На 22 август 2018 да почерпят

Кралев пожела пълна зала на гимнастичките

Български лекари спасиха мъж с имплантиране на аортна клапа през бедрото

Военен хеликоптер „Кугър” прекъсна електропровод край град Стамболийски

Втори фалит на застраховател очаква опозицията Спецслужбите съобщили на премиера Бойко Борисов, че има сериозен проблем в сектора

Кремъл отрича твърденията на „Майкрософт“ за руски предизборни кибератаки в САЩ

91 000 учители излизат на протест Искат да запазят авторитета на професията

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 22 август 2018

Доминик Рааб: През октомври ще бъде възможно сключване на договор с ЕС за Брекзит

До $150 000 награда за заловен престъпник дава Москва

По-ниски данъци за празни жилища Предлагат стимули за собствениците да ги дават под наем

Разширяват пакета на НЗОК Новите дейности ще се гарантират от НРД за 2019 г.

Владимир Савов поема временно поста на Ралица Агайн в КФН

Планирайте море до 12 септември Есенен полъх от следващата седмица, температурите падат с 10 градуса

Financial Times с нов проект в България

Жена замесена в самоубийството на Пеньо Пенев точно преди 56 години

БОРИСЛАВ КОСТОВ

В нощта на 26 срещу 27 април 1959 година Пеньо Пенев напуска този свят по собствено желание. И оставя загадъчни препратки към себе си и околните, които ще опитват да изровят тайните на това неистово желание да си отидеш от светлината на деня.

Може би е прогледнал в бъдещето и е видял как затварят пред него поредната врата.

На българското училище…

Прави впечатление в севлиевската гимназия. Начетен, „знае поетичните стъпки и рими, рецитира непоканен Ботев, Яворов и кого ли не“/по спомени на неговото първо осъзнато увлечение Стефана Калименова-Фана/.

Разочарованията ще дойдат, когато стъпи с костюм и бял шлифер на жълтите павета. Синодалните старци в СБП ще подрежат крилцата на „петлето, пропяло за разсъмване в нашата /разбирай тяхната!/ литература“, а млади подмазвачи ще го критикуват /и клеветят!/ за „добро“. Мечтаещ да бъде хвален като първопроходец по друмищата на социалистическата работническа поезия, изведнъж Пеньо Пенев ще се усети в изолация. Поради таланта, но и заради голямата кошница, с която навлиза в прехвалените ягоди на новия елит. Когато разбира, че носи тухлите и керемидите, но за болното дете няма светъл дом…

Лесно е да рецитираш: „Ще има пак звезди…и кучета…ще има, виещи към тях…като преди. Но нека вярата не оскъднява! Яснее този мирен ден отвъд. На път! – Човекът е човек тогава, когато е на път!“
/пунктуацията е оригиналната по П. П./

Или да запееш с колелата: „Галопират по белия път лекогривите рижи кобили и тъй звънко, тъй сочно звънят на каруцата тънките зилове.“

Лесно е да видиш „Милоока жена, белонога! – нецелуната и непогалена! Ти ми

стана съдба и тревога, тиха радост и жал непрежалена…“/пунктуацията същата/

Трудно е. Няма работа, няма топъл дом, няма пари. Не се радва на съпричастност

и безмерна обич от близките /ако я има въобще…/

„Омръзна ми да бъда

бездомен, безработен

и необичан

Причина първа да спрем погледа си в календара на 26 април…

Медицината едва ли може да извади от глъбините мисълта и намерението за самоунищожение. Спасени от първия опит, след време реализират зловещите замисли. Трябва само повод, мощен катализатор на собственото погубване.

Като ученик Пеньо се прострелва с пистолет. Случайно. Но в личния архив душевният съприказчик Фана пази описание на неуспелия самоатентатор за хронологията: „Допирам най-рискувано пистолета до челото си…Студен пот ме обле…В…този…момент не можех да помисля за нищо…Колкото по-вече се мъча да бъда решителен, – толкова по-вече губя воля…Снемам пистолета от челото си…Допирам го до гърдите…Решено…Край…“

Първи подозрителен опит да отнемеш живота си. Втори с прерязване на вените заради лекомислена жена, на която се е доверил.

Не закъсняват и следващите. Как се спира тази гореща и луда мозъчна жажда да си отидеш завинаги от баналния и отчужден свят?

Причина втора за демоните в нощта на 26 срещу 27 април…

Влюбчив, Пеньо подарява рими: на цигулката и лъка на Фана/“моя първа свещена любов“/, на Зоя, Лина, Иваница, Женито. На Клара пише, че жените на поетите и хайдутите са винаги нещастни…

А поетите на жените могат ли да бъдат щастливи?

