Новата Сиракуза – това са Москва, Пекин и Техеран

Опитват да легитимират тиранията и автокрацията като пълноправен участник в демократичните дебати в нашите свободни общества

В „Безотговорният разум. Интелектуалците и политиката" изтъкнатият американски мислител проф. Марк Лила от Колумбийския университет в Ню Йорк разказва един знаменатален епизод. През 1934 г. германският философ Мартин Хайдегер се връща към преподаването след своето кратко, но за сметка на това срамно, ректорство във Фрайбургския университет, увенчано с пронацистка апологетика. Тогава един негов колега му подхвърля саркастично из коридорите: „А, значи се завърнахте от Сиракуза?” Алюзията препраща към известното Седмо писмо на Платон. В него са описани пътуванията на Платон до Сиракуза и крахът на философските илюзии, че страховитите тирани - баща и син Дионисий, чрез мъдри напътствия могат да станат справедливи владетели, които приемат добри закони. Опитите на Платон претърпяват пълен неуспех – тиранията не може да бъде очовечавана. Големият въпрос, по който разсъждава Марк Лила, е за причините, поради които в новата и най-нова история някои академични учени и писатели, журналисти и публицисти, се превръщат в апологети на тиранични идеологии и потиснически политически режими. И влагат цялото си умение – по думите на Марк Лила – за да убедят всички, които са готови да ги изслушат, че съвременните тирани са всъщност освободители, а техните престъпления – благородни, стига да бъдат видени в друга светлина, т.е. от друга гледна точка. Нарича ги „филотиранични интелектуалци".

Днес, в Свободния свят, в това число и у нас, се формира цяла прослойка от такива филотиранични интелектуалци. Тези разнокалибрени „пътници“ към новата Сиракуза – Москва, Пекин, че даже и Техеран, и леговищата на терористите от Хамас в Газа - с повече или по-малко фанатизирана словесност и идеологическа йезуитщина митарстват реално или виртуално из съвременната Сиракуза. Градят мистичния наратив за предстоящо „освобождение", което неизбежно идва оттам. Независимо дали имат някаква обществена тежест или не, дали са осъзнато пропагандно усилие или са наивни умонастроения на поредната порция „полезни идиоти" на тиранията, количественото им натрупване формира постоянен фонов шум, стигащ често до истинска врява. Тъкмо това е и целта на продуцентите на тази врява, свързани през мрежите на стария режим и неговите съвременни метастази, с „ръководството" в Сиракуза. Те я канализират през мегафоните на медии и социални мрежи в Свободния свят, за да може чрез този фонов шум да се подменят реалности, понятия, факти.

Преди време в статия в „Труд news", нарекох тези пътници до Сиракуза „интимни сподвижници на автокрацията“ , защото те се появиха в Свободния свят, успоредно с „интимните врагове на демокрацията“ (по Цветан Тодоров). Нюансът е, че „неприятелите на демокрацията" искат „друга" демокрация, докато „сподвижниците на автокрацията" ни убеждават, че тиранията била демокрация. Това явление беше отприщено главно от ескалацията на руското империалистическо самодържавие, а в определена степен и от претенциите за господство на ислямисткото мракобесие на Иран, и от опитите за експанзия на китайския комунизъм. Най-релефно се проявява в отношението към престъпната руска агресия срещу Украйна и към терористичната война на Хамас срещу Израел.

Голямата подмяна, която се цели с гореописаната врява, е свързана с опита да бъдат легитимирани тиранията и автокрацията като пълноправен участник в демократичните дебати в нашите свободни общества. Това означава две неща. Да бъде анихилирана естествената дихотомия „Демокрация-Автокрация", при която тиранията и автокрацията са остракирани и изключени от идеологическите, ценностни и политически сблъсъци в Свободния свят, защото са външен враг или най-малкото външен опонент. И на мястото на тази дихотомия, тиранията и автокрацията да бъдат въведени като една от легитимните страни и гледни точки в нашите вътрешни дебати. Това е мисията на съвременните пътници до Сиракуза. Затова се правят натрапчиви опити фундаменталният ценностен и идеологически разлом в съвременния свят, който е между Демокрацията и Автокрацията, да бъде подменен с разлом „Либерали срещу Консерватори". Дебело подчертавам, че не става дума за вътрешните дебати в демократичното общество между либерали и консерватори, а за претендиран глобален сблъсък, в който на страната на „консерваторите" се включва и тиранията в новата Сиракуза. Това е вавилонско смешение на понятията, естествено, но то обслужва съвременния „Дионисий" – авторитарните режими в Москва и Пекин. Затова се прокарва измамният наратив, че „консерваторите“ от Ванкувър до Владивосток трябвало да шестват в единен строй.

Това по същество е нормализация на путинизма, който е базиран на геополитическото фентъзи на прононсирания руски фашист и идеолог на кремълския империализъм - Александър Дугин. „Фашист" в случая не е моя словесна финтифлюшка, а исторически и идеологически факт. Дугин е апологет на фашизма в серия от свои есета и статии от 1990-те години. В първия брой на сп. "Елементи" през 1992 г., той изтъква, че е привърженик на "третия път", чието най-цялостно превъплъщение е не друго, а национал-социализмът. След това става главен идеолог на руската Национал-болшевишка партия, забранена по-късно като проводник на нацизма. Пак в "Елементи" Дугин пише през 1996 г.: "Революцията е единна и неделима диалектическа триада: Третия Рим, Третия Райх и Третия Интернационал". През 1997 г. в есето "Фашизмът - безграничен и красив", пророкува, че в Русия ще се роди истински "фашистки фашизъм", който според него щял да бъде "консервативна революция". (вж. повече в моята статия "Дугин и руската агресия" , „Труд news“, 07.03.2022 г.).

Ето този „консерватизъм“ искат да нормализират в демократичното общество. На повърхността на голата терминология „консерватизмът" на тиранията и автокрацията наистина прилича на течения в политическия консерватизъм в демократичното общество. Кремълската пропаганда, например, също се обявява за алтернатива на "либералите" и "глобалистите". Но кремълската (зло)употреба с тези термини не трябва да се възприема първосигнално. Колкото "социалистическата демокрация", прокламирана от тоталитарните режими в съветския лагер, беше демокрация, толкова днешната кремълска борба с либералите и глобалистите има нещо общо с демокрацията.

Въобще, трябва да си даваме сметка не само за интимните неприятели на демокрацията, но и да разпознаваме интимните сподвижници на автокрацията, които често се самоопределят като "консерватори", "антиглобалисти" или "антисистемни". И да не забравяме, че рано или късно ще дойде онзи хайдегеров момент, когато някой ще запита пътниците до Сиракуза: „А, значи се завърнахте от Сиракуза?" Защото това е неизбежната съдба на почти всеки филотираничен интелектуалец. А отърсването на демократичното общество от токсичните идеи, че тиранията може да носи „освобождение", никога не е еднократен и окончателен акт, а процес, който трябва да бъде търпеливо и устойчиво направляван от демократично мислещите интелектуалци, независимо от техните идеологически различия в рамките демократичния спектър.