В края на миналата седмица ситуацията с коронавирусната пандемия у нас се усложни. В много болници спряха плановите операции, наложиха се нови ограничителни мерки. В същото време хиляди българи чакат животоспасяващи трансплантации. Те изглежда освен на опашка за донори, са на опашката и на обществото като отношение и грижи. Режисьорът Стефан Командарев снима документален филм за този проблем. Освен това той е и един от най-ярките просветители на тезата, че всеки българин трябва да бъде социално отговорен и да пази себе си и другите от COVID-19. Какво е общото между двете теми? 

- В момента снимате документален филм, който засяга много важна тема, която все още се отхвърля от българското общество - тази за донорството. Откъде тръгна идеята и докъде стигнахте, господин Командарев?
- Идеята започна още преди няколко години, когато работихме върху филма „Посоки“. Тогава се запознах с двама изключителни хора. Единият е доктор Марияна Симеонова, шеф на тогавашната Изпълнителна агенция по трансплантации, другият е Георги Пеев, чиято история е силна, вдъхновяваща, а неговият живот - необикновен. Той е единственият българин, който има успешни трансплантации и на бъбрек, и на сърце. Освен че е активен спортист, който участва в състезания за трансплантирани атлети, на които печели медали по плуване, катери върхове, живее изключително пълноценен живот, той е и много активен в тази кауза - да се помогне на други хора да получат шанс да живеят пълноценно. Тогава двамата много ми помогнаха да развием сюжетната линия с трансплантацията във филма „Посоки“. Срещите и разговорите ни с Георги Пеев продължиха и миналата година се роди идеята да направим филм за все по-влошаващата се ситуация в България за донорството.

- Колко лошо е положението?
- У нас има все по-малко донорски ситуации и все по-голям лист от чакащи органи - те са хиляди и тъжната истината е, че огромната част от тях не ги дочакват. На фона на тези хиляди чакащи, донорските ситуации у нас са едва няколко на година. От миналата и по-миналата година има и тенденция на намаляване. Аз продължавам да вярвам, че киното може да променя живота и реалността, и идеята е да се опитаме да променим това. Дори няколко човешки живота да бъдат спасени, ще бъде страхотно, но нашата амбиции са по-големи.

- Вие знаете, че битуват страховете, че ако един човек се подпише предварително съгласие за донорство, има вероятност органите му да „откраднати“, той може да бъде отвлечен, разпродаден на черния пазар, един вид. Какво друго плаши българина?
- Това е тема за много дълъг разговор, но това е и темата за доверието между хората, доверието в едно общество, и доверието, ако щете, в институциите. България има един от най-строгите закони и правила за установяване на мозъчна смърт в света. В една донорска ситуация са ангажирани лекари и екипи от няколко болници - над сто човека. Няма абсолютно никакъв шанс каквото и е да бъде скрито-покрито, а някаква злоупотреба с органи е практически невъзможна. Големият проблем е в културата на донорството и това е нещо, което според мен, трябва се възпитава още в училище. Донорството е нещо, което трябва да бъде норма, а не изключение. Ако погледнем към държавите, към които още от 1989-а ни се иска да се доближим, там листи за чакащи няма или са минимални. Най-дългият срок за чакане за орган е в порядъка на два-три месеца, докато тук хората стоят с години и обикновено не дочакват реда си.

- Защо там е така?
- Да дариш органите на свой починал близък роднина, притежава стойност на нещо достойно, благородно, докато тук не е така. Това е продължение на живота. Хората не го правят... Отново ще бъда груб, но някак си не е времето и мястото да бъдем деликатни, а деликатността като че ли не върши работа. Хората предпочитат органите на техните починали близки да изгният в гробищата или да нахранят червеите, но не и да спасят живота на няколко човека, които чакаш шанса си за нормален живот. Ето защо това благородство трябва да се възпитава - от училище, през църквата и институциите. Това е част от целия морален облик на едно общество, която трябва да бъде солидарно, в което трябва да има взаимопомощ, да има доверие между хората.

