На 18 август отбелязахме Успението на св. Иван Рилски, най-таченият небесен застъпник на българския народ

Какво знаем и не знаем за последователите на Рилския отец, които на свой ред оставят ярки следи в духовната ни история?

Духовният подвиг на св. Иван Рилски, отишъл си от нашия грешен свят на 18 август 946 г., има силен отзвук по цялата българска земя в продължение на векове. За ранните му последователи знаем немалко, но предвид особеностите на житийната литература авторите са спестили много, и то важни „подробности“… Нека се опитаме, макар и хипотетично, да осветлим някои от „белите петна“ в житията на бележитите отци, които крият интересни факти за други видни личности и събития.

Първият от известните ни последователи на св. Иван Рилски е  св. Гаврил Лесновски, който произлиза от богато семейство от с. Осиче до Крива Паланка. Живелият през XI в. Гаврил получава добро образование и научава “много езици" – може би в Охрид или Средец/София, а защо не и в Солун и Константинопол? След неочаквана смърт на своята годеница приема монашеството. Къде е станало това е неизвестно, но не е ли възможно да е в Рилския манастир или пък в съществувалата някога негова обител в днешната ни столица? Ще припомним, че в нея през XI-XII  в. са мощите на св. Иван, славен като „средецко светило“. Гаврил изгражда храм „Архангел Михаил“, около който е създаден Лесновския манастир. Впоследствие се усамотява в малък скит в някакъв дол край Злетово. Славата на лечител смущава скромния монах, който се заселва в някаква „непроходима планина“ – напълно в духа на св. Иван Рилски… След неговата смърт мощите му са открити от друг монах, който не е българин, а е дошъл от Киевска Рус (дн. Украйна), но живее в Средец – косвено указание за възможната връзка на св. Гаврил с града. Мощите са пренесени в създадения от светеца Лесновски манастир – едно от огнищата на българската култура през столетията. Вярвало се е, че със застъпничеството на св. Гаврил местен болярин, наречен в житието "Михаил велик княз Български", побеждава “злия езичник Мавраган” – вероятно главатар на заселените по тези места в средата на ХІ в. печенези. След възобновяването на българското царство мощите на св. Гаврил са пренесени в Търново от цар Калоян и положени в църквата "Св. Апостоли" на хълма Трапезица.

Карта на манастира Прохор Пчински - 2022 г.

Приблизително по същото време се подвизава и св. Прохор Пчински (или Пшински), родом от района на Овче поле в Македония. Отново, подобно на св. Иван Рилски, Прохор напуска родната среда и се уединява в безлюдната планина Козяк до гр. Враня (днес в Сърбия). Там прекарва тридесет и две години като отшелник в една пещера. Традицията свързва монаха с Роман Диоген, управител на голямата византийска тема (провинция) България с център Скопие, а през 1068-1071 г. византийски император. По време на лов Роман се озовава пред пещерата на монаха, който прави силно впечатление на византийския военачалник, но и предсказва, че в недалечно бъдеще ще приеме императорската корона! Не е излишно да отбележим, че първият брак на Диоген е с неизвестна по име дъщеря на Алусиан и внучка на „българския самодържец“ и „родом българин“ цар Иван Владислав (1015-1018). При краткото си царуване Роман изгражда манастир в чест на св. Прохор, който има впечатляваща история като едно от духовните средища на македонските българи. За съжаление, в най-ново време съдбата на тази стара българска обител е едно от куриозните свидетелства за порочната същност на великосръбския шовинизъм и неговата „рожба“ – днешният македонизъм. В манастира на св. Прохор, традиционното огнище на българския дух и вяра, през август 1944 г. под диктата на югославските комунисти и лично на диктатора Тито са „изобретени“ т.нар. македонски „език“ и неговата „азбука“! В израз на васалното си мислене македонската комунистическа власт начело с Лазар Колишевски предава манастира и околните села на „братска“ Сърбия… По този повод информационната агенция на Ватикана съобщава, че става дума за „стар български манастир" и обяснява прогонването на тогавашното монашеско братство с терора на властите върху македонските българи.

