На 58 години Холи Бери е в превъзходна физическа форма, а нейните български почитатели я очакват в три нови проекта - „Мод срещу Мод“, „Престъпление 101“ и „Процесът“. Тази екранна пантера с цвят на капучино е вдъхновение за по-младите и редовно показва своите релефни коремни мускули. Но повечето нейни фенове традиционно гледат малко по-нагоре от иначе чудесно оформения стомах на Хали. Бери има европейска и африканска кръв, в нейното излъчване се прелитат етноси, култури и цивилизации, за да я превърнат в световен символ на секс и стил. Тя е носителка на наградата „Оскар” за ролята си в меланхоличната драма „Балът на чудовището”. Последно Холи Бери мина през българските кина с психологическия хорър-трилър „Никога не се предавай“. В него Злото е превзело целия свят и единственото убежище за една майка и нейните двама сина е тяхната къща и упованието по между им. Тримата са неизменно свързани – дори и физически, чрез задължителни за малкото семейство въжета, които обаче лесно могат да се превърнат в… затягаща се примка. След въпроса на едното от момчетата дали невидимото зло отвъд прага на тяхната къща наистина съществува, започва ужасяваща битка за оцеляване.

- Холи, какво ви привлича към по-мрачни и направо страшни филми като „Никога не се предавай“?
- Обичам прилива на адреналин. Харесва ми, когато един филм ме накара да изпитам страх. Онова усещане в киното или пред екрана, когато не знаеш какво ще стане в следващия момент. Важно е да има психология в създаването на филмови тръпки, разбира се. Тогава е интересно. Моят образ е на майка, на една различна версия на архетипната майка. Става въпрос за по-мрачна версия. Жената се бори със собствените си травми. Аз също открито приемам травмиращи събития с психологически ефект. Наскоро, например, влязох в менопауза, но го открих по най-ужасяващия начин. Първоначално ме диагностицираха с херпес. Всъщност остаряването е привилегия. С годините спираме да вярваме, че вечно трябва да останем на 30. Хората, които искат да са вечно млади се превръщат в чудовища.

- Преди време се снимахте предизвикателно с една симпатична котка. Вие изиграхте главната роля в „Жената котка“ след Мишел Пфайфър и преди Зоуи Кравиц. Казахте ли нещо на Кравиц преди да влезе в образа?
- Помня, че се обърнах към Зоуи и я посъветвах да се подготви за тежки критики и емоционални реакции. Но и да не се влияе от тях. Не беше редно очакванията да доминират нейната артистична интерпретация. Идеята в нашата професия винаги е да видим образ, който тя си представя и иска да изиграе. Как Зоуи си представя Жената котка – това е важното. Лично аз мисля, че тя се справи чудесно и успя да изиграе ролята подобаващо добре. 

- Режисирахте филм, в който играете състезателка по смесени бойни изкуства. Сложно ли е да се съчетаят двете задачи и какво ви привлича към жанра на спортните филми?
- Обожавам този жанр. Гледала съм почти всеки значим филм с бой и преди да поема това предизвикателство имах увереността, че познавам спецификата и граматиката на този тип кино. Взех елементи от произведения, които са оказали влияние върху мен като творец. „Разяреният бик“ е един от любимите ми филми. Началото на моя филм е отдаване на почит към този шедьовър.

Има и препратки към първия „Роки“. Както и към „Кечистът“. Бих казала, че моят филм е в суровия стил и свят на „Кечистът“ с Мики Рурик, режисиран от Дарън Аронофски. Снимахме битките, така че камерата да бъде активен участник в действието. Използвахме стабилизирана камера за флуидни кадри, което е много полезен подход за пресъздаване на бойни сцени. Също така търсехме реализъм и натурализъм. Идеята е да пренесем зрителя на мястото на екшън, да почувства, че е в една стая с биещите се персонажи, да усети близостта и адреналина. Толкова години съм гледала такива заглавия. Обичам филмите с бой. За своя режисьорски дебют си припомних какво ми е харесало като зрител.

- Четете ли клюки за себе си?
- Забавлявах се с медийните спекулации по времето, когато бях без мъж до себе си. Тогава нямах проблем да бъда сама. Но когато намериш твоя човек, се изпълваш с желанието за взаимност, двамата искате да опитвате заедно разни неща. А клюките бяха предвидими – казваха, че не мога да задържа мъж до себе си. А кой изобщо е казал, че аз искам да ги задържам тези мъже. Аз винаги съм искала просто да живея възможно най-добрия живот. Естествено, че се случва да стъпя накриво. Но после поправям курса, завъртам се и започвам отново.

- Какво правите извън снимки и творческа работа?
- Това са моментите за яснота и време за семейството. Научаваме се как да забавим темпото, да прегърнем настоящето и да оценим хората, които обичаме. След последния ми развод бях свикнала да не съм обвързана и честно казано ми хареса. Разбрах, че мога и без мъж. Взела си бях почивка, така да се каже. Още преди години си казах, че ще направя пауза с връзките и ще се концентрирам върху себе си. По принцип съм човек, който обича да има партньор в живота, винаги съм искала да имам човек до себе си. Но за известен период се промених, ситуацията бе различна.

- Какво прави Холи Бери като е без гадже?
- Първата година на самота преля във втора, после станаха три години без сериозна връзка. През това време мислих много за това какво бих искала от следващата си връзка и какъв би бил моя бъдещ подход. Можех да избирам и не бързах. Бях се фокусирала върху други важни за мен неща. Връзката трябва да ми носи усещане за завършеност и цялостност. В онзи период това усещане се пораждаше в мен от общуването с децата. Просто не изпитвах тази дълбока и вътрешна нужда от романтично обвързване.

- Имате участие в някои прочути еротични сцени като тази в „Балът на чудовището“. Днес се коментира, че филмите стават все по-пуритански. Вярно ли е?
- Аз съм привърженик на подобни моменти в киното, стига историята да го изисква. Секс сцените никога са били проблем за мен. В „Балът на чудовището” голотата изразяваше драмата и пълното психологическо разголване на персонажа. Дори не беше възбуждащо, или поне не това беше целта. В „Парола: Риба меч” си беше просто палаво намигване. Сексът е част от качественото кино.