Съпругата на Георги Джагаров - Цвета Джагарова, коментира специално за в. “Труд” абзац от новата книга с текстове на поета “Георги Джагаров. Post scriptum”. Голяма част от тези текстове за първи път виждат бял свят. В конкретния откъс Джагаров е покрусен от разговор с Тодор Живков през 1988 г. Тогавашният Първи получил важно обаждане от Михаил Горбачов.

Чета и препрочитам горния текст и винаги ми идва мисълта, че зная кога точно е написан, сякаш още чувам потракването на пишещата машинка. (Поетът имаше навика да държи вратата на работната си стая отворена и оттам - през гeобразния коридор, - до мен идваше този сладък звук, за който копнеех, защото Стопанинът си беше у дома и в такива мигове аз бранех, доколкото мога, това творческо свещенодействие, и често се провиквах строго: “Тихо, деца! Баща ви работи.”)

Но сега, в тази ранна декемврийска утрин на 1988 година, за която искам да разкажа, спокойствието беше привидно. Корабът на властта бе заседнал в плитчините - далече от спасителния бряг; във въздуха се усещаше затишие, като пред буря, и свъсените вежди на Поета много рядко се разтваряха в усмивка...

... Беше събота, към 9 часа (първата събота на месеца). Денят обещаваше да е тих и спокоен, и всеки очакваше да се заеме със своята си работа. Аз, както винаги, бях още в кухнята, когато Георги влезе и ми каза, че го вика “другаря Живков”. Изтръпнах и го погледнах изпитателно. А той само продума: “Моли се да не е за лошо...”. Излезе набързо, остави още топъл стола пред бюрото си и без да успее да ми поиска чашката с кафе, което пиеше винаги сам - като ритуал, преди да посегне към молива или клавишите на машинката.

Останах сама в кухнята в очакване да се върне скоро и да ми каже: “Направи ми кафенце.”

И аз щях да му го направя, както винаги, - в едно от малките медни джезвета (бяхме си ги донесли от Македония), и с кафе, купено от близкия магазин на ул. “Аксаков” - при София, милото момиче, което пред мен го смилаше много ситно, като за “турско” кафе, а моят съпруг наричаше “домашно”.

Щях да му го сипя пак в любимата му чашка от унгарски ръчно рисуван порцелан и той, както винаги, щеше да я поеме на прага на кабинета - неприкосновената, само негова територия!

Но сега, върху кухненския плот, кафеничето стоеше студено. А къщата, и тя, сякаш потъна в студената тишина на спомена отпреди години, когато пак имаше едно “утринно привикване” в тайнствената сграда на ЦК в първите дни на януари, 1977- ма година...

След около час и половина, Георги се върна и веднага влезе в кухнята. Първите му думи бяха: “Ти и децата, и този път имате късмет.” Не попитах какво означава това. Той искаше набързо да ме успокои и да ми каже, че Живков този път не го е упреквал за нищо. (Очите ми попитаха - тогава за какво?). “Разговаряхме”. Отговори ми с една дума, изпи чаша студена вода от чешмата, напълни още една и, както я държеше в ръка, като видя, че аз очаквам да ми разкаже нещо повече, още стоейки прав в средата на кухнята, добави: “Знаеш за какво.” И замълча. (Познавах това негово състояние и зачаках, без да му задавам въпроси - така ме бе научил: “Не питай, ако има нещо, ще ти кажа.” )

И ми каза, макар и лаконично, но с точно припомняне на ония събития, които бяха отнели спокойствието на Живков. От една страна неформалите*. (Само преди месец бе учреден клуба “Гласност и преустройство в България” - най-силното предизвикателство към властта.). А от друга страна - недоверието на “Големия брат” лично към него... Той се чувствал предаден и принуден да се съгласява единствено с решенията на “съветските другари”.

Живков попитал Георги какво мисли. А е знаел какво мисли Поетът-бунтар. И когато за пореден път е чул мнението му, че всичко се свежда само до едно: да се въведе демократично управление, да се смени системата - тогава именно първият ръководител на държавата е изрекъл думите, които Георги - без да ги преразказва - ми предаде точно:

“Джагаров, нашия народ не е доживел за демокрация!” (Тонът, с който моят съпруг ми довери думите на Живков, подсказваше, че не са изречени гневно, а с лек укор към него и по-скоро - като тъжна констатация... Каза ми ги, гледайки ме в очите, сякаш искаше да ми внуши: “Запомни тези думи!”. И аз ги запомних.)

Георги беше видимо възбуден, понечи да тръгва към кабинета, държейки още пълната чаша с вода, и аз чух познатите думи: “Направи ми кафенце.”

Не след дълго до мен достигна енергичното тракане на пишещата машинка. Слушах познатия звук, но този път той не ми носеше очакваното спокойствие, сякаш то бе взривено от неизказаните думи, незададените въпроси и отговорите, от които лъхаше тревожност... Върху белия лист на машинката, неговата доверителка, той щеше да напише една част от горчивата си изповед:

“Преди да те познавам, аз бях с тебе; бях с тебе и по-късно, защото вярвах на твоите обещания, на твоите усилия...

