Не знам дали обществото е готово за промяна

Нов превод на най-великата любовна трагедия „Ромео и Жулиета“ излезе на български език, публикуван от издателство „Изток-Запад“. В. „Труд“ разговаря с известния преводач, поет и англицист проф. Александър Шурбанов за гениалния Уилям Шекспир, изкуството на превода и политическата ситуация в страната.

Проф. Шурбанов, вярно ли е, че преводът е или точен, или хубав?

- Е не! Трябва да е и двете заедно, но да не е лъжлив.

- А вие къде сложихте за себе си мярката?

- Толкова години се занимавам с тази работа, че вече не мисля за това – то е като втора природа. Най-важното правило за мен е следното: преводачът не бива да се опитва да се хареса на публиката, а да направи така, че публиката да опознае автора такъв, какъвто е, с всичките му особености, и ако може, да го обикне. Преводачът, ако не обича това, което прави, по-добре да не се заема с него.

- Всеки индивид възприема по различен начин света на думите. Как сте сигурен, че като преводач предавате истината?

- Това е истината за мен. А пък тези, които четат и гледат произведението на сцена, ще преценят дали звучи автентично. Повечето хора не могат да го направят, защото не стигат до оригинала, но автентичността се усеща по звученето на текста, по смисъла, който той носи. Преводът не бива да бъде повърхностно привлекателен, а да привлича с нещо, което е дълбоко в творбата, което няма как да не се познае като истинско и ново. А при Шекспир всичко е ново. След повече от 400 години нещата му са все едно, че не са от миналото, а от бъдещето.

- В предговора на „Ромео и Жулиета“ обяснявате, че така наречената „къща на Жулиета“ във Верона исторически не би могла да бъде домът на Жулиета, чийто род дори не е живял в този град. И че въпреки че този факт е известен, хората ходят там като на поклонение, понеже легендата е надделяла над историческата истина. Каква е тайната на тази шекспирова пиеса?

- Вие си спомняте, че имаше един много остроумен филм, „Влюбеният Шекспир“ по сценарий на Том Стопард, който е великолепен постмодернист в литературата. Абсолютно измислена история, разбира се, но тя показва, че хората имат нужда да видят Шекспир като жив човек, защото той е енигма, около него има много тайнственост. Да го видят и като човек, който е могъл да напише тази невероятна ода на любовта, „Ромео и Жулиета“, защото пиесата е толкова жива, толкова истински показва отношението на двама юноши, които за първи път откриват любовта, че е безсмъртна. Публиката реагира на тази пиеса с такава обич и съпричастие, че тя не може да се обсъжда хладнокръвно, без човек да се вживее в нея. Мисля, че това е голямата сила на тази творба. Когато четем текста, усещаме че Шекспир е минал сам през този опит, през тези реакции, през тези рефлекси. Личи по най-дребните детайли.

- Дайте пример за такъв детайл, който Шекспир е почерпил от личния си опит.

- Когато от градината Ромео вижда Жулиета горе на балкона и казва, че завижда на ръкавицата й, че тя може да се допре до нейното лице, а самият той е толкова по-далече. Ревността дори към неодушевени предмети за това, че са в близост до съществото, което се е превърнало в божество за влюбения, приковава вниманието. На едно място има нещо, което Шекспир повтаря и в друга своя пиеса: Ромео казва, че си отива от срещата с Жулиета тъй, както малкото дете тръгва за училище – с неохота. Пълзи бавно към училището. Но когато се върне към нея, той ще тича, както детето бяга от училище към вкъщи. Това са чувства, които авторът сигурно е изпитал като малък ученик в стратфордското училище и те влизат в поезията му с покоряваща свежест. А те са естествени и за Ромео и Жулиета, които са още едва на 14-15 години, много близо до детската възраст.

- Вие се възхищавате на твореца Шекспир, но казвате, че не се интересувате много от личността на писателя. Защо така?

