„Великата българска ерес“ прониква във Византия, Италия, Франция, Германия, Англия, руските земи

Да пожелаем успех в мисията му на европейска столица на културата

Влизането на Филипопол в пределите на средновековна България през 836 г. има важни последици за града и страната. Присъствието на древния духовен център има благоприятна роля при християнизацията, осъществена от княз Борис-Михаил през 864 г. Същевременно Пловдив е и огнище на тогавашното свободомислие – средновековни автори свързват загадъчния поп Богомил именно с „българска Македония“ (Тракия) и „Филиповград“! От Пловдивска Тракия „великата българска ерес“ прониква във Византия, Италия, Франция, Германия, Англия, руските земи... Силни позиции запазва и пренесеното от Мала Азия павликянство.

През 970 г. Пловдив е жертва на агресията на киевския княз Светослав. Разорението е толкова голямо, че и повече от век по-късно, както отбелязва Анна Комнина, следите от катастрофата продължават да личат… Пловдив пада под византийска власт заедно с Велики Преслав и източните земи на царството (971 г.). Цар Самуил нееднократно нахлува в „Македония“, но не успява да върне града в български ръце. През XI-XII в. Пловдив е един от най-важните центрове на византийското господство в България, но присъствието на „еретиците“ павликяни е проблем за държавата и църквата. За да бъдат укрепени позициите на православието, Григорий Бакуриани, една от най-влиятелните личности в империята, създава близкия Бачковски манастир (1083 г.). По-късно светата обител е обект на грижи от страна на българските царе, особено на Иван Александър. Павликяните, известни като отлични войници, през 1084-1086 г. вдигат антивизантийско въстание, предвождано от Травъл. Бунтовниците не са в състояние да овладеят Пловдив, но временно си създават „свободна територия“ в района на днешните общини Раковски и Брезово. Във войната с тях загива самият Бакуриани, по онова време главнокомандващ сухопътните сили на империята.

През 1096, 1147 и 1189-1190 г. през Пловдив преминават хиляди кръстоносци от Франция, Фландрия, Германия... По време на Третия кръстоносен поход големият български град е превзет от немския император Фридрих І Барбароса, който прекарва тук зимата. Западните автори описват Филипопол като укрепен град с многобройно население, в който има изобилие от земеделска и занаятчийска продукция. Възстановеното през 1185 г. българско царство начело с Петър и Асен прави опити да освободи Северна Тракия, но Византия хвърля много сили да задържи града. Най-“оригиналното“ решение е назначаването на Иванко, убицът на Асен, за управител на Пловдив през 1196 г. Отначало той усилено воюва с търновските царе, после в съюз с Калоян вдига бунт против империята. Принуден да напусне Пловдив, Иванко овладява Родопите, но е заловен с измама от ромеите. Когато през 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход превземат Константинопол и създават Латинската империя, Филипопол е даден на херцог Рение дьо Три. Западният натрапник е прогонен от българите, подкрепяни от Калоян. Същевременно българският цар, повикан от павликяни и православни, жестоко наказва византийската „партия“ в града. През 1208 г. край Пловдив латинците нанасят поражение на цар Борил, но при Иван Асен ІІ градът отново е в пределите на България. Въпреки че и по-късно на няколко пъти попада във византийски ръце, Пловдив запазва своя български облик. През 1344 г. при цар Иван Александър за последен път е включен в границите на средновековната българска държава. През 1370 г. е превзет от османските турци, които го превръщат в един от центровете на своята власт на Балканите. Постепенно „Филибе“, както го наричат завоевателите, придобива ориенталски облик. През него на път за турската столица преминават редица дипломатически мисии от Западна Европа. Чуждите наблюдатели обръщат внимание на древното величие на града, на плодородните земи около него, но и на страданията на българите в условията на азиатската деспотия. Това е отбелязано и от знаменития френски поет и дипломат Ламартин, който преминава през Пловдив през 1833 г.

В епохата на Възраждането търговското и предприемаческо съсловие постепенно се отърсва от гръцкото влияние, събуждат се българският дух и воля за свободен живот. Пловдив играе значима роля в борбата за църковна независимост. На 11 май 1851 г. по инициатива на Найден Геров започва отбелязването на деня на Кирил и Методий като светски празник на българската писменост, просвета и култура, който през 1858 г. прераства в общонационален. С града са свързани редица творци от възрожденската епоха. Сред тях са издателите Христо Г. Данов и Драган Манчов, чиито книги разнасят знанието в Мизия, Тракия и Македония. Апостолът на националната революция Васил Левски, родом от близкото Карлово, е силно свързан с Пловдив. При подготовката на Априлското въстание (1876 г.) големият град е избран за средище на Четвърти революционен окръг, чийто реален център става Панагюрище.

Пловдив е освободен на 4/16 януари 1878 г. След Сан-Стефанския мирен договор (3 март 1878 г.) най-големият тогава български град е фактическа столица на България. В него резидира Временното руско управление, което следва да бъде заместено от новата българска власт. Берлинският конгрес брутално разкъсва целостта на българското Отечество, а Пловдив остава като столица на Източна Румелия. Още със своето „раждане“ автономната провинция се превръща във второ българско княжество. Българите доминират решително в местния парламент и държавните органи. Главни управители последователно са българите Алеко Богориди и Гаврил Кръстевич. В Пловдив по онова време пребивават Иван Вазов, Захарий Стоянов, Петко Р. Славейков, Константин Величков, Иван Мърквичка и други водещи представители на българската творческа интелигенция.

Младият политически елит израства като водеща сила при съединението на Източна Румелия с Княжество България. През 1885 г. е създаден таен революционен комитет начело със Захарий Стоянов. На 6 септември 1885 г., подкрепени от местните военни части и обществото, пловдивчани обявяват Съединението – едно от най-ярките събития в модерната ни история. Правителството на Стефан Стамболов през 1892 г. прави Пловдив домакин на първото модерно българско изложение с чуждестранно участие – днешният Пловдивски панаир. Градът се развива като индустриален и търговски център, като привлича чуждестранни инвестиции от Германия, Франция, Белгия... За нещастие, войните за национално обединение през 1912-1918 г. завършват трагично. Прогонени от своите родни места, в Пловдив се заселват хиляди бежанци от Македония. През 1943 г. гражданското общество има решаващ принос за спасяването на българските евреи от хитлеристките лагери на смъртта. Едно от най-ярките лица на тези събития е пловдивският митрополит Кирил, по-късно първият глава на възстановената Българска патриаршия.

След Втората световна война Пловдив продължава развитието си като индустриален, търговски, университетски и културен център. Независимо от политиката на тоталитарния режим, пловдивчани запазват своята традиционна предприемчивост и патриотичен дух, а пловдивските творци имат забележителен принос за българската култура. Художниците Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Димитър Киров, оперния певец Борис Христов, пианиста Милчо Левиев, джаз-формацията „Бели, зелени, червени“ на Веселин Николов, различни творци от следващите поколения издигат авторитета на България. Архитектурният резерват Стария Пловдив с неговите великолепни възрожденски къщи възкресява миналото и вдъхва ново очарование... Като помним и осмисляме забележителното наследство на хилядолетния български град, нека му пожелаем успех в отговорната мисия на европейска столица на културата през Новата 2019-та година!