Рафаел Надал се появи като фурия на тенис корта в момент, в който изглеждаше сякаш Роджър Федерер ще „превърти играта“ и това даде началото на едно от най-великите съперничества в историята на всички спортове. Вероятно всеки на света, който има склонност да гледа състезания по телевизията, беше в един от двата лагера, при това доста преди постиженията на Новак Джокович да го поставят първо наравно, а след това и над двете величия...

Може би по ирония на съдбата Матадора „надживя“ Маестрото на корта с две години – колкото и е разликата между първите им крачки към величието. Федерер вдигна трофея на „Уимбълдън“ през 2003 г., след което превърна турнира в основна арена на подвизите си до такава степен, че част от британската публика го подкрепяше дори в историческия финал с Анди Мъри. А през 2005 г. Надал захапа купата на „Ролан Гарос“ и постави началото на феноменалния си рекорд в най-трудната тенис надпревара...

Първо беше Левичаря от Майорка – неудобен заради играещата ръка и невероятния атлетизъм. Сякаш можеше да стигне всяка топка, дори неспасяемите „уинъри“ от ракетата на Федерер, и да я върне по невъзможен начин в другото поле. След това стана Краля на клея, тъй като стилът му съвпадна с изискванията на настилката до такава степен, че беше на практика непобедим. Всъщност беше точно такъв в продължение на 81 мача от 2005 до 2007 г. – най-дългата подобна серия в историята.

14-те му титли от един турнир от Големия шлем са рекорд, който може да изкара наистина дълго време. За всичките тези години загубите му в Париж се броят на пръсти, а едва напоследък станаха повече от една. Надал обаче не се задоволи с едно „кралство“ и стана доминатор на всички настилки, поне за времето, в което беше здрав. Пребори Федерер дори на „Уимбълдън“ в легендарния финал през 2008 г., станал знаков за съперничеството им – в двубоите помежду им Рафа определено имаше превес, може би заради определено „припокриване“ на стиловете им. Отпуши се и на твърди кортове с титли на Аустрелиън оупън през 2009 г. (и сензационна втора 13 години по-късно) и Ю Ес оупън през 2010 г., с която оформи „кариерния си шлем“. А впоследствие стана един от най-големите традиционни фаворити на всички турнири в Северна Америка в края на лятото, което се превърна във второто му „ловно поле“ след европейските клей кортове.

Още през 2008 г. се окичи с олимпийското злато, което в последните години тежи все повече и накара Джокович да страда дълги години, докато най-сетне го заслужи. Печелил е четири пъти купа „Дейвис“ - испанският тенис винаги е бил около световния връх, но с Надал в отбора иберийците винаги бяха основните фаворити.

Не успя само на АТП финалите в края на сезона, като в повечето години дори не участваше. Стилът му на игра бе такъв, че още преди да стане на 25 години му предричаха скорошен край на кариерата. Травмите не закъсняха – започна се със стъпалата, лакътя и рамото, а „предателството“ на коляното се появи през 2007 г. и го тормозеше месеци наред. Тогава Рафа стискаше зъби и играеше с всички сили. 5 години по-късно обаче се оказа извън играта задълго, за да се завърне на върха с триумф и в Ню Йорк през 2013 г. („Ролан Гарос“ се подразбира), а в началото на следващата прегази Федерер по пътя към финала в Мелбърн. Там обаче получи травма на загрявката преди мача със Стан Вавринка и впоследствие загуби, а по-късно през сезона контузи и китката си.

С годините тялото „се оправя“ все по-неохотно и стана почти невъзможно Рафа да поддържа твърде изискващия си стил на игра. И все пак той опитва всичко, за да остане в играта с вече „тримата големи“ - подлага се на иновативна терапия със стволови клетки, за да „поправи“ хрущяла на коляното, който е буквално изтъркан от непрекъснатите натоварвания. При прегледите се оказва, че има и рядка болест – разцепване на костта на стъпалото, лекарите много пъти му казват, че никога няма да се възстанови напълно от всички поражения, получени в тенис битките и тренировките.

И все пак последните години от кариерата му се оказаха много повече, отколкото някой се осмеляваше да му предрича. „Изстиска“ от тялото си още пет триумфа на „Ролан Гарос“, един в Мелбърн, два на Флашинг Медоус и златен олимпийски медал на двойки – от Рио 2016 заедно с Марк Лопес. Краят все някога щеше да дойде, ускори го може би недотам успешното завръщане на парижкия клей и тежката загуба от Джокович на олимпиадата на същия корт.

Така Надал напуска тениса с 22 трофея от Големия шлем (втори в историята след Джокович), общо 92 титли, 209 седмици на върха на ранглистата.

И ако вървеше две години преди, а не две след Федерер, със сигурност именно него щяха дълги години да сравняват с легендите от миналото и да обявяват за най-великия в историята.

„Не можеш да се сърдиш на съседа, че има по-голяма къща от твоята“, беше коментарът на Рафа в такива случаи, в същия дух се изказа и когато Джокович изпревари и двамата в последните години. Има и още „рекорди“ в този дух – нито една счупена ракета – да, Надал освен един от най-великите играчи, беше и един от най-великите спортсмени на корта. А в спорт като тениса това също има значение...

Тръгва си по примера на Федерер

Също като Федерер, който се опитваше да остане на върха две години след „почти спечеления“ финал на „Уимбълдън“ през 2019 г. И може би тъкмо големият съперник, оказал се впоследствие и голям приятел, показа на Рафа пътя, който води извън корта. В тениса победителят взима всичко, а победеният си събира багажа и излиза по най-бързия начин. Маестрото обаче реши да напусне с празник – участието на „Лейвър къп“, в който двамата с Рафа плакаха заедно за края на една ера. И вероятно същото ще видим в Малага през ноември, когато Матадора за последно ще размаха ракета.