- Да. Личността на поета ме интересува по-малко от творчеството му не защото ми е безразлична, а защото виждам колко се спекулира с нея в популярната литература. Колко много измишльотини има, които се навързват една с друга, така че малко по малко започват да стават истина - така, както е станала „истина“ къщата на Жулиета във Верона. Разполагаме с  доста биографични данни за Шекспир, които са събрани от сериозни учени, и те ни показват противоречив образ – каквито са повечето хора. Това води много литературни спекуланти към конструиране на други образи, които биха били по-компактни и по-привлекателни. Шекспир има някои непривлекателни черти като личност. Той е водил съдебни дела срещу свои съседи в Стратфорд за пари и имоти. Успял е да натрупа голямо състояние, ловко е използвал театъра като източник на доходи. Това не е укоримо, но човек си казва: възможно ли е този да е същият човек, който е написал „Хамлет“, „Както ви харесва“ и „Бурята“? Възможно е. Та нали някои от големите италиански ренесансови художници са били бандити и убийци! В самата Англия драматургът Бен Джонсън е убил човек в дуел и едва се е спасил от смъртно наказание. Не бива да идеализираме знаменити творци от онази епоха заради таланта им. Художниците са по начало сложни личности. А Ренесансовите личности са много по-сложни от всички останали, защото това е времето, когато човек се освобождава от всички Средновековни условности. И хората са се почувствали свободни да бъдат себе си. А човек... не е съвършено същество. С това Ренесансът е много красив и много привлекателен. С тази свобода. Но тя си има цена: много силно се проявява и отрицателната част от човешката природа, така както и силата на човешките способности. За мен е достатъчно, че Шекспировото творчество е на наше разположение. Какъв е бил човекът, който го е създал, е от второстепенно значение.

- Като казахте „спекулации“, вярно ли е, че в пиесите си Шекспир е слагал знаци, подобни на тези при нотирането – паузи, ударения, знаци, които да указват артистите как следва да произнасят репликите си?

- Много интересно е това, което засягате. В Шекспировото творчество тоническите ударения падат естествено върху важните неща, точно на думата, на сричката, която е важна за смисъла, настроението и чувството, което се изразява. Друга особеност са скъсените стихове - те не са случайно там. Показват, че актьорът трябва да спре, да помълчи приблизително толкова време, за колкото би произнесъл изпуснатите срички, и тогава да продължи. Ей такива тънкости има в текстовете на Шекспир.

- Тези тънкости изискват голямо майсторство  при превода. Кои са основните трудности, с които се сблъскахте?

- Не всичко от това може да премине в превода, за съжаление. Една от трудностите е, че българските думи са по-дълги от английските. Когато има скъсени стихове, преводачът се изкушава да запълни стиха докрай, за да може да побере съдържанието. Аз съм се старал, доколкото мога, да запазя тези характерности, да усетя къде трябва да падат логическите, смисловите и емоционалните ударения, та там да падне и прозодичното ударение, а не то да се измества съвсем другаде, а да запазя и вариращите стихови дължини.

- Как въобще успявате да се справите със задача, която изглежда непосилна?

- То не е толкова сложно, колкото когато го обсъждаме.

- Защо не е толкова сложно?

- Защото, когато преводачът се вживее в текста, когато заживее в него, възпроизвеждането на формата става естествено. Той я усеща, не я мисли, когато я пресъздава. По-късно вече тя може да се обсъжда рационално. Както впрочем и цялата поетика на Шекспир. За нея са изписани стотици хиляди страници. Самият Шекспир би се учудил, ако чуеше какво са му приписали критиците. Но той за много от нещата би казал: „Да, аз това съм го усетил. Не съм го мислил, но съм го усетил.“ Големият художник действа инстинктивно, спонтанно. Ако започне да мисли как да направи нещо, то няма да стане.

- Може ли човек, който не е поет, да превежда стихове?

- Не знам, аз мисля че не може. Но има изключения. Например един от преводачите на Шекспир – Любомир  Огнянов – той не е поет. А преводите му са интересни. Не бих казал, че са съвършени, но са интересни, има нещо много силно в тях. Разбира се, тук боравим с един смесен жанр. Това е поетична драма. Когато стигнеш до чиста лирическа поезия, там Огнянов нищо не би могъл да направи. Там трябва на всяка цена преводачът да бъде поет. Да преживее стихотворението като свое, да го пренапише. Даже в някои славянски езици преводът на поезия не се нарича „превод“, а „препяване“. Робърт Фрост, мисля, беше казал, че поезията е това, което се изгубва при превода.  И за да не се изгуби поезията, стихотворението трябва да се пресъчини. Със същия импулс, който е породил оригинала, да се напише ново стихотворение. И все пак то да не бъде много далеч от оригиналното. Това е просто неизпълнима задача: от една страна да бъдеш верен на автора, защото иначе какво правиш? Пишеш си свои неща, това е навей отнякъде, но не и превод! От друга страна, не бива да бъдеш скован от това, което си прочел. Трябва да имаш свобода за полет на въображението през цялото време.