- Споменахте църквата. Има и друга теза, която стои върху позициите, че така се намесваме в божите дела. Намесваме ли се?
- Напротив, не се намесваме в божите дела. В университетската клиника във Виена, специализирана в трансплантации, е написано, че „Бог се интересува от нашите души, не от органите ни!“, тоест органите са нещо, което може да помогне на други негови чада да живеят нормален живот. Освен това има забележително единодушие по отношение на донорството при трансплантациите от страна на всички световни религии. Католическата църква, протестантските църкви, православната - в лицето на Гръцката православна църква, застават категорично зад позицията, че донорството е висш израз на милосърдие и помагане на хората, така че няма противоречия. По същия начин е и в исляма. Проблемът е, че в България тази тема не е толкова дискутирана и има още много какво да се желае, поне от страна на църквата.

- Според мен темата за културата на донорството е част и от общата култура на българина за грижа за себе си - физическа и душевна. Много нашенци водят тотално нездравословен начин на живот, а когато закъсат се надяват на чудо, включително и на донорство.
- За начина на живот е така, за донорството не е точно така. Трудно може да се обвини млад човек, който от дете страда от кардиологични проблеми, че е водил нездрав начин на живот. Голяма част от чакащите трансплантация на бъбрек, на сърце, най-често са болни в резултат на остри вирусни инфекции, които са увредили миокарда, сърце, бъбрек. Трудно може да се генерализира. Вярното е и другото, че много от хората в България не се внимават за здравето си, не го пазят, а разчитат на червени конци на ръката, а не на науката. Това е много по-голям проблем. Проблем на цялостна морална криза, която се задълбочава през последните десетилетия.

- Като стана дума за вируси, вие сте един от най-големите активисти във фейсбук и по медиите, който полага усилия да бъде убеден българина в нещо, от която не би следвало да бъде убеждаван - коронавирусът е много опасен и трябва да спазваме социална дистанция, да носим маски и да се пазим един друг. Българинът обаче смята, че няма нищо страшно, че маските не помагат. Защо е това упорство?
- Има една такава стара приказка, че когато съществува една голяма маса от хора, която отказва да бъде научени чрез думите, уви, единственото, което може да я научи е нещастието. Тоест, по трудния начин. За съжаление, изглежда и ние попадаме в тази притча. Аз съм се опитвал да предупреждавам каква е реалността, да предупреждавам какво ще се случи. Вече не виждам смисъл да се предупреждава за каквото и да е било, защото лошото вече се случи. Ние вече сме в състояние на свободно падане, но сме и като в онзи виц за оптимистът, който паднал от десетия етаж, и когато минавал покрай петия си казал „Дотук добре“. Бройките, темповете на ръст на заболелите вече са ясни и няма как да избегнем тежката ситуация, към която летим. Надеждата ми за някаква социална отговорност и солидарност започна да се изпарява. Безумно, непоследователно, безотговорно, ние вървим към една много тежка медицинска криза. Все повече и повече чуваме за линейки, които обикалят и не могат да намеря в коя болница да оставят пациент болен от коронавирус. Все повече и повече виждаме, че болниците са пълни - няма лекари, няма сестри, а тези които са останали са преуморени. Сега търсят доброволци и студенти по медицина. Загиват лекари, загиват вече и учители. Нещата не са добре и не са добре, защото сам по себе си коронавирусът не е нещо страшно - след толкова месеци вече се знае какво представлява той, че е по-заразен, по-устойчив, по-смъртоносен от грипа, има донякъде ефективни протоколи за лечение - големият проблем е, че при нас тази пандемия съвпадна с една трупана от десетилетия морална, нравствена, ценностна криза. Съвпадна с политическа криза, и когато всички тези неща се съберат в едно, се получава една доста взривоопасна смес, която сега наблюдаваме.

