е. Ходжа говори за сътрудничеството между българи и албанци в районите, където те са съседи - именно в Македония, където през 1913 г. избухва българо-албанското Охридско-Дебърско въстание. Е. Ходжа се въздържа да вземе директно отношение към мнозинството от населението на Македония, но ясно отчита „стремежът на югославяните да подценят борбата на българите и с пренебрежение се отнасяли към нея поради македонския въпрос“.

По повод това издание, МВнР подробно информира през 1983 г. ЦК на БКП, че Е. Ходжа „засяга отношения между две балкански държави, едната от които е наш съсед, както и събития, в които ние сме причастни“. Поради тази причина, „желателно е да се очертаят при една по-обширна рецензионна разработка и мястото на нашата страна в тези отношения. До каква степен и как трябва да се използва кризата в отношенията между Албания и Югославия от наша страна и каква трябва да бъде политиката ни към тях, преценена през призмата на нашите национални и интернационални интереси, са въпроси, на които трябва непрекъснато да отговаря нашата научна и практическа мисъл“.

За пореден път обаче България не се оказва подготвена за такава геополитическа промяна, поради което не съумява да се възползва от нейните неизбежни последици. В резултат на това днес косовският проблем до голяма степен е разрешен, а поради руско-сръбското влияние, македонският е в задънена улица и продължава да трови отношенията между София и Скопие.