- Според вас кое е най-брилянтното произведение на Шекспир?

 - Много е трудно да се каже. Едно време питах Валери Петров, след като беше превел почти целия Шекспир, коя пиеса му се струва, че е най-интересна, и му е най-близка. Той веднага отговори: „Хамлет.“ Не знам дали го каза автоматично, но и аз мисля, че „Хамлет“ е невероятно произведение. Със своята загадъчност и със силата на внушението „Хамлет“ е голямо нещо. Аз обичам и „Бурята“, защото е много поетична и алегорична пиеса. Тя се отдалечава от реалността и гледа живота отдалече, сякаш Шекспир си отива. Казват, че това е последната му пиеса. И действително в нея имаме поглед към живота отдалеч, все едно, че поетът е на космическо разстояние и съзерцава Земята оттам: тя е и красива, и странна. „Бурята“ е изключително произведение. Много от пиесите обичам. Като трагедия на самите основи на съществуванието „Крал Лир“ е може би мисловно и емоционално по-богата и от „Хамлет“ Обичам поне дузина от сонетите. Няма нищо, създадено от Шекспир, в което да не личи, че до него се е докоснал човек с гениален талант.

- При вашия превод на „Хамлет“ се решавате на много дръзка крачка – да промените превода на добре познатия на всички първи стих в монолога „To be, or not to be…“ Новото звучене „Да бъдем или не – това се пита“ се отхвърля от едни и се приема като гениално от други. Защо се наложи да провокирате навика на читателя?

- Това, че е имало спорове, ми е приятно. Този монолог аз съм го превел преди много, много години, не сега, когато превеждах цялата пиеса. Тогава реших че съм намерил вярното решение на въпросния стих. Не съм се разубедил и до този момент. Имам много основания за това. Целият монолог на английски е в първо лице множествено число. Хамлет обсъжда всички нас като хора, като човешки род. Не обсъжда толкова самия себе си като индивид. Много кардинален е неговият въпрос. Това не е въпрос на самоубиец, който, потиснат от своята съдба, се чуди дали да свърши със себе си или не. Той е много по-дълбок: какъв е смисълът на човешкото съществувание, има ли то въобще смисъл и оправдание. Разбира се, каквото и да направиш на български, не е същото като в оригинала, защото ние нямаме неутралната форма на инфинитива и трябва да изберем или единствено, или множествено число, но за мен второто е по-точният избор. И другото, което исках да направя, е да избегна тази кратка форма, „туй“ – „туй е въпросът“. Щеше ми се да е пълната форма – „това“. И оттам дойде – „това се пита“.  За произнасяне на сцена ми се струва, че е по-добре, а и звучи по-тежко и категорично, отколкото домашното „туй е въпросът“. Знам, че с този превод шокирах, предизвиках  някои напластени... навици на четенето на пиесата в България, особено на този толкова популярен монолог. Рисковано е да кажеш: „аз ще го направя по друг начин“. Но ако не поемеш този риск, по-добре не се заемай с превод. За какво да каканижеш едно и също? Ако имаш да кажеш нещо ново, кажи го, пък каквото ще да става. Някои от младите поколения почувстваха привлекателността на това непознато досега решение. Много съм щастлив, че такъв режисьор като Явор Гърдев се хвана за него. Дори изведоха точно този цитат като реклама на постановката.

Чувал съм коментар: „в оригиналния превод не е така.“ Такова нещо като „оригинален превод“, разбира се, не може да има. Както няма и окончателен превод. Преводът е движение. Движение в две противоположни посоки – към автора и едновременно към публиката. Това не е ли по-близко до автора? А това не говори ли по-ясно на публиката? Преводачът трябва да бъде доста самокритичен, свит в себе си, но същевременно и безстрашен – как става това? Ето, на толкова места в преводаческото изкуство попадаме на противоречия, които са неразрешими.

- С какво допринасят новите преводи на толкова известни произведения?

