След дълги години на вайкане по великото минало на българския спорт сякаш изненадващо дойдоха купчината медали от олимпийските игри в Париж. В рамките на по-малко от 24 часа (на 8-и срещу 9-и август) дни преди края на най-голямото спортно събитие българският химн се чу три пъти в чест на „златните борци“ Семен Новиков и Магомед Рамазанов, както и феноменалния Карлос Насар, а покрай тях Боряна Калейн взе сребро, докато Божидар Андреев и Кимия Ализаде се окичиха с бронз. Още преди това боксьорът Хавиер Ибаниес си бе осигурил отличие в класирането си за полуфинал в категория до 57 кг, което „придоби цвят“ в същото това денонощие, за нещастие бронз след спорната му загуба на полуфинала.

Крайният сбор е най-доброто българско представяне под петте преплетени кръга през новия век. И отбеляза своеобразния юбилей на родния трикольор на олимпийската сцена, при това отново в Париж. Съвпаднал и със стогодишнината на множество спортни организации, основани около игрите през 1924 г., когато за първи път българи взимат участие в най-голямото събитие. Макар и първата изява под родния трикольор всъщност да е още на първите модерни игри в Атина през 1896 г. - на швейцарския учител по физическо възпитание Шарл Шампо в гимнастиката.

Затова не е беда, ако „вносни“ спортисти печелят медали за България – все пак дело на чужденец е още първата крачка на българския спорт. Но може би във федерациите по борба, бокс и таекуондо би било добре да помислят как да насочат усилията към това нашите спортисти да са на най-високо равнище, вместо към купуване на „готово злато“. Но това е философски въпрос – дали е важна крайната дестинация или пътят до нея...

А медалите „българско производство“ в Париж бяха дело на две федерации – може би най-добре и най-лошо работещите. В последното време художествената гимнастика определено надминава славните десетилетия под ръководството на Нешка Робева, поне що се отнася до олимпийски игри. В Токио преди 3 години ансамбълът спечели първото злато в историята на спорта у нас – нещо невъзможно дори за „златните момичета“ от предишните поколения. А в Париж Боряна Калейн стана едва втората ни индивидуална сребърна медалистка след Адриана Дунавска при олимипйския дебют на спорта в Сеул през 1988 г.

А Карлос Насар безспорно бе явлението, белязало стогодишнината на българския спорт. С три титли – европейска пред родна публика в София, олимпийския в родния му град Париж и световна в Бахрейн пред погледа на баща му на едно от местата, където биха му дали милиони, за да вдигне знамето им. При това около участието на щангистите има толкова неуредици, че е цяло чудо, че изобщо има някакви успехи. А щангите донесоха и бронз в лицето на Божидар Андреев, който намери сили да си довърши работата от Токио... За да се уверим отново, че медалите се печелят най-вече със сърцата на спортистите, въпреки че и добрата организация помага...

Григор, Кубрат с титли, Цолов и Янков с победи

Все повече са българите, които пробиват в комерсиални спортове, където олимпийските игри не са централно събитие, а средствата не идват от Министерството на младежта и спорта. Трябва да си ги „направиш“ сам. Там проблемът е липсата на традиции и необходимостта да си проправиш сам път сред най-добрите, които имат специфично ноухау и предимство от гледна точка на бизнес, пиар и т.н.

Григор Димитров отдавна е сред най-добрите в тази игра, показа го не само с титлата в Бризбейн преди почти година, но и с шоуто, което организира в София с участието на величието Новак Джокович. Кубрат Пулев пък напълни „Арена 8888 София“ за събитие със състезателен характер – боя за „обикновената“ титла на WBA с Махмуд Чар, а победата отново го постави на пътя към световния връх. За трети път, вече на 43 годиин, когато мнозина го бяха отписали...

Радослав Янков също се завърна на върха след години около него. Победата му в Световната купа по сноуборд, първа след 2017 г., бе в конкуренцията на най-добрите в света. С победи на съвсем нова „писта“ се отличи и Никола Цолов – две в спринтови и една в дълго състезание във Формула 3. И продължава да мечтае за „невъзможното“ – Формула 1. Всичко започва с една мечта...

Волейболът се отчете отборно злато

Едно от клишетата за българския спорт гласи, че сме силни в индивидуалните спортове и слаби в колективните. Но от най-успешния ни колективен спорт – волейбола, сериозно го опровергават в последните години. След няколкото медала на юноши и младежи от големи първенства, дойде ред и на девойките да се отличат. При това със злато на европейското първенство до 18 г. под ръководството на Антонина Зетова.

Това е втори медал за легендата на дамския ни волейбол като наставник на възрастова група след световния бронз с предишно поколение „млади лъвици“ от 2016 г. И съвсем заслужено й донесе назначение като селекционер на представителния женски тим. Сега й остава да опровергае следващото клише - че на отличните ни спортисти като юноши и девойки „им става нещо“, когато дойде време за прехода към мъже и жени...

Велоколепен празник в един ден и тежък делник в останалите бе годината в баскетбола. Гръмката и напълно изненадваща победа на селекцията на Росен Барчовски над световния шампион Германия показа едно възможно лице на българския баскетбол, което е в пълен контраст с действителността – първенството при мъжете започна с 9 отбора, вместо с предвидените 12 заради финансови и организационни неуредици в три от клубовете...