- Защо българинът е недоверчив към предупрежденията?
- Българинът е недоверчив най-вече защото е беден. Често цитирам една много важна и ценна за мен книга - „Патология на неравенството“ (автори Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет, б. р.). В нея има едни много интересни глави за базовото доверие в едно общество. В държави с голямо неравенство, с голяма бедност, каквато е България, базовото доверие е много ниско. Авторите на книгата бяха правили изследвания, че в Европа най-ниското базово доверие в Португалия - десет процента (Тогава България не е попадала в изследването, б. р.), а пък в богатите държави, в скандинавските държави, в по-социалните държави, това доверие се покачва до 70-75 процента. Базово доверие означава да можеш да се довериш на твоя съгражданин, на твоя съсед, на човека, когото срещнеш на улицата, на институциите... Ако такова изследване беше направено в България, то процентът щеше да бъде някъде под един. Това е един от симптомите на криза на държава в много голямо ниво на неравенство, а България е страната в Европа с най-голямо неравенство. Лошото е, че това неравенство започна много да расте напоследък, докато през 2009-а най-богатите българи са печелили шест-седем пъти повече от най-бедните, докато днес нещата са се променили почти към девет-десет пъти. Не може да има доверие в държава с високо социално неравенство и затова сме държавата с най-бързо топящата се нация в света, с най-висока смъртност, най-силна емиграция, най-малка раждаемост, с все по-растяща функционална неграмотност. Всичките тези неща не ги докара коронавирусът. Те тлеят, нарастват от година на година, но когато те се съчетаят с медицинската криза наречена коронавирус, тогава последствията могат да бъдат много пагубни.

- Какъв е изходът? Всеки се оправя сам, най-накрая се доверяваме един на друг?
- Очертаващата се тежка медицинска криза може би трябва да ни принуди към една мобилизация. Примерно чрез Консултативния съвет по национална сигурност към президента. Здравната система и нейната стабилност са абсолютно въпрос на национална сигурност. Това е една извънредна ситуация и трябва да се загърбят всякакви противоречия и с това да се занимаят тези, които управляват държавата на най-високо ниво. Може би е и време да се изисква европейска солидарност и помощ най-вече с изпращане на мобилни екипи от медици от ЕС, защото при нас лекарите са малко, преуморени, има и доста заразени. За жалост и починали. Или да се изпращат болни в стани в които все още има капацитет. Както има общ пазар, така е време да мислим за общо здравеопазване. И също да се търси помощ от страни като Китай, както китайците пратиха в Италия цял самолет консумативи и доктори в разгара на най-страшните дни от борбата с епидемията там през пролетта. В момента се гаси пожар. Цена ще се плати, но тя не трябва да е толкова висока.

- В тези развити общества на запад, за които говорите, има много по-голяма заболеваемост, въпреки социална дистанция и малко неравенство.
- Навсякъде ще има заразени, въпросът е какви мерки се вземат, има ли капацитет здравната система да реагира адекватно и как ще лекуват пациентите. Трябва да се гледа и един друг показател - смъртност, брой починали на сто хиляди души. Уви, при нас тя е по-висока. Проблемът е, че здравната система е подложена на много силен натиск, лекарите не достигат, сестрите не достигат. Никой не би бил щастлив да се стигне до момента, в който болниците не го приемат, защото няма места. Дори да го приемат, го лекува примерно кожен лекар, защото няма инфекционист, няма специалист по вирусни заболявания, няма интернист, пулмолог.

- Как си представяте примерно 15 май 2021 година?
- Надявам се да сме минали през тази тежка зима и да сме оцелели и като хора, и като общество. Надявам се да има ваксина, защото вече стана ясно, че такова нещо като групов имунитет при коронавируса няма и можем да разчитаме единствено на науката. Надявам се месец май 2021 година да бъде пролетта на нашите надежди. Макар че оптимизмът е естествен през пролетта. В първия си игрален филм - „Пансион за кучета“ имаше една такава реплика: „Когато започне лятото, то ти изглежда безкрайно.“

Нашият гост
Стефан Командарев е роден през 1966 г. Завършил е Медицинската академия в София (1993) и кино и тв режисура в НБУ (1999). Член на Европейската филмова академия. Вторият му филм “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е най-разпространяваният български филм в света - в над 92 територии в Европа, Америка и Азия. Носител е на над 40 международни филмови награди, сред които немалко награди на публиката. Достигнал до краткия списък (shortlist) в номинациите за чуждоезичен “Оскар” за 2010 г. “Съдилището” спечели “Златна роза” на кинофестивала във Варна и още десетки награди. Следващият му филм - “Посоки”, прекъсна повече от 30-годишното отсъствие на България от фестивала в Кан. Успешният му рейд в света продължи и с последния засега филм - “В кръг”, който спечели две награди при дебюта си на фестивала във Сараево, както и голямата награда “Златната лилия” на филмовия фестивал във Висбаден и отличието на критиката ФИПРЕССИ.