- Хубаво е всеки нов превод да носи нов поглед. Мои английски приятели са ми казвали: „Вие сте щастливи, че можете да четете Шекспир на съвременен език, докато ние сме обречени да го четем на езика отпреди 400 г.“ Добре, но вие сте пък щастливи, че четете неговите думи, чувате неговия непреправен глас.

- Тук по естествен път стигаме до въпроса „Под игото“ на Вазов трябваше ли да се осъвременява?

- Според мен, не. Аз мисля че голямата сладост на Вазов е в езика. Като при всеки поет. В езика му се крие силата. Опитвали са се Шекспир да го осъвременяват – нищо не става. Има много компетентни осъвременявания на Чосър, на „Кентърбърийски разкази“, но звучат толкова по-сухо от оригинала. Новият език е за новите автори. Разбира се, това поставя въпроса и за превода: как трябва да се превежда един стар автор? Безсмислено е да го превеждаш на езика на Иван Вазов, защото този език не е вече езикът, на който общуваме днес. Шекспир е писал за съвременниците си. Така трябва да постъпва и преводачът.

- Но приемливо ли е да се използват съвременни думи, дори жаргон, при превода на старите автори?

- Решението трябва да е компромисно. Да се превежда на съвременен език, но без белезите на днешния ден. Не бива да допускаме изрази като „не ми пука“ например. Те дърпат много силно към нашето време. Ако се пазиш от мимолетния жаргон и постигнеш езикова неутралност, няма да сбъркаш. Някои преводачи поръсват превода на класически творби с архаизми. И аз съм го правил, въпреки че все по-малко прибягвам до това – особено при превода си на Милтън. Там не съм имал друг избор, освен да извлека голям дял от старославянската лексика и синтаксис, за да я влея в тази поема („Изгубеният рай“ – бел. ред.) Струва ми се, че е горе-долу аналогично на това, което Милтън прави с латинския синтаксис и лексика, за да постигне търсеното старинно и тържествено звучене. Но и това трябва да се прави с разумна мярка. Мярката се осигурява с култивиране на душевността на преводача. Не с учене на уроци. Разбира се, хубаво е да се попоглежда и как други хора в занаята са се справили с това или онова, но е важно да се изработи вътрешният стандарт.

- Вие четете ли чуждите преводи, когато превеждате определено произведение или се пазите от тях?

- Пазя се. Доста от тях вече познавам, разбира се, но се пазя от опресняване на впечатлението, защото няма как да не се повлияеш. Но когато преводът е готов вече и започна да го редактирам, да го овалвам, тогава започвам да отварям и други преводи, включително и на чужди езици, за да проверя доколко съм успял да намеря вярната посока с едно или друго решение. И това сверяване донякъде помага. Изведнъж виждаш – да, ама онова е може би по-добър вариант. Тогава пък възниква въпросът: доколко може да се заимства при превода. Всеки мисли различно по този въпрос. Ако са два-три отделни малки детайли – да. Вероятно никога няма да се яви преводач, който да измести Константин Величков в превода на първия стих на „Божествена комедия“ – „На попрището жизнено в средата.“ Казал го е веднъж завинаги. Това е. И всеки следващ преводач ще бъде задължен да го вземе и да го сложи в своя превод.

- Навикът възпрепятства възприятието на новия и различен превод...

- Преводачът няма как да не се съобразява и с навиците. Не може да правиш някаква цялостна революция. В „Хамлет“, а и не само там, малки революцийки съм направил – един стих, много важно! Някак обаче вниманието се съсредоточи точно там, защото този стих е много познат, а и ключов за трагедията. Но ако погледнете целия превод, в него има други неща, които са също такива малки революцийки, отдалечаване от навика. И мисля, че преводачът трябва да отдалечава публиката от навиците й, а не малодушно да им робува. Навикът е убийствен. Усещам го по себе си: немалко от това, което съм наизустил в училище от българската поезия, е почти безсмислено: звучи в главата ми като текст, мога да го възпроизведа, но вече не се замислям върху него. Такива навици трябва непрекъснато да се провокират. Преводачът е длъжен да го прави на всяка крачка. Трябва да поеме този риск.

- Как се разбира дали преводът на едно драматическо произведение е витален?

