Зазяпани в силиконовите джуки/цици, водещите пропуснаха да забележат нашествието на силиконовите мозъци, почти изцяло свързани с политическото съсловие

Никой няма нужда от стоката ти, но накрая публиката свиква и вече не може да отличи Истината от Лъжата

Наскоро гафът на Лора Куенсберг ни подсети, че в някои отношения ние се намираме в каменната ера на телевизията. Накратко: Лора, известна водеща от Би Би Си, подготвя интервю с Борис Джонсън по повод публикуването на неговите мемоари; предвидено е то да се излъчи на живо в най-гледаното време на телевизията - и изведнъж водещата разбира, че по погрешка е изпратила въпросите си, вместо на екипа си, на бившия британски премиер. Интервюто е отменено - и това е съвсем естествено по стандартите на една сериозна медия.

Случката едва ли е направила особено впечатление на тукашните телевизионни водещи. За тях изобщо не е осъдително да споделят въпросите си със своите гости, особено с политиците. В някои случаи дори ги преговарят с по-невъзприемчивите от тях.

Със сигурност са чували за срамната практика в миналото на едно уж престижно предаване на държавната телевизия - да получава по факса въпросите към участниците, и то директно от партийните им централи. Това обаче не пречи на някои идиоти и досега да твърдят, че въпросното предаване е било пример за балансираност. Историята на държавната телевизия е обрасла с подобни коварни оценки.

Подават ти въпросчета, след това ти сервират и удобните отговорчета - а ти само ги нареждаш на рафта, който е предназначен за Лъжата. Никой няма нужда от стоката ти, но накрая публиката свиква и вече не може да отличи Истината от Лъжата. Това продължава и досега, но по-срамежливо, по-дискретно.

Тук ще вметна една история от фантастичните мемоари на френския кинорежисьор Жан-Жак Ано - „Един живот за киното“, („Колибри“ ). Тя, струва ми се, много остроумно напомня и за усилията на тукашните продавачи на лъжи. През 1998 година, докато търси подходящи терени и реквизит за филма си за Сталинград - „Враг пред портите“ - Ано посещава и съветски завод за трактори, който по време на войната е произвеждал знаменития танк Т-34. Сега обаче той е пред фалит, макар че произвежда 150 трактора на ден.

Ано пита: „А на кого ги продавате?“

„Не ги продаваме“ - отговаря директорът на завода.

Ано: „И какво правите с тях?“

Директорът: „Подреждаме ги на специални паркинги. От 5-6 години не сме продали нито един“.

Подреждат ги, също както нашите телевизионни „оракули“: те пък произвеждат лъжи - а дали някой ги „купува“, това въобще не ги интересува.

Можете спокойно да се обзаложите, че значителна част от днешните телевизионни водещи, в това число и някои от най-наперените, изобщо не са наясно, кой е главният им проблем. И със сигурност много ще се изненадат, когато научат, че това са техните събеседници.

Дълги години се бяхме втренчили в силиконовите израстъци на фолк-дивите, докато накрая се примирихме и вече ги приемаме за нещо неизбежно. Силиконът присъства в почти всяко предаване, той е важен градивен елемент - не само визуален, а вече и съдържателен, през силикона се търси и открива същността на събеседника/госта. Но зазяпани в силиконовите джуки/цици, водещите пропуснаха да забележат нашествието на силиконовите мозъци, почти изцяло свързани с политическото съсловие.

Диалозите с политиците ставаха все по-мъчителни - как се разговаря със силикон, по дяволите. И днес вече те са нетърпимо скучни. Водещите на политически рубрики или предавания са телевизионната „рота на смъртниците“, която трябва да издържи издевателствата на силиконовите мозъци.

Науката все още не е доказала, че прекаленото общуване със силикона уврежда човека. Но пък всички са забелязали, че немалко водещи претърпяват странна промяна - губят своята чувствителност и стават прекалено толерантни към силиконовите глупости.

Преди няколко години силиконови импланти за гърди, френско производство, масово започнаха да гърмят. Все още не е известно нещо подобно да се е случило със силиконовите мозъци - но това не е гаранция, че и без експлозии, те също не причиняват опасни поражения. Тъй или иначе, трябва да се внимава с тях.

Политиците изпитват неутолима нужда да се появяват по телевизията - това е единственото доказателство, че съществуват. И отдавна са решили, че тя им е бащиния, тъй като достъпът им е неограничен. Водещите са безпомощни пред тяхната агресивност, но независимо от това смятат, че общуването с тях им носи някакви дивиденти - без да си дават сметка, че играят ролята на дефектирала силиконова цица.

Отдавна са забравени времената, когато политиката се стремеше да прозре в Бъдещето, когато имаше политици, които отмерваха честно нуждите на обикновените хора. Мнозина от днешните политикани са приели ролята си на търгаши - като основно се пазарят помежду си, а телевизиите покорно отразяват това. Тяхното лекомислие обаче има твърде висока цена: хората са драматично отчуждени - не само от силиконовата врява, ами и от всичко останало, дори и от самия Живот.

Единици вече са онези, които могат да говорят така, че да накарат дори Съдбата да се вслуша в тях. Те обаче са загубили доверието си в телевизията, за тях това е едно полесражение, в което бродят мародери, а Смисълът отдавна е победен.
Нашите поколения бяха наистина привилегировани - наоколо имаше изобилие от мъдри, талантливи, дори шантави по своему хора, само трябваше да ги побутнеш, за да чуеш невероятни неща.

Понякога прехвърлям наум въпросите, които съм задавал на моите събеседници - и си казвам, че днес те направо ще побъркат силиконовите манекени, а може дори и да им се видят глуповати. Кого днес можеш да попиташ, примерно - дали понякога има усещането, че живее в нечий друг живот - и да получиш направо зашеметяващ отговор.

В „ония“ времена беше въпрос на чест да създадеш едно пространство на умните въпроси, на умността изобщо. И усилията ти биваха щедро възнаградени - понякога и по един забавен начин. Всеизвестна е историята например с Велко Кънев. Той често я разказваше: получава званието „Народен артист“ и решава да се обади на майка си в Елхово, да u се похвали. А тя му казва: „Че нали беше „Събеседник по желание“, къде по-нагоре“.

Водещите, дори най-скромните измежду тях, имаха чувство за отговорност и се стремяха да измъкнат най-ценното от личната история на събеседника си, с надеждата то да се превърне в частица от Голямата История. Нужно беше само да проникнеш честно в човека срещу теб и да го поощриш да достигне до максималната искреност и свобода, които може да си позволи.

Днес, по-съвестните измежду водещите просто не знаят, как да постъпят в това силиконово тържище.

Бих ги посъветвал да използват за съюзник мълчанието - да оставят поредния силиконовец да бъбри и да бъбри, докато не се самовзриви като цица.

Водещите трябва да се сетят, че мълчанието е най-убийственият въпрос - то може да стресне дори най-обиграния политически измамник. Мълчиш си и гледаш под стола му, където очакваш да се оттече нахалството му. Остави го да с удави в локвата, която ще се образува там.

И брой наум до пет, преди да зададеш поредния си въпрос - тези пет секунди са грамадно време в телевизионния разговор. И ще са напълно достатъчни, за да лишат бърборкото от измамното му самочувствие и да го накарат да се усъмни в себе си.
Мълчанието - в момента единствено то - може да се превърне е палачът, който гилотинира политическите лъжци.