Оженва се набързо след нощен звън на бутилки. После бръснарско ножче за вените…

С надежди създава ново семейство. Прегръща син. Ботев тръгва по течението на битката, Пеньо плава срещу течението на опротивялото му ежедневие.
и се появява тя – Богдана

Инженер-химик от София, работи в Димитровград. Застава до мъжа, който се е отдалечил /или е отдалечен?/ от семейството. Делчо Стефанов, другар на поета, пише: „Тя го стопляше и му даваше подтик за творчество. С нея чувстваше, че живее пълноценно. Малко му трябваше, за да е щастлив.“

За 26 април приятелят му и в известен смисъл наставник Митко Иванов си спомня: „Случайно го срещнах към 18 ч с една негова позната. Беше в чудесно настроение. Обеща рано на другия ден да ми донесе материал за първомайския вестник. Леко подскочи и откъсна малко клонче от близкото дърво: Честна пионерска!…“

Около 21 ч картината е вече с тъмни краски. Пеньо и приятелката му гостуват при колега. Мълчанието тежи, погледите се разминават.

Влиза сам в хотел „Москва“. Не пие. Започва последното действие на трагедията. Предсмъртни писма до мнозина. И стихотворение, което ще открият в кошчето в стая номер 18:

Обида тук дочака

опазената нежност,

линее сетно слънце

на смелите мечти.

И траурна камбана в тревожна безнадеждност

в душата ми не стихва, ридае и звънти.

Додея ми, любима, че

с мен не си щастлива,

че смях и топла вяра

не носи моят ден.

обиден, аз допивам

чашата горчива

и може би наскоро

ще зазори без мен.

На коя любима посвети последните си рими Пеньо Пенев? Какво се случи между 18 и 21 ч в пролетния 26 април, та така бързо отлетя усмивката от лицето на поета?
Между предсмъртните писма има едно кратко, адресирано така: „За Иван Жеглов, поет и приятел – Сбогом, драги! Пенев“

Поетът от Пордим, Плевенско, и живеещ понастоящем в Калейца, Троянско, Иван Жеглов свидетелства в книгата си „Жива глина“: „С жена ми Еленка имахме една кухня в младежкото общежитие блок 205. В съседната стая живееше млада инженерка Богданка, която често идваше у нас и се хвалеше, че има хубав приятел с атлетическо тяло – поета Пеньо Пенев, с когото се познавахме отпреди. В общежитието не пускаха мъж да гостува на момиче, затова Пеньо казваше на портиера, че идва при мен. Когато Богданка я нямаше, гощавах Пеньо с бобец, понякога с баница.

От разговорите между Еленка и Богданка разбирах, че тя иска той да се разведе и да се оженят. Една вечер Богданка дойде у нас с бяла булчинска рокля и се похвали, че разводът много скоро ще бъде уреден и на Първи май ще се женят.
На 26 април следобяд пред общежитието заварих Пеньо, който ми каза че чака Богданка“.

В пролетния неделен ден Иван Жеглов и Митко Иванов виждат Пеньо и Богдана.
А после…Дали съпругът си е спомнил за другите? Дали мечтата на приятелката да облече бялата рокля не е била попарена с някоя неуместна дума в момента, в който календарът бяга към новото бракосъчетание?

Загадки. В една от предсмъртните бележки Пеньо пише, че през „последните десетина дни е унищожил на 2-3 пъти всичко свое написано“. Кое всичко?
Двама души скриват завинаги нещо: Георги Джагаров и поетът Усин Керим.

Трагичният Пеньо оставя писмо до приятеля си, Джагаров го отнася в София. Усин научава за него, влиза в кабинета на Георги Джагаров, заключва вратата и заповядва: „Писмото!“

Това е автентично свидетелство на литературния критик Георги Янев, изповядал в интервю Усин Керим приживе. Джагаров дал писмото само да го прочете, но с уговорката Усин да пази съдържанието му известно време в тайна. Това „известно време“ се проточило… до безкрайност. С недомлъвки тетевенският поет признал, че Пеньо Пенев изписал много имена с пряка и косвена причина за решението да приключи с живота. Политици, писатели и всякакви…

Въпреки уверението на Керим, че „ще остави следа за писмото“, никой повече не е видял и чул нищо. Дали е било толкова изобличително, че е плашело и партийния Джагаров, и този, за когото е било адресирано? Кой го е пазел и кой го е намерил след Джагаров, ако е било скрито някъде?

Най-лесно е да се заровиш в изпитите бутилки. Да прокълнеш партията, че го е подлъгала. Да покажеш назидателно медицинското на Пеньо от Окръжния психоневрологичен диспансер.

И да не запиташ защо в последния миг дърпа струните с „Обида тук дочака опазената нежност…додея ми, любима, че с мен не си щастлива…“
Малко преди това бе казал: „Жена милоока, добра и невинна – денят се ражда, а аз ще заспя…“

Къде са тези добри и невинни жени, неразбиращи поетите и техните въздушни кули, без които светът ще бъде пустиня на материалното?
Тази ли, заради чиято фриволност Пушкин отиде на смъртоносния дуел?
Или другата, която с „дива ревност“ изсипа „градушката“ върху Яворов?
За нас Пеньо Пенев написа: „Потомци, вий напразно ще се ровите…“

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.