Премиерът на Република Северна Македония се оказа най-обикновен доносник, който плаче за помощ от Будапеща

Съвместната комисия за история и образование отложи насрочено заседание

Няма нужда да се питаме какъв е смисълът на един преднамерено предизвикан скандал, ако той остане затворен някъде в тесните отношения на две съседни държави, нали? Каква полза от него, щом не е излязъл извън регионалните дипломатически и политически рамки и не е бил осветен в дневния ред на международната общност.

Ние със Скопие всекидневно намираме повод да се сърдим едни на други и ако вземем да събираме всички тези препирни в едно досие, то ще излезе дълго, та предълго. Ама наистина, каква файда от него, ако то не стигне я до Брюксел, я до Париж или Берлин. А в последно време и до Будапеща, както се вижда. За Белград не говорим, защото повечето от тези недоразумения от двете страни на границата ни със Северна Македония идват от там. Ако не всички.

Не можем да отречем, че изминалата седмица беше богата на събития, които да попълнят евентуалното подобно досие. Една напълно невинна ситуация с липсващо държавно знаме на Република Северна Македония по време на снимка на частната гостенка на президента Румен Радев от Скопие, стана повод за истински пинг-понг през границата - на изявления, ноти и декларации, които вместо да изясняват случая и да го сведат до истинската му версия, напомпаха още повече напрежението между двете столици. До степен случаят да излезе от двустранните ни рамки и да стане тема и в някои съседни държави, като водеща роля в това отношение имат белградските медии.

Хич не ми се иска да вярвам, но и аз самият не съм напълно убеден, че това е случайно. Още в момента, в който преди време стана ясно, че все пак нашият дипломатически представител в ООН в Ню Йорк не изпълни препоръката на премиера Главчев да гласува против Резолюцията за Сребреница, оттук насетне от Сърбия и от нейния президент Вучич можем да очакваме само лоши новини. Защото Вучич в момента може да е звездата на политическия хоризонт на Западните Балкани, може да се бори за лидерското място сред своите колеги от съседните държави, може да приготвя палачинки на своите войници или да играе баскетбол на улицата, но трябва да бъдем сигурни, че той „тази работа няма да я остави така“.

И ето, първите медийни „лястовици“ вече полетяха с острата критика към България за случая с липсата на флага на Северна Македония на въпросното фото.

За преднамереността на скандала, раздухан от медиите в Скопие за снимката, не бива да имаме никакво съмнение. Мисля, че дори в тази ситуация всичко да беше наред, сигурно щеше да бъде измислено нещо друго, което да помрачи хубавата атмосфера с гостуването на Македонската национална опера и балет с нейния спектакъл „Набуко“. Такъв е маниерът на политиците от Скопие, особено от тази поколенска гарнитура, която сега дойде и е на власт. Сякаш кодът на антибългаризма им е вписан още от най-ранното детство, и то по начин, който да ги вкара в матрица, от която много трудно се излиза.

Ама, какво се чудим - вземете и попитайте всеки от българските дипломати, работили в различни периоди в Скопие, които са имали храбростта да запишат невръстните си деца на местна детска градина. Ще чуете ужасяващи истории за „методиката“, с която дечицата всеки ден са моделирани да станат някога, когато пораснат, това, което днес са Християн Мицкоски и неговите най-близки сътрудници. И най-малкото е мотото, с което всяка сутрин в градините чрез стихотворения и песнички на питомците се внушава, че „Гоце е наш и ние сме Гоцеви“, по подобие на онова, което техните родители и родителите на техните родители са били длъжни да рецитират: „Ние сме Титови и Тито е наш“. Доста от тях и до днес не могат да спрат да го произнасят.

Та, казвам, какъв смисъл от всичко това със знамето, ако то не бе използвано срещу България на международен терен. Видяхме онзи кадър, на който премиерът Християн Мицкоски показва на еврокомисаря по разширяването - унгарецът Оливер Вархей, копие на снимката, която легна в основата на скандала със знамето. Знае къде да чука, трябва да му се признае, а и фактът, че Вархей е унгарец предполага това.

Все повече ще стават примерите на тясна и топла връзка между Скопие и Будапеща, особено след като и парламентът, и правителството край Вардар гласуваха прословутия заем от Унгария в размер на половин милиард евро. Потвърди се фактът, за който намекнахме преди време, че парите идват от Китай посредством Будапеща, нещо, за което мои колеги ми подхвърлиха, че и аз едва ли не ставам жертва на манията, развихрила се напоследък, да виждам във всяка проява или инициатива в района на Западните Балкани „дългата ръка на Москва и парите на Пекин“. Не се виждам в ролята на подобна жертва, още повече, че след половин век и повече в занаята умея да различавам, ще използвам балкански речник, лютеницата от айвара.

Иначе Вархей има още три месеца като еврокомисар по разширяването, а Унгария също толкова като председателстващ Европейския съвет. Така че, ако има какво да се направи в полза на Северна Македония и на личния политически авторитет на Мицкоски като лидер на ВМРО-ДПМНЕ и премиер, сега е времето.

Друг е въпросът дали ние като държава с нейните институции ще бъдем готови да посрещнем „лошия късмет и неприятности“, идващи от Будапеща и евентуално от Брюксел.

Там, в Будапеща дясната ръка на Мицкоски - неговият заместник в партията и в кабинета министърът на транспорта Александър Николоски, тупна на масата пред свои колеги от няколко държави обвързаността си към проекта за Коридор №10 за сметка на онзи достатъчно унил проект за Коридор №8. Това, да построи скоростна жп линия от Скопие към Солун като част от трасето от Виена през Будапеща, Белград и надолу, била негова детска мечта. Колко ли хора в света са имали това щастие да реализират детските си хрумвания с държавни и европейски пари, като този Ацо? И за да не разочарова своите партньори на въпросната среща, подметнал, че неговото правителство не се отказва от жп линията към България, но по друг проект и с други цени. А може би и по друго трасе? Впрочем имам в документацията си, донесена от Скопие, папка с подобен проект за пряка жп линия през Струмица за Петрич, но това е история, която ще разкажа друг път.

Що се отнася да културната дипломация, провъзгласена като лична политика от Гордана Силяновска-Давкова още след първите часове на нейната изборна победа през май, артикулирана отчетливо след представлението на „Валкюра“ на Софийската опера и балет в Скопие, ще има да взема за някакво новаторство. Нейният домакин в София - директорът на Софийската опера и балет академик Пламен Карталов, отдавна, много отдавна работи върху този терен тъкмо чрез оперното изкуство. Колко пъти само е ходил до Скопие с различни проекти? Посрещал съм го там и като директор на Музикалния ни театър, и после, като пръв постановчик на оперни постановки в Скопие. Човекът има нюх към тези неща, и ако някому в Скопие трябва да бъдат задължени за развитието и състоянието на тяхното оперно изкуство, един от тях без съмнение е Пламен Карталов.

А това, че насроченото за 19 и 20 септември 2024 г. поредно заседание на Съвместната комисия за история и образование се отложи, бе най-предвидимата новина, на която през последните години сме били свидетели. А това означава много.