Необходима е енергия, получавана от това, което природата ни е дала и което не ни поставя в зависимост от външни фактори, казва проф. Владко Панайотов. И поставя въпросите за бъдещето на зелената енергия пред страните членки на Европейския съюз: „Ако ние се забавим, говоря като Европа, в решаването на тези проблеми, убеден съм, че други страни ще ги решат и тогава ще се наложи да купуваме технологии“.

- Проф. Панайотов, само до преди 10 години Вашите разработки за водородната енергия звучаха повече в сферата на фантастиката, но днес вече в някои германски провинции дотират производството на водородни влакове. До колко е реалистично в ЕС водородът да навлезе масово в градския транспорт, дори във въздушния и след 30 години да се возим на водородни трамваи, примерно?
- Връщате ме доста години назад, когато „се наливаха основите“ на това водородно бъдеще на нашата страна. Тогава България беше приета в редиците на Европейската водородна асоциация, тогава организирахме семинарите, кръглите маси, срещите с производители, изследователи, реализатори на двигателите, работещи с водород в Европа и по света. Тогава за нас тези неща изглеждаха далечна фантастика, без особено бъдеще и смисъл за икономиката и индустрията. Може би нещата се промениха, когато ми беше възложено от Европейската комисия да се прокара Европейската водородна стратегия с хоризонт до 2024 година. Тогава срещите с Европейската водородна асоциация се задълбочиха, защото това беше нещо решаващо и за бъдещето на Европа. В знак на благодарност генералният директор на тази организация Берт де Колвенаер направи така, че една от първите коли в Европа, използващи водород като гориво, да дойде в България. Беше зимата на 2013 година - по много труден маршрут, на специална платформа тази кола пристигна в България, бе представена на хората на площад „Александър Невски“ и мнозина успяха да изпробват това уникално творение. Същевременно беше проведен голям семинар в БАН за бъдещето на водородните технологии във всички сфери на човешкия живот, на който възникнаха и предложения за бъдеща съвместна дейност в областта на транспорта и селското стопанство. За съжаление, по редица причини тези проекти не се състояха. Но, връзките, които се създадоха с германските, италианските и други специалисти, учени и фирми останаха и всичко би могло да се възобнови, защото ние имаме потенциала за това. Това е с няколко думи, през моя поглед, развитието на нещата, но трябва да отбележа и хората, с които бях в директна връзка по всички проблеми и въпроси. Това са академиците Александър Попов - председател на българското водородно общество и неговите колеги Дечко Павлов, Тодор Николов, Димитър Клисурски. Разбира се, семинарът бе организиран с активното съдействие на тогавашния председател на БАН академик Стефан Воденичаров. Делото им бе продължено от проф. Цвети Цветков. Споменавам тези имена, защото обществеността трябва да знае кои са първопроходците на тази изключително важна стратегия за България.

- „Водород срещу въглерод“ или „водород и въглерод“? На какво залагат в стратегиите си мощните икономики в перспектива до 2050 г. и въобще до края на този век?
- Когато говорим за водорода като бъдеще и като спасителен път за решаване на енергийните проблеми, не само у нас, но и на човечеството, имаме предвид неговите основни предимства, като носител на енергия - той може да бъде съхраняван и използван, когато е необходимо, няма никакви емисии при неговото използване, което е изцяло в съответствие със зеления проект, както и с възможността в бъдеще да се произвежда във всеки дом, за да се преобрази начина на живот на хората и премахне зависимостта от изкопаемите горива. Всеки ще може да се осветлява, и зарежда автомобила си. Ще се промени инфраструктурата за живот на хората въобще. За да стане това „зелено бъдеще“, обаче, трябва да се преодолеят някои проблеми, свързани с получаването, цената, транспорта и съхранението му, и използването му за произвеждане на електричество. Няма да се спирам на прякото използване на водорода в двигатели с вътрешно горене или за усилване на горивните процеси в индустрията, нито на съхранението и на транспорта. По тези въпроси се работи от около 30 години - бях свидетел в Германия като гост-професор и взех участие в моделиране на хранилищата, на корозията на тръбопроводите, на дифузията на водорода от хранилищата към околните скали и води. Избираха се предимно бивши солни мини. Главният въпрос е откъде ще дойде енергията, необходима за получаване на водорода. Тук говорим за получаване на водород от електролиза на водата, защото почти всички други методи са свързани с отделяне на въглеродни емисии. Това е засега и най-скъпият метод за получаване на водород, но това е чистият водород - нека го наречем „зелен“. Идеята е енергията да идва от възобновяеми източници, но дали тя ще бъде достатъчна, особено в страни където вятърът, слънцето и водата не са в излишък. Ако електричеството идва от централи, където се изгарят въглища, то ефектът от въвеждането на водорода в реалния живот по отношение на климата и околната среда е нищожен. Но, ако вместо забраната за използване на въглищата, внедрим чиста технология за използването им, т. е. да премахваме вредните емисии в момента на тяхното отделяне и в атмосферата излизат чисти газове, тогава проблемът е решим.

- Възможно ли е с въглища да се произвежда т. нар. зелена енергия, когато отвсякъде ни говорят за затваряне на тези централи?
- Трябва да кажа, че има патенти в тази област - светът работи усилено. Има и български патенти, даващи надежда за решение на този огромен проблем. Смятам, че това е един от ключовите проблеми за решаване, който ще отвори вратата на зеленото бъдеще, на водородните технологии в един достъпен вариант за хората и нормални цени на електричеството. Защото в противен случай е възможно в близко бъдеще токът да стане лукс. Да не забравяме все пак, че природният газ, нефтът, въглищата са изчерпаеми. А преходът до новото столетие, когато ще бъдат вече налице новите ядрени технологии - безопасни и приложими, според мен, ще се основава на въглищата. Проблемът е как при тяхното използване да се елиминират вредните емисии. Тук трябва да се концентрират усилията, а и знанията, опита, уменията на хора от науката, практиката и с финансиране от Европейската комисия и под нейн контрол да се формира международен колектив за решаването на този въпрос в течение на 4-5 години.

