Самият ЕС, заедно с всичките му урсулки, отдавна знае, че за нищо не ставаме БДЖ трябва да открие нова длъжност

Дори да приемем съществуването на фамозния човешки дух, той се проявява на съвсем неподходящи места

БДЖ трябва да открие нова длъжност и да спре автобусите, до които редовно прибягва

Добре сме, добре сме – в смисъл, че минахме незабелязано, но пък неудържимо през всичките етапи на изфирясването и накрая се докарахме дотам да тикаме влакове.

Отделиха някакво внимание на въпросната случка, но не толкова, колкото тя заслужава. Защото тя създаде един ясен образ, който вече винаги ще върви с нас, дори и пред нас: „Ето го народеца, който тика влакове!“ 

И не само ги тика, но и се хвали с това. Пак онова „Грабвайте телата, някой си изкряска“, от което няма отърваване. 

Сега пък тикането ни е по-важно – накъде, докога и защо се тика - това не ни интересува. Тикаме и толкоз. 

Една жена - не я упреквам за нищо, тя просто се вписа в пейзажа на тикането - разказа по телевизията, че дала идеята, подхвърлила я ей така, сигурно изобщо не е вярвала, че ще случи наистина, а то взело и се случило - самото тикане, великото тикане, което най-сетне ни озари. 

И ето какво ни каза въпросната жена: „Това е вдъхновяваща история, която показва силата на човешкия дух“. 

Интересно - откритието за силния ни човешки дух изобщо не беше коментирано, мина метър, прие се за нещо нормално да имаме силен човешки дух и макар засега го прилагаме зад вагоните на БДЖ-то, има възможност да го използваме и за друго. 
Например, да затикаме и държавата нанякъде. 

Дали?

В случая са тикали влака по нанадолнище – пак заради късмета, който се пръква и ни съпровожда все в незначителното и дори в куриозното - но никога не е с нас, когато имаме съдбовни проблеми.

Ала държавицата или това, което е останало от нея, ще трябва да я тикаме по нанагорнището - така се случва, когато се озовеш в Дупката, в която се ширим от години и дори вече не се сещаме, че обитаваме дупка. 

Всъщност, за нищо не се сещаме навреме – а ако се сетим за нещо, това ще е да грабнем телата, собствените си тела и час по-скоро да се запокитим сами нанякъде, без изобщо да ни интересува, къде е това „нанякъде“; защо точно то ни е запотрябвало, а не нещо друго. 

Когато си тръгнал да мяташ себе си, вече нищо не те интересува. Дори не те интересува, какво точно се случва в този момент със „силния ти човешки дух“. 

Ще трябва да подпитаме и тикачите на злополучния влак, защото е напълно възможно за никакъв „човешки дух“ да не са се сещали, ами просто са се напънали, плюли са си на ръцете и – „хвърляйте телата“, защото иначе ще закъснеят за работа, а не могат да си го позволят в това време на безхлебие, затова се захващайте и тикайте – и не ви трябват никакви обяснения, купешки и дори налудни, за някаква сила на някакъв дух. Дай сега да го изтикаме тоя проклет влак, че иначе ще стоим до второ пришествие или поне докато БДЖ-то измоли автобусите, до които редовно прибягва. 

Е, смятате ли, че тези хора - славните ни тикачи - биха се сетили скоро, а и изобщо, че могат да изтикат и държавата към нещо по-смислено или даже, в краен случай, да я пръждосат на майната й? 

Нещо, което едва ли ще се случи, това е повече от сигурно. 

Самият ЕС, заедно с всичките му урсулки, отдавна знае, че за нищо не ставаме - и това изобщо не тревожи въпросните дами и дори ги радва. Защото е известно, че по-добре да си имаш работа с тикачи на влакове, отколкото с тикачи на държави, това е толкова ясно, че е проумяно дори и от най-последната урсулка. 

Е, добре: дори да приемем съществуването на фамозния човешки дух, не е ли очевидно, че той се проявява на съвсем неподходящи места - зад някакъв закъсал влак, но не и там, където е нужно. 

Сила на човешкия дух ли е - или просто е инатене да живееш като скот с невъзможната си пенсия – и всеки месец, в точно определен ден, да ти напомнят, че си скот, а ти да се съгласяваш покорно.

Покорството на отиващите си поколения е срамното доказателство, че всичко е проиграно. 

Остава ни да тикаме влакове, да се напъваме като откачалки, за да родим едно нищо - десетината метра, провлачени от закъсалия влак, очевидно са предела ни. 

БДЖ трябва да открие длъжност „Тикачи на влакове“, да назначи стотина души и да забравим за тази история. 

Нямаме и друг избор: щом старците позволяват да ги оскотяват по този начин, всичко е загубено. 

Не гледайте към „младите“ – те са вече стари, а може би и такива са се родили, след като не правят нищо, за да не живеят със срама на родителите си – а отгоре на всичко, с протестите си довлякоха очевидни идиоти на власт, и те „млади“ някак си.
Имам си няколко любими реклами по телевизията, не ми омръзва да ги гледам. И те са за силата на човешкия дух. 

В една от тях младият лузер Анко, от който някои идиоти очакват да направи революция, наблюдава баща си, който троши всичко, което попадне пред очите му по време на периодичните кризи, в които изпада. Той вилнее, понеже не може да реши, кога Животът е бил по-добър – „преди“ или „сега“. Таткото на Анко очевидно е затикал влака, след като се измъчва от такива банални въпроси.

Обаче самият Анко е напълно, изцяло, окончателно, завинаги спокоен: той няма проблемите на баща си, защото разполага с правилното решене.

И то е да вземе поредният заем от фирма за бързи кредити.

Направо да се разплаче човек: толкова просто решение, а старецът на Анко не се сеща за него.

Анко обаче е наясно: живей на заем и тикай влакове.

Ей така се събират Старо и Ново.

Така се съешват несправедливо опозореният живот на „старците“ – с този, който ти се отпуска скъпернически, по-малко – и на заем.

И колкото и да се съешват – днес! - тия две подобия на живот, нищо добро няма да произлезе от това.

Затова тикайте влакове. Поне това правете.