От няколко дни на книжния пазар е книгата „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България 1944-1989 г.“ Нейните автор Стефан Иванов е историк, но и политик. Целта му е да развенчае мита, който съществува и до днес, че в онези години е било по-добре, живяло се е по-спокойно и не е имало престъпност. Според автора тези, които са прикривали реалните мащаби на престъпността тогава, сега лъжат, че не е имало проблеми и дори продължават умишлено да разпространяват подобни лъжи с най-различни цели, до една – нечистоплътни. Над 90% от данните в книгата излизат за първи път.

- Какво ви накара да се заемете с тази книга, господин Иванов? Това е един неизследван до днес период в най-близката ни история. Защо това е така според вас?
- Работата на нас, историците, е да изследваме по всички правила на нашата наука именно белите петна и периодите, които не са достатъчно разработени. Изследването на криминалните престъпления и по-специално на четирите основни видове сред тях – кражби, грабежи, изнасилвания и умишлени убийства, беше нещо много липсващо в родната историография. И то за който и да било период. Нямаме такова цялостно изследване нито за Царство България, нито за НРБ, нито за т.нар. „посткомунистически преход“. Просто трябваше да си избера един времеви отрязък и се спрях на годините на социалистическа България. Направих го поради любопитство, но и заради предизвикателството, което поставят все още частично властващите в публичното пространство митове за тази епоха. А иначе на въпроса ви - периодът е неизследван по две основни причини. От една страна част от архивите доскоро бяха недостъпни, но от друга - това е тема, която е предварително ясно, че ще насочи срещу нейните изследователи бесовете на някои хора. 

- Какви документи ползвахте, как ги намирахте, къде са се съхранявали, създаваха ли ви трудности в намирането им?
- Основните две колони, на които се крепят историческите изследвания, са историческите извори от изследваната епоха и историографията, т.е. издадените до момента трудове, имащи отношение към избраната тема. Бързам да кажа, че от вторите почти няма такива, ако изключим мемоарните издания на прокурори, престъпници, отговорни фактори от системата на МВР и държавната власт, следователи, директори и служители на затворите и т.н. Към личните спомени на всеки обаче трябва винаги да се подхожда с доза скептицизъм, защото често истината е леко „моделирана“ по различни причини, не винаги с лош умисъл. В този смисъл над 90% от всичко, описано в моята книга, е резултат от работата ми с архивни документи от епохата. Предимно от хранилищата на МВР и т.нар. „Комисия по досиетата“. Имаше, разбира се, доста трудности при намирането, обработването и цитирането на част от архивните документи, но всичко в крайна сметка завърши успешно. В резултат има огромно количество от данни и изследователски полета, над 90% от които никога не са публикувани и в крайна сметка отправят настойчиво предизвикателство работата по тази тема да бъде продължена и занапред – и като периоди, и като подтеми. Вратата вече е отворена, което беше моя основна цел.

- Кой/кои според вас налагат мита, че в онези години е било по-добре, живяло се е по-спокойно и не е имало престъпност и с каква цел го правят?
- Две групи от хора. Едната, огромната група, са хората, които не са знаели, че зад фасадата на привидното „спокойствие“ и „липсата на много тежки престъпления“ всъщност наднича едно друго лице на действителността – грозно, скрито и добре документирано от самите органи по сигурността. Те не са виновни, че са жертви на този мит. Втората група обаче са хората, които отлично са знаели реалните мащаби на проблемите и въпреки това и тогава, а някои дори и сега, продължават умишлено да разпространяват подобни лъжи с най-различни цели, до една – нечистоплътни. Мисля, че тук е подходящо да спомена мнението на проф. Даниела Колева, че „носталгията е обърната назад утопия, която вижда миналото не такова, каквото е било в действителност, а такова, каквото е обещавало да бъде“. И като към това прибавите естествения копнеж по младостта, нереално наложен в обществен план, картината придобива завършен вид.