- Театърът е истинското изпитание за един превод на драма. Дано театърът да се възстанови от ограниченията на пандемията и да заживее наново с пълни сили, това е много важно.

- Кога се захванахте с преводите на Шекспир?

- Трябва да кажа, че много дълго съм се пазил да не превеждам Шекспир. Още от съвсем млади години съм работил със студентите върху детайлите на Шекспировите пиеси и съм се опитвал да ги накарам да обикнат хубавото в Шекспир, онова, което аз съм открил за себе си в неговите творби, да им покажа, че имат огромния шанс да четат в оригинал несравними с нищо поетични произведения, да се докоснат до създаденото от гения. С доста студенти съм успял да го постигна. Това много ме радва.

Веднъж бях в Капелата на Медичите във Флоренция. Там е много строго забранено да се пипат статуите. Издебнах, когато пазачът се беше леко обърнал, и все пак докоснах с ръка една от скулптурите. Той изведнъж се извърна – виждат и с гърба си – и започна да крещи: „не пипай, не пипай!“. Обаче аз вече бях пипнал там, където със сигурност е пипал Микеланджело! За мен това беше чудо, което си откраднах веднъж завинаги. Ей такива неща са важни: да се докоснеш до нещо, което е докоснато преди теб от някой много по-голям от теб. Аз се отплеснах малко. Ставаше дума как започнах да превеждам Шекспир. Дълго време се пазех от изкушението...

- По какви причини сте избягвали да превеждате Шекспир?

- Много хора са го превеждали, много трудно е – невъзможно е да се направи както ти се иска. Може би, казвах си, някой ден ще узрея достатъчно, за да се доближа до това. Сигурно сбърках, че отлагах... Търсех допир с други – с Марлоу, дори с Джон Дън, които не са по-малко сложни, но не са Шекспир. За мен той е бил нещо като божество. Отделни неща съм се опитвал да нахвърлям на български за себе си. Но много късно, в новия век вече, около 2000-а година, взех да се опитвам да превеждам най-големия. Бил съм към 60-годишен - Шекспир вече не е бил жив на тази възраст. Но той е живял много по-интензивно, десетилетия за година. Надявам се, че съм запазил достатъчна свежест на възприятията за да я съчетая със зрелостта на мисленето, която би трябвало да е дошла с възрастта. Че едното не е убило другото, че мога да правя неща, които са жизнеспособни и пъргави.

- В едно от интервютата си казвате, че преводите на Шекспир са мерило колко цивилизована е една държава, а съгласно това мерило, ние в България сме много цивилизовани. Колко превода има в България на Шекспир?

- Много са. Над 160 превода на драмите му. Някои от тяхте са превеждани по 20 и повече пъти през годините. Първите Шекспирови преводи датират още отпреди Освобождението.

- Кой е бил първият му преводач на български?

- Първите двама преводачи са една млада жена и един млад мъж. Мъжът е добре познат в българската история. Той е син на Петко Славейков и се казва Иван Славейков, брат на Пенчо. Бил е известен парламентарист от зората на нашата държавност. Както доста други талантливи българи от заможни семейства, завършва много добро учебно заведение в Истанбул – Роберт колеж. Славейков превежда „Юлий Цезар“ още преди Априлското въстание. Но преводът с негов интересен предговор излиза през 1882 г. Една година преди това е излязъл преводът на „Цимбелин“. Преводачка е една питомката на Одеската гимназия Кръстина Златоустова, по-късно библиотекарка в София. Вероятно е превеждала от руски, докато Славейков е работил пряко с оригинала – той знае много добре английски и познава творчеството на Шекспир още от ученическите си години. Към края на XIX век се появяват още двама забележителни преводачи. Единият е Божил Райнов, учител, а за известно време и директор на Солунската българска гимназия. Той превежда няколко шекспирови пиеси и ги издава в отделни книги с предговори, с критически апарат. Вторият е Трифон Трифонов, който също превежда няколко пиеси и то не в проза като повечето други преводачи, а в стихове.

- Първите преводи на Шекспир са били в проза, така ли?

- Да, но малко по малко преводачите започват да осъзнават, че силата на тези текстове е не само в това, което се казва в тях, но и как се казва. Как се организира текстът. Малко по малко преводът започва да се ориентира към стихотворната форма на оригиналите.

