Дават ли си сметка в Скопие, че всяка една предварително отхвърлена претенция на албанската общност вече е реалност?

Има предложение за създаването на Албанска академия на науките в Северна Македония

В последно време все по-често си спомням за Арбен Джафери. И особено за онези негови думи, които ми се налага често да цитирам напоследък по различни поводи и на различни места. В един разговор Джафери спомена: „Не мога да ги разбера тези, вашите братовчеди, македонците. Когато им предлагаме нещо малко за нашите права, веднага го отхвърлят. Но после, след три-четири дни, тичат, за да ни предложат тройно повече“.

Това е накратко смисълът на думите на Арбен Джафери. Те, естествено, биха имали своето продължение, ако човек се замисли по-сериозно. Например, да каже, че когато ги притиснат, предлагат тройно повече. Или когато размислят, правят същото. Или и двете заедно, при което в крайна сметка се получава пак същият резултат.

Първата реакция обаче винаги е отрицание, вероятно поради основна причина, че предложението идва от албанската общност в Северна Македония. Втората е вероятно заради вродената и дълбоко кодирана „стиснатост“ на местните хора около Вардар да дадат нещо повече на другите, поради страха, че ще загубят повече, отколкото ще спечелят.

Приемете за извинение тези думи, защото не може да мислиш за Арбен Джафери и да не изпадаш във философстване. Самият той беше човек на мисълта и разума, беше завършил Философия в Белградския университет, беше работил като журналист и анализатор в Радио Прищина, докато в един момент се беше прехвърлил отсам границата от Косово в Република Македония.

Понякога казаното от него оставаше неразбрано, масовата публика в повечето случаи не схващаше дълбочината на думите му, а честото използване на думата „феномен“ някои обидно му го закачиха като прякор. „Феноменът това, Феноменът онова“, все в иронична тоналност. Но Джафери си беше мислител от - най-малкото - регионални рамки, поне за албанската общност и за всеки албанец, където и да се намира той.

Във всеки случай първият пример за поисканото, но отказано малко, но после дадено много повече, стана повод да се запознаем. Беше през първите години на първия ми кореспондентски мандат в Скопие за БНР. Беше почнала битката за висше образование на албански език и създаването на съответното висше учебно заведение. В основата на кампанията бе професор Фадил Сюлеймани. Той бе дошъл в Република Македония от Прищина, където сръбските власти там бяха направили невъзможното да преподава повече в местния университет заради прояви на „албански национализъм“.

В Скопие тогавашното правителство на социалдемократа Бранко Цървенковски отклони рязко всяка идея за създаване на висше учебно заведение с преподаване на албански език. Логиката им бе, че в Република Македония има два държавни университета - „Кирил и Методий“ в Скопие и „Климент Охридски“ в Битоля, да отиват там и да взимат дипломи. Онзи, третият - „Гоце Делчев“ в Щип, бе открит много по-късно от предимно политически, а не от академични съображения. Той трябваше да привлича децата от източната част на страната, които още преди да завършат средното си образование търсеха възможност да получат висше образование в съседна България. Това бе време на активен интерес към ВУЗ-овете ни, та правителството на Никола Груевски реши по този начин да спре младите хора от Република Македония да се „българизират“ в София и в другите ни университетски центрове.

А на препоръката албанчетата да отиват да учат в Скопие и в Битоля, отговорът бе: да, ама там не се преподава на албански. В крайна сметка обаче, Сюлеймани реши да действа радикално и да не чака разрешение от властите, като обяви създаването на университет в квартал Мала речица край Тетово. Събраха се хора, полицията се намеси, стигна се до стълкновения и дори имаше човешка жертва. Самообявилият се за ректор професор Сюлеймани бе задържан и пратен на съд. В интерес на истината това, което беше представено като университет, беше твърде далеч от представите за подобна институция.

Дойде времето за съдебния процес. Делото трябваше да се гледа в съда в Тетово. С тогавашния кореспондент на БТА - трудно прежалимият днес Николай Коев, се чувствахме задължени да отидем на място. Малко трудно се справихме с тълпата, която стоеше отвън и настояваше да влезе, но пък селекцията на пропуска беше сериозна. Журналистическите карти на български новинари свършиха работа. Празните места не бяха много и седнахме където беше свободно. От дясната ми страна мястото бе заето от мъж на средна възраст, със ситно къдрава коса. Познах го веднага. А и той побърза да попита кои сме и когато разбра, се представи: „Аз съм Арбен Джафери“. Нищо повече. „Знам, господин Джафери, знам кой сте“. Така се започна.

Наистина вече знаех. Той вече бе станал публична личност, беше обединил няколко младежи около себе си в монополната тогава за албанците Партия на демократичния просперитет, която група много скоро се дефинира като „радикално крило“ в ПДП. Мендух Тачи, Руфи Османи и Алайдин Демири започнаха своята кариера тъкмо като последователи на Арбен Джафери. Логичното последва и тази група бързо напусна ПДП и създаде Демократичната партия на албанците. Всеки от тримата му млади последователи има своята различна съдба, за да се стигне до днешната ситуация на ограничено влияние на ДПА със само един депутат в парламента - председателят ? Мендух Тачи.

От мощната и силна партия, различна от конформистката ПДП не остана почти нищо. Влиянието ? се топеше, като това стана болезнено очевидно по време на конфликта през лятото на 2001 г. ДПА бе коалиционен партньор в правителството на Любчо Георгиевски и личната и политическа етика и лоялност на Джафери принуждаваше активистите на партията да работят на терена против действията на бунтовниците на Али Ахмети. Идваше друга вълна, която помете създаваната от Джафери представа, че повече права за албанците могат да се получат в рамките на институциите. Закваската му на философ в политиката не му позволяваше да призовава това да стане с оръжие в ръка, както го направи Али Ахмети.

Джафери се оказа прав. Сюлеймани бе осъден, лежа в затвора, но висшето образование с преподаване на майчин албански език се случи. И то в много по-голям мащаб от исканото тогава. Днес в страната има избор къде един млад албанец или албанка може да направи това. Но в онези първи години на прехода и трудното раждане на новата държава това си бе табу. След време Тетовският университет стана факт, последва го така нареченият „Стулов“ Университет за Югоизточна Европа.

През 1996 г. пък се случиха големите средношколски и студентски протести в Скопие по повод искането на албанците в Педагогическия факултет в столицата също да се преподава на албански. Отказът предизвика истински бунтове, а гладната стачка в градинката пред сградата на парламента пък роди нови политически лидери - Антонио Милошоски и Филип Петровски. Много скоро „малкото“ искане на албанските партии отново се превърна в реалност. Тогава Джафери каза онези думи, с които започнах.

Добре де, ще кажете, защо разправяте всичко това. Ами, защото чувам, че има предложение в Северна Македония да се създаде Албанска академия на науките, отделно от крайно консервативната и политизирана МАНУ.  Уж само подмятания и подхвърляния, ама нещо зачестиха. Пък и политици се намесиха.

Та се питам, дали покойният „Феномен“ Арбен Джафери няма да се окаже прав и от отвъдното?