Св. Климент увековечава покръстването на България и личността на св. княз Борис–Михаил с надписи върху каменни колони

Както изглежда, за няколко години Климент е архиепископ на цяла България, като пребивава в столицата Велики Преслав и Дръстър

Утрешният 25 ноември е един от църковните празници през годината, в които отбелязваме паметта на св. Климент Охридски (ок. 820-27 юли 916 г.). Бележитият старобългарски писател и духовен водач, най-видният от учениците на Светите братя Кирил и Методий, вече едно хилядолетие е „небесен застъпник“ на българския народ, държава и църква. Редно е да отбележим, че сериозни заслуги за нашата почит към св. Климент има Архиепископията „… на Охрид и цяла България…“ В това ни убеждават редица книжовни паметници, сред които „Пространното житие“ на светеца, написано на гръцки  от архиепископ Теофилакт Охридски в края на XI – началото на  XII в. При създаването на своята творба архиепископът е използвал недостигнали до нас старобългарски паметници и предания, пазещи спомена за делата на великия българин.

Теофилакт прославя делата на своя най-виден предшественик, помнени цели два века след неговия „земен живот“. Знаело се е например как Климент, вдъхновен от мащабното храмово строителство при княз Борис-Михаил, „…поискал и той самият да построи манастир в Охрид. Към него прибавил и друга църква, която по-късно направили архиепископска катедрала…“ Става дума за охридската „Света София“ – един от шедьоврите на средновековната българска архитектура, изградена в първоначалния си вид именно при царуването на Борис-Михаил. Според специалистите в архитектурния облик на охридския храм има приемственост с базиликите в старите столици Плиска и Велики Преслав. Няма съмнение, че изтъкването на ролята на Климент за изграждането на монументалната катедрала (в нея в продължение на векове служат охридските архиепископи, вкл. самият Теофилакт!) свидетелства за възприемането на светеца като неин някогашен духовен глава.

Особен интерес предизвиква и друг епизод в житието, в който Климент, вече стар и болен, иска от цар Симеон позволение да се оттегли от църковно-административните си задължения. На настойчивите му молби владетелят отговаря: „Защо говориш такива неща, отче?! Как бих понесъл аз да видя друг седнал на този трон, докато ти си жив? Как бих лишил моето царство от твоите архиерейски благословии? Твоето напускане на епископския трон за мен е зловещо предсказание за свалянето ми от царския трон…“

Въпреки особеностите на житийната литература, казаното не е хипербола, а и близостта на двамата е от времето преди Симеон да приеме българската корона. Според проф. Анчо Калоянов е напълно възможно за определен период Климент да е бил архиепископ на България. С други думи, след мисията си на духовен учител в Охрид и „третата част на Българското царство“, на „пръв епископ на български език“, Климент отново е във Велики Преслав. Имал е резиденция и в Дръстър/Силистра, официалното седалище на българския църковен глава. В крайна сметка, цар Симеон се съобразява с молбата на Климент.

Светецът се оттегля от високия пост и се завръща в Охрид, където остава до края на живота си. Предвид дългогодишната духовната мисия на св. Климент в днешна Македония и почитта към неговите мощи – продължава проф. Калоянов,– „… охридските години са затъмнили останалата му дейност на велик строител на Църквата…“ в общодържавен мащаб. При това светецът е прославян като лечител и чудотворец, което на свой ред утвърждава спомена за него, а огнището на тази сакрална почит е именно Охрид.