- А от преводачите на ХХ век – бихте ли минали набързо през тях, като се спрете на положителните качества и недостатъците на техните преводи на Шекспир?

- През първата половина на века се откроява преводът на „Хамлет“, направен от Гео Милев непосредствено след Европейската война. В него за първи път у нас вдъхновеното пренаписване на Шекспиров текст се приближава плътно до духа на първообраза. Първият опит да се преведе целият Шекспир принадлежи на Любомир Огнянов. През 50-те години той успява да претвори 12 от 37-е пиеси, но сериозно заболяване му попречва да завърши проекта си. Огнянов е германист по образование. Изглежда си е помагал с немските преводи, но личи, че превежда все пак от оригинала. Превежда точно. Като университетски преподавател той е специалист по теория на театъра и има чувство за това какво върви на сцената, какво може да прозвучи добре. Прави интересен опит да усвои в българската прозодия характерни Шекспирови прийоми: използването на синкопа, на паузите, на отклоненията от стандартната метрика с цел тя да бъде раздвижена и оживена, да се приближи до естествения разговорен език. Слабостта му е, че той няма живо отношение към поетичната образност, към поетичната тъкан на Шекспировата драматургия.  

Така се случва, че 15-20 г. по-късно – през 70-те и началото на 80-те – със същата задача за цялостен превод на Шекспировия драматичен канон се заема Валери Петров. За щастие, той успява да я изпълни докрай, дори превежда и сонетите. Преводите му на драмите излизат в седем тома, групирани по жанрове. Това е голямо събитие за нашата рецепция. Един високоталантлив творец пресъздава Шекспировото творчество на български език с поетична яркост. Големите успехи на Валери Петров са в комедията, която му е много близка като амплоа. Той е бляскаво изобретателен в езиковите форми и в извайването на поетичната образност. Живостта на преведените комедии се оценява веднага от театъра и непосредствено след издаването им те заживяват на сцената. Могат да се направят, разбира се, и някои забележки. Те са по-скоро за прекалената свобода при превеждането, стигаща понякога до донаписване на текста. В превода на трагедиите увлечението по остроумията и фокусирането върху каламбура води до олекотяване, до понижение на градуса. Но стойността на тези преводите като цяло остава висока и бележи нов етап в рецепционния процес.

Междувременно се явяват и други опити. Владимир Свинтила, великолепният преводач на сонетите на Шекспир и на лириката на Робърт Бърнс, е превел няколко Шекспирови пиеси. Те вероятно са останали в чернова, защото се явяват на книжния пазар едва след смъртта му, дадени на издателите от неговите наследници. Казах, че се възхищавам на преводите на Свинтила на лирическата поезия на Шекспир и други англоезични поети, но преводите на драмите са доста сурови, недонаправени. Това е поне моето впечатление.

- При положение, че не са били подготвени за печат, това е обяснимо.

- Това е само моя догадка, не съм говорил с никого от тези хора, но по всичко личи, че случаят е такъв. Преводачът навярно щеше да ги отпечата, ако бяха готови. Но когато един творец почине, той вече няма контрол над това, което е направил, други хора решават.

- Това правилно ли е според вас?

- Не знам, но се прави масово. Би било жалко да се загуби нещо, което е създадено. Но когато е създадено наполовина, то прави лоша услуга на името на автора. И все пак, за личности, които са изградили вече своя репутация, обикновено се смята че всичко, написано от тях, независимо дали е завършено или не, трябва да излезе на бял свят, защото е част от творческата им биография. 

Но да не пропусна други значителни имена. Няколко Шекспирови пиеси са преведени от талантливия литератор Спас Николов. Преводите му, както тези на Свинтила, бяха публикувани посмъртно. Те са оригинални и вдъхновени, с интересни решения, но показват тенденция към досъчиняване. И най-сетне, редно е да споменем и Евгения Панчева с нейния компетентен и прецизен превод на цялата Шекспирова недраматична поезия, включваща епическите поеми, сонетите и другите лирически стихотворения на автора.

- Как оценявате сегашната политическа ситуация в страната?

