По-разумни съдии в миналото са се обръщали към специалисти по канонично право и те са им обяснили защо не може да има такова отделно „вероизповедание“

Да, вярата на човека е крепост, но тя не би била така непревзимаема извън Църквата – Една, Свята, Съборна и Апостолска

Не знам за вас, но за мен „стар стил“ звучи примамливо. Симпатично и уютно. Аз дори съм готов и на стария правопис да пиша, ама няма кой да го върне. А е поучително, защото при един частично етимологичен правопис, какъвто е старият, веднага лъсва кой колко е грамотен. Прости ли са англичаните и французите, че имат етимологичен правопис? Сигурен съм, че ако върнат стария правопис, ще ни е срам да погледнем социалните мрежи с всичките им академици, които леят мъдрост там.

Църковните работи обаче не са като правописните работи. В самия край на миналата 2024 година българският Върховен касационен съд и в частност съдиите Боян Балевски, Анна Баева и Анна Ненова по внушение на Европейския съд най-сетне регистрира старостилната църква (БПСЦ), тоест постанови да бъде вписана в регистъра на вероизповеданията. Зорът продължава отдавна и по-разумни съдии в миналото са се обръщали към специалисти по канонично право и те са им обяснили защо не може да има такова отделно „вероизповедание“. Но, ето нà – Европа пръдна и ние се…

Аргументите са няколко и са крайно убедителни. Няма да ги изреждам, защото са лесно достъпни в медиите. Който се интересува може да погледне историко-каноничното изследване на Алексей Стамболов от 2015, експертното становище на професора по канонично право в Атинския университет и богословския институт в Париж „Св. Сергий“ – Перистерийския митрополит Григорий (Папатомас), както и официалното изявление на Синода по въпроса. Накратко: две православни църкви е абсурдно да се мислят, както и двама епископи на една територия не може да бъдат. Тоест съдът формално създаде разкол.

Основните проблеми са календарът и геополитиката. Първият е сравнително стар. За нас, православните, той датира още от началото на ХХ век и е тема на съвсем друг разговор, сегашната регистрация на старостилците от светския съд има малко общо със същността на проблема. Що се отнася до геополитическото измерение, то е неизбежно, защото са дошли времена всеки – човек, народ или държава – да бъде турен в един или друг лагер и да му се каже: „ако не си с нас, значи си против нас“. И от тази гледна точка на Църквата се гледа единствено като на обществена организация, радваща се на голямо доверие и оттам способна да влияе на мнението на големи групи гласоподаватели.

Няма нищо мистериозно, дори в повърхностната част няма и нищо религиозно, така че не е нужно атеистите да ни замерят със смеещи се личица. На всекиго, който е решил да провежда пропаганда с някаква цел, вярата ще му пречи, защото вярващият човек е труден за обработка. Неговите убеждения не са основани на съмнения и доказателства, така че със съмнения и доказателства трудно могат да бъдат променени.

Второ. Вярващият човек не е особено заинтригуван от случващото се в рамките на материалния свят, защото то за него далеч не е всичко. Този, за когото освен материалния свят друго няма, е доста по-изнервен. Така че дори да се престорим, че не съществуват поднебесни сили, които се стремят да разрушат Църквата, за да им е по-лесно да прелъстяват хората, пропагандаторите съществуват извън всякакво съмнение в глобалното информационно и комуникационно общество.

С каква цел се прави това?

Причината със сигурност не е една. Ние с вас отдавна подозираме, че на този свят нищо не се случва само поради една причина и нищо не води само до един резултат. На повърхността е казаното по-горе – ако някой реши (а такива могъщи субекти има) да промие мозъка на огромни човешки маси, то ще му се наложи да проведе масирана пропагандна кампания, разчитайки, че ще промени мнението на отделните индивиди и ще ги подтикне към желани от него действия. Според близостта им до истината има най-различни видове пропаганда, като в единия край на скàлата е тази, която проповядва абсолютна истина (да речем, „алкохолът и цигарите са вредни“), а в другия – онази, която проповядва абсолютна лъжа („всички хора са равни“). Когато посланието на дадена пропаганда противоречи на религиозните истини, тогава пропагандата е изправена пред голяма трудност, защото религиозните хора просто няма да се съобразят с нея, ще пуснат посланията ѝ покрай ушите си и най-много добродушно да се засмеят.