Третият от известните последователи на рилския чудотворец е св. Йоаким Осоговски. Местен болярин посочва на монаха място за уединение – пещера край Сарандапор/Крива река в района на Крива паланкка. Там светецът прекарва много години, тачен от местните българи. През 1105 г. ловци откриват нетленното му тяло пред входа на пещерата. По-късно монахът Теофан гради храм, около който в средата на ХІІ в. е изграден Осоговският манастир – духовна опора на българщината в продължение на столетия. В началото на ХІІІ в. светата обител е посетена от цар Калоян, а през втората половина на XIV век манастирът е под опеката на Константин Драгаш, владетелят на Велбъжд/Кюстендил и Северна Македония.

Към последователите на св. Иван Рилски, но и на св. Климент Охридски и св. Наум, бихме могли да прибавим и св. Иларион Мъгленски – богослов и църковен писател, роден отново в Македония. Според св. патриарх Евтимий Търновски, „… родителите на блажения бяха сред твърде видните хора...“ След като получава добро образование, постъпва в манастир, а по-късно е избран  за негов игумен – може би на някоя от охридските обители, създадени от св. Климент Охридски и св. Наум? През 1134 г. е ръкоположен за епископ на стария български град Мъглен (дн. с. Хриси, Гърция). В житието на светеца, написано от св. патриарх Евтимий, се разказва как Св. Богородица се явява на сън на тогавашния охридски архиепископ Евстатий и му казва: „Вземи Иларион, настоятеля на манастира, и го постави за пастир на мъгленци. Защото ще отвърне мнозина от съблазънта и ще ги насочи към светлината на благоразумието…“ Наистина, Иларион се прославя като “воин срещу богомилите” и другите „еретици“. По време на един спор озлобените опоненти на епископа го замерят с камъни… С разбита глава Иларион изпада в безсъзнание и е сметнат за мъртъв. Изненадващо се свестява, което е разтълкувано като чудо и знак на божествена закрила… По думите на патриарх Евтимий мъгленският епископ е имал влияние върху византийския император Мануил I Комнин (1143-1180), който „… за малко да отпадне от нашата благочестива вяра, ако блаженият Иларион не бе го укрепил и насочил с догматически речи... Когато царят вникна в тези неща, като се наслади чрез повелите на благочестието /…/, той отпращаше към Бога благодарствени песни, а на този архиерей показваше и засвидетелстваше всякакво покорство. И непрекъснато му изпращаше различни дарове и много други необходими неща…“ Възможно е да се има предвид влиянието, което императорът, унгарец по майка, изпитва от католическата църква. Евтимий предава словата на св. Иларион против богомилите, „манихеите“ (павликяните) и арменците, чиито оригинални текстове за жалост не са запазени.

Св. Иларион Мъгленски умира на   21 октомври 1164 г. В началото на XIII в. мощите му са пренесени в Търново от цар Калоян, като по-късно са пазени в църквата “Св. Четиридесет мъченици”. Първото житие на светеца е написано от неговия ученик Петър и не е достигнало до нас, но вероятно е било известно и използвано от патриарх Евтимий. Създадената от търновския архиерей творба е образец на житийната литература и се разпространява не само в България, но и в Сърбия, Молдова, Влахия, земите на днешните Украйна и Русия. По предание във времето на османската власт светите мощи на Иларион Мъгленски са укрити, но през XIX в. при управлението на някой от митрополитите фанариоти са намерени и отнесени в Цариград. И да е имало такъв случай, явно не става дума за св. Иларион – според една византийска кратка хроника след завладяването на българската столица (17 юли 1393 г.) султан Баязид дарява мощите на своя български васал Константин Драгаш.

Независимо от едни или други неясноти около разгледаните последователи на св. Иван Рилски, техните съдби и светителски култове са красноречиво доказателство за изконната им българска същност, за общата ни история с днешната република Северна Македония – обща и българска…