- Много ми е трудно да кажа. Виждам че голяма част от протестиращите са чисти, омерзени от действителността, в която живеем, от атмосферата на двуличие, липса на справедливост, липса на стандарти. Особено тези хора, които са излезли навън и са видели как се живее в цивилизования свят, вече трудно понасят тукашната обстановка. Вярвам че нещата трябва да се променят, но много се съмнявам, че недоволните са избрали подходящия момент. Точно сега страната няма време за радикално преустройство. Тя трябва да се справя с изключително сериозен проблем на общественото здравеопазване, а и с опасна икономическа криза. Мисля че освен това е много тревожно, че както обикновено, зад основателните протести се крият хора, които искат да използват движението за свои користни цели. Тревожи ме, че тези млади хора ще бъдат излъгани. И ако това стане, то ще бъде срив, по-страшен от всички, които сме изживели досега.  

Казват че това, което става, прилича на масовото желание за промяна през 90-а година. Но и то като него е малко безформено, несигурно в перспективата си. Участниците искат сега, днес да се реши всичко. Няма да се реши днес и сега. Толкова дълбоко в нашия живот е проникнало това раково образувание, че ще е нужно продължително и болезнено лечение. За него се искат усилията на цялото общество. Не знам дали то е готово за тях.

- По какъв начин бихме могли да променим ситуацията у нас към по-добро?

- Не знам. Ако знаех... Ако знаех, щях да намеря начин да тръгна в тази посока. Въпреки че за мен е късно да участвам активно в каквото и да било. Гледам малко отстрани на всичко това. На някои неща симпатизирам, други са ми непонятни. И голямата ми надежда е, че има сила в младото поколение да промени нещата. Би трябвало това да стане с помощта на Европейската общност. Но и тя вече не ми вдъхва такова доверие, както преди. И там има елементи на умора, на компромис, на затваряне на очите. Европа много често е била маяк за България, но и извор на разочарование. Дано този път да ни помогне, без да ни учи, без да ни наставлява, без да ни ръководи. Просто да ни даде рамо, ние имаме нужда от това.

- Как оценявате начина, по който в ЕС се справиха в ситуацията с коронавируса?

- Не беше хубаво. Реацидивира националният егоизъм. Ръководството на големите страни в момента е много под нивото, което сме свикнали да виждаме в историята на Западния свят, а това е беда и за нас. Липсват ми големите личности, които са ръководили Европа и са сочили бъдещето. Но може би ще дойдат. Малко белези се виждат за такова развитие, но дано да стане.

- Вие специално как преживяхте трите месеца изолация?

- Щастливо, общо взето. Нямаше да завърша превода на „Ромео и Жулиета“, ако не беше това наложено затваряне вкъщи. Бях принуден да прекарвам на писмената си маса повече време от обикновено – по-малко общуване, повече вглъбяване, повече (виртуални) срещи със самия автор. Разбира се тревогата докога ще продължава това капсулиране, как ще живеем нататък, тази тревога и сега съществува.  Но за човек, който работи през голяма част от времето си в кабинет, дневният му ред не се променя много. Липсата на контакти, разбира се, не е приятна, но работата продължава по същия начин и дори е по-интензивна. Не казвам че трябва да ни затворят във вечна карантина, за да творим...

- Имате ли хоби? Нещо, което не е свързано с книгите...

- Мислил съм за това и като че ли никога не съм имал хоби. Нещата, с които се занимавам, са толкова обширни и разностранни, че не ми е нужно нищо друго. Обичам много излетите сред природата. Природата ми е много необходима и моето лично творчество, поезията ми по-специално, често е свързана с природния свят. За мен това  е нещо много близко, може би се дължи на детството ми. Градът ме потиска, ако остана в него твърде дълго. Излизането сред природата не е хоби, но е някакъв вид почивка от усилния труд между четири стени. Благодарен съм, че въпреки непоносимото ни поведение спрямо нея, природата още не ни е изоставила.

 НАШИЯТ ГОСТ

Проф. Александър Шурбанов е един от най-големите специалисти по средновековна и ренесансова английска литература. Той е университетски преподавател, изследовател на литературата на Елизабетинската епоха, преводач на Джефри Чосър, Джон Милтън и др. С преводите си на Уилям Шекспир дава своя компетентен и същевременно поетичен прочит на „Ромео и Жулиета“, „Хамлет”, „Отело”, „Крал Лир” и „Макбет”. Автор е на близо 20 книги с поезия и проза, както и на литературоведски трудове, издадени у нас и в чужбина.