Помните ли комунизма? За него беше съдбоносно важно да затрие вярата на хората и за целта провеждаше нечувано агресивни кампании, включващи освен всички медии, също така и учебния процес в училище, литературата и киното и дори народната милиция, която на празници стоеше пред храмовете и връщаше пионерите и комсомолците. Трудовите колективи излъчваха специални съгледвачи да ходят и да записват кой служащ ходи на църква. Атеистичната кампания беше жестока, защото и посланията на комунистическата пропаганда бяха най-наглата лъжа. И историята показа, че не успяха да се наложат, именно заради естествената и неизкоренима вяра на хората.

Да, вярата на човека е крепост, но тя не би била така непревзимаема извън Църквата – Една, Свята, Съборна и Апостолска, – защото Църквата е богочовешки организъм, който макар да е в този свят, не е от него. Трудно се побеждава такъв организъм. Друг е въпросът кой иска да го победи и защо. И ние имаме ясен отговор, но няма да го включим тук заради опасността да изпаднем в екзорсизъм.

Така или иначе, другата причина за всяка схизма и всеки разкол, включително и старостилния, е желанието да се увреди Църквата. Глобално има два подхода за това – теистичен и атеистичен. Атеистичният, в общи линии, отрича духовната част на човека, като или я премахва съвсем (вулгарен материализъм) или я заменя с някаква друга – лъжовна и уродлива (постмодернизъм). Атеистичният подход е завзел много важни позиции, включително и политически в лицето на секуларната държава, която е преобладаващият тип държава днес. Например една от причините за моралния крах у нас е, че на Църквата се отне задължението да създава семейства (да венчава) и че учениците и войниците вече не се причастяват организирано в училище и в казармата. Така се създават поколения, поощрени да бъдат безбожни, тоест свободни сами да решава какво е добро и какво е зло. Това, което казахме за комунизма, също е част от атеистичния подход срещу вярата и Църквата, но с падането на тоталитарните режими в Европа авторитетът му доста се орони. Стана ясно, че вярата е по-силна от пряката и агресивна пропаганда. Защото за атеистичния терор може да е достъпно тялото на вярващия, но не и душата му. Това е известно още от първите векове на християнството до Константин и от гоненията, но комунистите не четат история или я четат, само за да я изтрият или изопачат.

Когато атеистичният подход се изхаби, идва наред теистичният. Докато атеистичният казва: „няма Бог! Вие сте смешни, неграмотни и суеверни бабички“, то теистичният казва: „вие сте еретици, защото ние сме по-близо от вас до Бог!“.

Когато пораждаме разцепление в Църквата, все едно под каква форма, ние, пропагандаторите, получаваме много полезен резултат. Не притискаме обекта на пропагандата в ъгъла, а го оставяме да си мисли: „моята църква е грешна (както сме му казали ние) и затова ще отида в някоя друга“. Няма друга, Църквата е една. Допуснем ли, че не е така, всичко отива по дяволите, за нас поне.

Старостилните разколници имат един много силен коз – на тяхна страна е истинският църковен календар и те могат да ни обвинят, че сме икуменисти, което е най-страшният грях. Обаче не бива да забравяме две неща. Първо, също толкова голям грях е да цепиш Църквата. Дори и по времето на арианството, еретиците са имали много храмове в Константинопол, но на никого не му е хрумвало да издигне втори патриарх. Успявали са да имат патриарси-еретици, но втори патриарх – никога. Или „алтернативен“ синод, какъвто старостилците имат. Второ, въпросът с календара е важен, доколкото способства организацията на богослужението през годината, но всички знаем, че важните събития, каквито са Рождество, Възкресение и т.н. не се извършват в хроноса, в нашето време; светците не обитават това време. Самият Христос го обяснява с формулата: „иде час и дошъл е вече“ – едновременно бъдеще и минало във вечността. Единството в Църквата е много по-важно от спора на коя точно дата се е родил Христос и в колко часа е сътворен светът.

И все пак ще бъдем изправени пред избор. Гаранцията за правилно решение е да подходим както към всеки друг проблем: с по-малко суета и тщеславие и с повече смирение, послушание и любов. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.