- В каква посока, според Вас, трябва да са насочени усилията на учените и има ли въобще място България в този дебат или ще останем в изчакваща позиция за намиране на решение?
- Убеден съм, че този възлов проблем може да бъде решен и България да заеме своето значимо място, заедно с Германия, САЩ и други страни, заинтересовани да се премахне притеснението за утрешния ден - да може да се произвежда евтин водород, използван в транспорта, селското стопанство, бита и пр. и да спадне социалното напрежение. Тук ролята на някои институти на БАН, например на Института по електрохимия и енергийни системи към БАН е решаваща, защото притежават и капацитета, и знанията и фундамента за решаването на тази ключова не само за България задача. Изключително важно е да се използва и опита на ВУ като ХТМУ, МГУ, ТУ. Нужна е енергия, получавана от това, което природата ни е дала и което не ни поставя в зависимост от външни фактори. А и да не забравяме, че водородът не може да реши енергийните проблеми на човечеството - може да заеме в енергийният микс около 20-25%. Ако ние се забавим, говоря като Европа, в решаването на тези проблеми, убеден съм, че други страни ще ги решат и тогава ще се наложи да купуваме технологии. И това ще бъде катастрофа. Сега е моментът САЩ да окаже съществена помощ в интегрирането в научно, експериментално и внедрителско отношение във връзка с тези проблеми. Да окаже помощ на Европа - това според мен ще е именно онзи малък план „Маршал“, който няма да е в пари, а в наука и интеграция. Нужно е спешно формиране на колектив, а нашите ТЕЦ-ове да са мястото на експеримента и внедряването, като за този период да бъдат освободени от такси, квоти и санкции. Веднага мога да кажа, че това ще бъде задача много трудна, скъпа и ще иска денонощни усилия от този международен колектив. Но, искам само да внеса малко пояснение - имах възможността да видя фотопанелите на „Аполо 11“. През онези години по площ колкото един малък монитор са стрували няколко хиляди долара, а днес - само стотинки. Същото, убеден съм ще бъде и с технологията за премахване на вредните емисии от газовете след изгаряне на въглищата.

- Как се решават от експертите и учените въпросите със сигурността на преноса на водород, с производството му, възможно ли е сегашните газови мрежи да се използват за пренос на водород или трябва да се строи нова инфраструктура?
- Що се отнася до това може ли съществуващата инфраструктура, изградена за пренос на нефт и газ да бъде използвана - има много изследвания в САЩ и от Европа - в Германия, Италия и бих специално отделил учени от Португалия, които са провели детайлни изследвания. Водородът може да се транспортира в тръбопроводи, подобно на природния газ. Има мрежи за водород, които вече работят днес, 2000 км мрежа в Европа и 1000 км мрежа в САЩ. Обемната енергийна плътност на газообразния водород е 36% от обемната енергийна плътност на природния газ при същото налягане. За да се транспортира същото количество енергия, водородният поток трябва да бъде 2,8 пъти по-голям в сравнение с природния газ. Водородът е съвместим с алуминий, месинг, нисковъглеродни стомани и полимери, но не и с висковъглеродни стомани, високоякостни сплави и титан. Пластмасовите тръби, изработени от поливинилхлорид или по-новия полиетилен с висока плътност, които се използват в някои линии за природен газ, са твърде порести и не са подходящи за транспортиране на водород. На дълги разстояния също ще има нужда от редовно подаване на налягане, може би на всеки 100 км и това ще представлява допълнителна загуба на енергия. Така, че преносът на водород в съществуваща инфраструктура е възможен, но при изпълнението на редица изисквания, за които стана дума по-горе, включително и предварително продухване на тръбопроводите с инертен газ. Тук не говорим, вероятно някой следващ път трябва да се спрем и на начина на съхраняване на водорода. Виждате, че водородната стратегия не може да бъде сама за себе си - тя е свързана също така и с проблема за стратегическите или „ключови“ метали, които макар и в малки количества са незаменими във водородните горивни камери, а така също и в новите акумулаторни батерии. Но, тази тема с рециклирането, с преработването на техногенни отпадъци и новите технологии за получаване на стратегически суровини за Европа, е една много сериозна и дълга тема, по която можем да говорим по- нататък. Само ще отбележа, че и по нея светът се е придвижил много напред, но има и водещи български изобретения, а и университет с традиции в подготовката на кадри и технологии в това направление, именно МГУ „Св. Ив. Рилски“. Така, че и тук е мястото за интегриране и реализиране на българската наука в европейски и световен мащаб. Всичко е в нашите ръце. Засега.

Нашият гост
Проф. дтн инж. Владко Панайотов, член-кореспондент на БАН е роден на 7 май 1950 година. Завършил е Химико-технологичния университет “Менделеев” в Москва със специалност “Химическа кибернетика”. Професор в Минно-геоложкия университет в София, член е на Съюза на учените в България. Бил е член на Висшата атестационна комисия (ВАК) по архитектурни, строителни и минни науки, евродепутат от АЛДЕ. Евродепутат на годината в областта на опазване на околната среда, носител на златен орден на труда, “Стара планина” - първа степен, “Св. Св. Кирил и Методий - огърлие” и др. Владее английски, руски и испански език.