И сега пак съм близо до тебе, но за да те попитам - какво правиш, ще изведеш ли народа ни от този ад?

Ти разполагаш с армия и полиция, с нашите надежди и пълномощия, къде е мъжеството, за което твоите бойни другари така високопарно пишеха до скоро в спомените си за антифашистката борба?

Или и то е било лъжа и измама?”

Вярвам, че именно тогава, след тази съботна среща, той щеше да напише горния текст, от който лъха гняв и болка, и най-горчивото признание:

“Чувството за вина дълго ще ни преследва и това ще бъде най-голямото наказание за нас - мъките на душата.”

Откъс

Чувството за вина дълго ще ни преследва

Из ръкописа на книгата “Георги Джагаров. Post scriptum”

(Авторски текстове и бележки под линия)

“ДЕКЕМВРИ, 1988

Не ние измислихме пъкъла на наша земя, не ние изготвихме плановете и структурите, а политическите инженери на сталинизма, които се бяха настанили навсякъде - в министерства, организации, учреждения, предприятия, по

градове и села - да ни учат как да поддържаме казаните с вряща смола, как да се варим и печем на собствения си огън.

Но ние не възроптахме като някои други народи, а послушно изпълнявахме заповедите на сатаната: зидахме и строяхме, падахме и ставахме, задъхвахме се от страх и умора, а случваше се и да се радваме, когато ни поздравяваха за успехите.

Всичко това няма как да се заличи от паметта ни.

Чувството за вина дълго ще ни преследва и това ще бъде най-голямото наказание за нас - мъките на душата.

А ти, който стоиш с тризъба вила до вратата и вписваш в историята годините на своето властване над нас, мислиш ли, че ще избегнеш нашата участ?

Н виждаш ли, че стените на това царство - “кърваво, грешно” - вече се пропукват и то скоро ще рухне, за да ни затрупа в небитието?

Преди да те познавам, аз бях с тебе.

Бях с тебе и по-късно, защото вярвах на твоите обещания, на твоите усилия...

И сега пак съм близо до тебе, но за да те питам - какво правиш, ще изведеш ли народа ни от този ад?

Ти разполагаш с армия и полиция, с нашите надежди и пълномощия.

Къде е мъжеството, за което твоите бойни другари така високопарно пишеха до скоро в спомените си за антифашистката борба?

Или и то е било лъжа и измама?”

ПОЯСНЕНИЯ

Неформалите - с тази дума са наречени независимите групи и сдружения в България, - с правото си на граждани, (според т. нар. Юлска концепция от 1987 г., разработена и приета от БКП), да създават неформални организации за неполитически дейности (като например опазване на околната среда и зачитане на религиозните, и етнически права).

Докато в началото движението на т. нар. “неформали” се изразява като движение в подкрепа на социализма, в подкрепа на преустройството, то все повече започва да се отдалечава от тези цели и открито да се насочва срещу личната власт на Живков, за демокрация и политически плурализъм.

В книгата си “Тодор Живков и личната власт”, (С.,1997 г.), Нико Яхиел (1919 - 2001) определя първите прояви на това опозиционно движение като “пробив в досегашната политическа карта на България”, а след създаването на клуба за “Гласност и преустройство в България” - като “Институция, която стои вън от Системата”.

Чуждите радиостанции - “Свободна Европа”, “Би-Би-Си” и “Дойче Веле” - поддържат опозиционните прояви.

“Съветските другари” - така неофициално е наричано ръководството на СССР начело със съветския лидер Михаил Горбачов.

В книгата си “Българското преустойство, Япония и кризата в българо-съветските отношения през втората половина на 80-те години” историкът проф. Евгений Кандиларов - на базата на богат документален материал, - пише за упреците на Горбачов към българския държавен ръководител, - “към неговата реформена политика (има се предвид придобилата известност т. нар. Юлска концепция), която Живков не е съгласувал с Москва и на практика е опит за изпреварване “преустройството” в самия Съветски съюз (...) с възможностите на България за достъп до западните пазари, инвестиции и технологии.” (Е.К.)

В книгата е цитиран стенографски запис на думите на Михаил Горбачов към Тодор Живков, когато на 16 октомври 1987 г. двамата държавни ръководители се срещат в Кремъл:

“До нас достигна информация, че в обкръжението на другаря Тодор Живков има хора, които са за превръщането на България в “мини ФРГ”, “мини Япония”(...) Около Вас има хора с прозападна ориентация. (...) И ако около Вас има хора, които дори само да си мислят за “мини ФРГ” и “мини Япония”, не трябва да ги държите близо до Вас. ...”

В книгата си проф. Кандиларов пише, че: “Горбачов притиска българския държавен глава (...) “почти по сталински маниер”... Живков запазва самообладание. (...)

И когато две седмици по-късно Живков отново посещава Москва като ръководител на българската делегация за честванията по случай 70-годишнината на Октомврийската революция, Горбачов отказва да се срещне с него.

“Въпреки отказа на Горбачов да се срещне с него, със специфичното си чувство за хумор българският държавен глава моли да предадат на съветския лидер, че никак “не е лошо да се превърнем в минисоциалистическа Япония”, но за съжаление “ние не можем, защото сме в друго съзвездие”, пише още Кандиларов.