В предишната ни статия от 17. 11. 2023 г. стана дума за т.нар. „Дюканжов списък“ („Архиепископите на България“). В този важен паметник св. Климент е поставен след сердикийския епископ Протоген, архиепископ Методий („роден брат на свети Кирил Философ“) и Горазд, наследникът на Методий във Великоморавия. Непосредствено след Климент за глава на църквата е посочен патриарх Дамян от „… Доростол…“ (Дръстър/Силистра). Както виждаме, дори да ни изглежда странно, анонимният автор свързва началото на архиепископията „… на цяла България…“ не с Охрид (!), както е по негово време, а със Сердика (Средец/София) – градът, в който е свикан известният Сердикийски събор (343-344 г.). Нещо повече, който е временната столица на България при братята Комитопули след византийската окупация на Велики Преслав и Дръстър през 971 г. Именно в Средец търси убежище и българският патриарх Дамян. Според автора на „Дюканжевия списък“ епископ Протоген, оглавявал преди векове християните в Сердика, е бил „архиепископ на България“ и предшественик на останалите охридски архиепископи, т.е. и на св. Климент. Що се отнася до св. Методий и св. Горазд, явно имаме смесване на Великоморавия в дн. Чехия с Велика Морава / Поморавието, дял от българските земи в продължение на векове. Такава „теория“ за географското местоположение на средновековната държава Великоморавия има и днес, представена у нас с една книга на унгарския българист Петер Юхас. Така или иначе, дейността на Методий и Горазд е възприемана като част от историята на Охридската архиепископия, още повече че през XI-XII в. Поморавието е в нейния диоцез. В „южния български Белград“ (Берат, Албания) и до днес се пазят частици от мощите на св.  Горазд и св. Ангеларий, което е подсилвало това убеждение.

Поставянето на св. Климент заедно с посочените личности го прави не „обикновен“ епископ, а духовен глава на „… цяла България…“, на всички българи. По същия начин е представен той и в „Краткото житие“, написано от Димитър Хоматиан в началото на XIII в.: „На същия ден, 27 юли, памет на светия наш отец архийерарх и чудотворец Климент, епископ на България в Охрид…“ Хоматиан разказва, че са се пазели ръкописи на св. Климент и други паметници, свързани с него: „Климент поставил и каменни стълбове, на които е издълбан надпис, който съобщава за преминаването и приобщаването на народа към Христа…“

Такъв например е надписът от Балши в дн. Албания. Димитър Хоматиан също твърди, че Климент изгражда в Охрид „… и други божествени храмове и из основи свет манастир на великомъченик Пантелеймон … Докато Климент бил жив, като от небесен и висок светилник разпръсквал лъчите на учението сред учениците си, а когато се преселил в радостния живот сред блажените, оставил светия си гроб като безценно съкровище (…) Всекидневно гробът му лекува най-различни болести и поради него тази света обител е подарена от Бога като обща и безвъзмездна лечебница… Той ни е оставил тези паметници и свещени книги в Охрид – собствени трудове на неговата възвишена мисъл и ръка, които се почитат и уважават от целия народ като изписаните от Бога Мойсееви скрижали…“

Текстът на надписа от Балши с името на княз Борис-Михаил.

В Скопие упорито повтарят псевдонаучната великосръбска и югославска теза, че Охридската архиепископия нямала „нищо общо“ с българската патриаршия отпреди 971 г. (Йован Белчовски, Александър Атанасовски и др.). Иначе казано, „новата“ автокефална църква уж била създадена от цар Самуил като „македонска“! Както видяхме, в списъка на архиепископите категорично е посочен патриарх Дамян, а във втората грамота на Василий II Българоубиец от 1020 г. се подчертава как след 971 г. духовните водачи на българите „… преминавали от едно място на друго – един в Триадица (Средец/София), друг във Воден и Мъглен, сетне намерихме сегашния архиепископ в Охрид…“ Показателни са и сведенията на Теофилакт Охридски и Димитър Хоматиан за историята на Българското царство, особено за Борис-Михаил и Симеон Велики.

Ако се върнем на светителската почит към Климент като „небесен застъпник“ на Охридската архиепископия, до самия ѝ край през 1767 г. тази почит отразява нейните български корени и етнокултурна същност. Нека завършим с думите на Димитър Хоматиан: „Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае като българи… Сега той заедно с апостолите е глашатай на истината и е равноапостолен…, а заедно с йерарсите и преподобните възнася молитви към Господа за паството си и за целия свят..“