Коронавирусът постави остро въпроса държавата защитава ли отделната личност и обществото като цяло

Т. нар. обединение на „градската“ десница и левица показа ясно политическа безпринципност 

България и Сърбия бяха разтърсени от протести - финансово подкрепени и с организиран характер

От древни времена най-голямото наказание за човека е да бъде изгонен от пещерата, подложен на остракизъм, а в по-нови времена да бъде отлъчен от църквата. Да си част от цялото е гаранция за спокойствие и сигурност. Коронавирусът през 2020 г. постави началото на нов световен процес - социалната изолация с обезличаване чрез маските и засилващата се комуникация с виртуалното пространство. Упорито се насажда идеята, че безкрайността е удобна, изгодна и перспективна. Малката подробност е, че тя подменя духовното, но засилва зависимостта от високите технологии. Все още остава надеждата, че компютърът ще е инструмент за човешкото развитие, а не индивидът да се превърне в допълнение на технологиите. Все още изборът е въпрос на бъдещето, което продължава да е подчинено на президентските избори в САЩ и да зависи от резултатите им в началото на ноември т. г.

Светът продължава да се развива и да надгражда, разрушава или заплита процеси, проблеми и съдби. Пандемията постави остро въпроса държавата защитава ли отделната личност и обществото като цяло. А също така социалните мрежи продължават ли да бъдат катализатор на протести или са безобидна обмяна на информация и мнения. Освен това доколко неправителствените организации ще изпълняват политически поръчки или ще допълват и разширяват социалната роля на националните, регионалните и глобалните институции. „Горещото“ политическо лято дава възможност да се проследят тенденциите и алтернативите.
Резултатите от референдума в Руската Федерация за предложените промени в конституцията потвърдиха държавността като гаранция за стабилността на обществото. В Сърбия на предсрочните парламентарни избори спечели победа партията на президента Александър Вучич, който с конкретни политически действия утвърди позицията на Белград за конструктивен диалог с Прищина за регулиране на косовския казус. Той в близко бъдеще едва ли ще бъде решен, но вече има политическа воля. България получи очакваната покана за влизане в чакалнята на еврозоната, което е доказателство за положителното отношение на европейските (най-вече финансови) институции към правителството на ГЕРБ.

Двете балкански държави бяха разтърсени от протести, чиито финансово подкрепен и организиран характер не подлежи на съмнение. Опитите за дестабилизация имат своите конкретни мотиви. Ясно е, че положителното решаване на отношенията Белград-Прищина е в ущърб на прословутата „ислямска дъга“, която е съществен сегмент от турската външнополитическа доктрина, чиято цел не е диалог, а утвърждаване на устойчиви сфери на влияние на Балканите. Опитите за търсене на руска следа в събитията в региона едва ли ще се увенчаят с успех, предвид решението на най-висшия върховен съд в Турция за превръщането на историческия православен храм „Света София“ в джамия.

Военностратегическите и енергийните интереси на Москва и Анкара са поставени на сериозно изпитание в контекста на актуалната за всяка една от тях идеологическа сфера - религията (православие, ислям). И докато за Москва битката за православната църква е част от широкия спектър на политически действия, то за турския президент ислямът е политическият инструмент, чрез който си подготвя последователно и упорито пътя към следващия президентски мандат след три години. Откриването на разнопосочни външнополитически фронтове в енергийната (източното Средиземноморие), конфесионалната (църквата „Света София“), миграционната (с Европейския съюз), етническа (кюрдския въпрос в Сирия и Ирак) сфера, както и военната авантюра в Либия, са добра възможност за превръщането на вътрешноикономическите и финансовите сътресения в съмнителни победи в региона.

В България се приложи познатият сценарий за организирани протести, но с нов привкус. Бяха съчетани два мотива, подчинени на идеята за сваляне на правителството. Единият беше политическият - провокацията на плажа „Росенец“ край резиденцията на почетния председател на ДПС Ахмед Доган, последван от протестите пред Президентството, безпрецедентно и в нарушение на българската конституция, оглавени от президента Румен Радев. Вторият е правен. Няма как да бъде оценено поведението на Румен Радев, освен като прилагане на поговорката „Нападението е най-добрата форма на отбрана“. Това едва ли ще помогне да се забрави сагата с италианските боклуци, ролята на братя Бобокови и интересния диалог между тях и различни представители на президентската институция.

Друг интересен момент от събитията през последните дни е т. нар. обединение на „градската“ десница и левица. Това показа ясно политическа безпринципност и изведе на площада забравени от миналото лица. Отново ни се припомни речникът на омразата от 90-те години и политическият нихилизъм, чрез който се иска властта, но не се предлага по-добра от ГЕРБ политическа и икономическа алтернатива.

Вярно е, че като всяка управляваща дълго партия, тя има своите финансови и политически грехове. Факт е обаче, че през последните месеци на пандемия кабинетът на Бойко Борисов укрепи държавността и гарантира политическия и етническия мир в България. Не може да се отрече и външнополитическият авторитет на премиера, който в международен план е приеман като предсказуем партньор. Всяка смяна на статуквото изправя България пред хаос, което е добре за чуждите интереси и гонещите на всяка цена властта шепа хора от миналото. Единствената гаранция за запазване на държавата е диалогът и единството, а не омразата и конфронтацията.

Друга тема, която в България периодично се възобновява и е част от измислените дискусии, но стана особено актуална през последните месеци в САЩ и други държави, е разрушаването на исторически паметници. Всички здравомислещи хора са наясно, че без културно-историческо наследство няма обществена памет. Многобройни са доказателствата за прекрояване и елиминиране на личности и събития от кратката история на Щатите. Последствията от тази вандалщина тепърва ще се анализират и оценяват.

За пореден път в българското публично пространство поръчково се появи темата за ролята на СССР във Втората световна война и тъй като интерпретацията се правеше не от историк, а от математик, се повториха неистини като от последна инстанция. Смешно е да се говори за вероломно нападение на Червената армия срещу България. На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на съюзника на Третия райх от 1 март 1941 г. Царство България. Интересно е, че непрекъснато се повтаря тезата за съветската окупация на България без да се прави паралела с подобни процеси в Западна Европа. Също така удобно се забравя, когато се коментират паметници, за скандалния паметник на самолета, прототип на тези, с които американците и англичаните през 1942-1944 г. са бомбардирали и разрушавали София и други селища на България. Освен това големият въпрос е, каква смелост или самочувствие трябва да има човек, за да предлага разрушаване или реконструкция на паметници, построени и олицетворяващи духа на своята епоха. Лесно се руши, трудно се изгражда. Вандализмът в САЩ и Великобритания е ориентир за това, какво не трябва да се прави.

Пандемията роди своите чудовища. Създадените съзнателно или не икономически катаклизми и ескалиращи социални проблеми със засилващата се политическа нестабилност в регионален и глобален план няма да бъдат решени с конфронтация. Държавността със своите недостатъци продължава да е гаранция за бъдещето на обществата и отделната личност.