В Луганск и Донецк просто мирише на война. Това твърдят местните, които все повече се страхуват за себе си и близките си. Част от тях използваха обявената евакуация и заминаха за Русия. Други не искат да напускат домовете си, уморени от 8-годишната несигурност и страх. Една от тях е Светлана Матвеева, с която “Труд” се свърза. Тя живее в Луганск, работи като икономист и се съгласи да разкаже какво става в момента в града. “Ако искате честно да говоря, няма да настоявате за снимката ми. Всичко е много несигурно, страхувам се за себе си и децата си”, каза Светлана.

Трудно е да ви разкажа какво става, защото никой не разбира това. Сега има някакво затишие, дано не е пред буря. Чуваме слухове, виждаме някои неща с очите си, но никой нищо не ни казва официално. Всеки от нас си има своя версия за случващото се. Ние, простосмъртните, не знаем нищо. Събрахме багажа, седим и чакаме. Това ни е положението в момента.

Сутрин се събуждаш жив - и слава Богу

Просто е страшно. Не можете да си представите колко военни са струпани и от тази, и от другата страна. А ние имаме приятели и близки навсякъде. Уж всички сме братя, а едните останаха в Русия, другите - в Украйна.

Бяхме един регион, една област. А сега са две различни страни. При това воюващи една с друга. На всички е ясно, че Донбас вече е руски, така да се каже. Но и ДНР, и ЛНР са разделени на две, има територии и от двете страни. Сега се чуват думи, че областите трябва да се обединят така, както са географски позиционирани, тоест в ЛНР трябва да влиза цялата Луганска област, която сега е разделена между двете държави, а в ДНР - цялата Донецка област. Тази част, която остана в Украйна, ще си я вземат с война, така ми се струва. С пълна сила върви мобилизация на цялото мъжко население в ДНР и ЛНР. Никого не пускат да напусне двете републики, привикват всички.

Прибират мъжете направо от улицата

Племенницата ми живее със съпруга си в Русия, а неговите родители са в Луганск. Тя за Нова година му подари самолетен билет, за да дойде и да ги види, имаше хубави намаления тогава. Той пристигна някъде преди 2 седмици и сега не може да си замине. Дойде доволен и щастлив, че ще види близките си, а сега заседна тук, не го пускат да се върне обратно и навярно ще го мобилизират. Засега седи вкъщи и не знае какво да прави. Кой можеше да предполага, че така ще стане. Много се надяваме, че киевските военни ще имат достатъчно мозък да не започнат да стрелят, защото тогава ще стане страшно, ще бъде много “горещо”. В Крим всичко се размина без жертви, тука не е така. Аз помня какво стана през 2014 г., някои градчета наоколо ги няма половината. А няколко села въобще ги изтриха от лицето на земята и хората заминаха. Когато всичко започна, аз просто взех децата и хукнах да бягам.

Наоколо падат бомби, а аз пътувам

Не беше ясно къде е по-страшно - в колата или навън. Децата лежаха на пода, аз карам, а наоколо падат снаряди. Натисках педала до дупка и “долетях” до Крим за 5 часа и половина. Почти 1000 км. Тук останаха моите родители и тези на мъжа ми. Беше много страшно. Изчезна електричеството, телефонните връзки, интернетът, всичко. Хората живееха по мазетата, криейки се от обстрел. Сега ни остава само да се молим и да се надяваме, че това няма да се повтори. Иска ни се да се успокоим, а как до го направим? Всички пием валериан, психиката ни не издържа вече. Аз даже не можех да си представя какво е това войната. Някога, когато четях и гледах как някъде по света се случва нещо подобно, се опитах да си се поставя на мястото на хората там, съчувствах им. Сега и на нас ни дойде до главата, без да имаме никаква вина. Аз се отнасям с уважение и към украинския, и към руския народ, към всички хора по света. Години наред се опитваха да ни скарат, по украинската телевизия вървяха предавания срещу Русия. Същото беше и по техните канали. Не успяха. Но ние какво да правим, като практически ни поставят на колене, хората какво общо имат с болните амбиции на политиците и от двете страни.

Малко ни е COVID-19, сега и война...

Не знаеш вече от какво да се страхуваш. Човек с нормална психика едва ли би могъл да живее тук, защото всеки ден чуваме взривовете от снарядите. Една седмица тишина, после пак се започва. Това вече ни стана като естествен фон. Ходим на работа, разхождаме се, децата ходят на училище, а някъде там се чуват гърмежите. На демаркационната линия постоянно воюват. Обръгнахме. Човек сигурно е такова животно, че към всичко привиква. Аз самата съм от Русия, просто се омъжих в Украйна и до 2014 г. живеехме нормално. Преди 4 г. се разведох, но останах в Луганск. Границата ни раздели с близките ни. А тях на моменти просто ги хваща истерията. Звънят по телефона, пишат. Преди няколко дни, когато стана ясно, че Путин признава независимостта на ДНР и ЛНР, цяла нощ роднините от Русия не ме оставиха да спя. Звъняха до сутринта: “Събирай си багажа и идвай, ще има война, какво седите още там”. И аз отново започнах да нервнича. Тъкмо се успокоя малко и пак... Аз всичко разбирам, но къде да ходя.

Омръзна ми да бягам

Какво да правя - да захвърля всичко - работа, дом? Лесно е отстрани да ми дават акъл - зарязвай всичко и пристигай. Синът ми още е ученик, на 16 г. е. Да зареже училище, да остане без бъдеще? От друга страна ме е страх за него. Вече е младеж, може да го мобилизират. Сега казват, че върви мобилизация точно от 16 г. Доскоро бях спокойна, че от 18 г. ги взимат в армията, но сега имало указ това да става от две години по-рано. Надявам се, да са само слухове. Ако обстановката се нажежи, разбира се, че ще замина. Приготвила съм багажа, напълнила съм резервоара с бензин. “Седим върху куфари”, както се казва. Едно време слушахме и гледахме предавания и филми за Великата отечествена война. Мислехме си - Господи, как са могли да живеят и оцеляват хората тогава. Кой можеше да си помисли, че и ние ще оцеляваме между престрелки и снаряди. 21-ви век и такава диващина, даже не мога да повярвам.