- Казахте, че над 90% от данните в книгата излизат за първи път, както и че изследвате четирите основни вида криминални престъпления – умишлени убийства, изнасилвания, кражби и грабежи. Кои са най-много в различните години и периоди? След 9 септември, през 50-те, 60-те, 70-те, в годините на т. нар. развит социализъм?
- Прав сте, за първи път публикувам официални данни от регистрите на МВР за всяка от годините, които попадат в периода от 1944 до 1989 – колко броя има регистрирани от всеки вид престъпления. Общата крива на престъпността е различна за различните подпериоди на разглеждания времеви диапазон. Условно ги разделям на три периода. Първият е десетина години след преврата от 9 септември 1944 г., когато има високи нива на престъпления, ниска разкриваемост и слаба работа на агентурния апарат по криминална линия. Това се дължи на огромната чистка сред криминалните полицаи от предишния период – част от тях са физически ликвидирани, други уволнени. На тяхно място се назначават напълно непригодни за тази специфична работа хора по единствения критерии – комунисти или доказано лоялни на новата власт. Самото МВР констатира ужасяващите резултати, до които води този вид подбор и организира в школата „Г. Димитров“ (сегашната Академия на МВР) курсове за ограмотяване на вече назначените и по-сериозно обучение на новите милиционери. В резултат на това през втората половина на 60-те години имаме сериозно усилване на професионализма във вътрешното министерство и 70-те години са негов силен период – с относително по-малко престъпления и много по-добра разкриваемост. Което катастрофира в средата на 80-те и спокойно можем да кажем, че наред с цялостната ерозия и упадък на държавата след 1985 г., се постигат най-високите нива на криминална престъпност и най-ниската разкриваемост. Социалистическа България завещава на т. нар. „преход“ ужасяваща тенденция в сферата на криминалните престъпления, която разбира се, впоследствие се доразвива и от други благоприятстващи обществени фактори.

- На какви неизвестни досега тежки престъпления попаднахте, кажете за някои? По чие разпореждане те са били укривани?
- Те са много. Макар че тежките престъпления – умишлени убийства и изнасилвания, са един много малък процент от общия брой престъпления, то част от тях смразяват със своята жестокост и садистичност. Натъкнах се на напълно неизвестни случаи за серийни и масови убийци, умъртвявали жертвите си с десетки прободни рани с нож по цялото тяло, сериен изнасилвач, извършил над 200 изнасилвания още в края на 40-те и 50-те години, фрапантни престъпления на служители от МВР, сред които убийство на 5 човека от едно лице, наличие на както днес е модерно да се казва „организирани престъпни групи“ от служители на реда и т.н. В книгата ми описвам всички тези случаи само на базата на документите - такива, каквито са в архивите. Спестява само имената - изписвам ги с инициалите им. Но пък, както е редно, в бележка под линия точно посочвам архивната единица и всеки, който иска да достигне до конкретните имена, улики и т. н. може да отиде в архивите и да ги намери. Отворил съм широко вратата. Рядко тежките престъпления са били укривани, но проблемът е цензурата, която властва. Хората нямат никаква информация, властта крие какво се случва, витаят слухове. Всичко това само по себе си също се превръща в криминогенен фактор, който улеснява престъпниците и застрашава допълнително техните потенциални жертви.

- Доколкото си спомням, по онова време бе нашумял случаят с Жоро Павето. Имало ли е подобни, в книгата говорите за младежки банди?
- Случаят с Жоро Павето е интересен, но не е сред най-фрапиращите. Просто за него се е знаело и се е превърнал в поредния мит. Той никога не е бил убиец, още по-малко пък – сериен. С лек удар в тила той е зашеметявал жертвите си, след което ги е изнасилвал. Никога не е имал за цел да убие някоя от тях. Една жена умира, но няколко дни по-късно, защото извергът явно я е ударил по-силно отколкото е било необходимо, за да извърши деянието си. За капак на всичко е осъден и в затвора лежи грешният човек. Излежава си присъдата и до днес е жив и здрав в едно българско село. Но иначе има много истински масови и серийни убийци. Единият от които е серийният убиец на жени в София, с когото започвам книгата си и който между 6 октомври 1979 и есента на следващата година убива по особено жесток начин най-малко 6 жени. В последвалото разследване се оказва, че е извършил и още убийства, едно от тях - в съучастие с брат си и със знанието на родителите си. Извършва и обири, побоища, грабежи, изнасилвания. Част от по-леките престъпления - като служител на МВР. Младежки банди има през целия период, те са съсредоточени предимно в големите градове и особено - в столицата. Публикувал съм данни и доклади за такъв род престъпления. Тези банди вършат грабежи, изнасилвания и редица други по-леки престъпления, като хулиганство, заплахи, кражби и т. н. Властта се опитва да се справи с тях по различни начини, но в крайна сметка - без особен резултат. Интересното е, че участниците в тези банди не са по правило от лоши семейства и без възможности, има и млади хора от заможни семейства, даже и от овластени фамилии.

- През всичките тези години имаше смъртно наказание. Според вас оказвало ли и то възпираща роля върху престъпността?
- Прав сте. Смъртно наказание ефективно се изпълнява буквално няколко дни преди 10 ноември 1989 г. До края на 70-те години присъдите се изпълняват в няколко затвора, но в последното десетилетие на социалистическа България - само в Централния софийски затвор. Без изключение стрелят надзиратели. Публикувал съм признанията на последния изпълнител на смъртни присъди в България, доста интересно четиво е. Иначе по-високите присъди и наличието на смъртно наказание, изненадващо и за самия мен, не оказва влияние за фактор на превенция, който да възпира потенциалните престъпници. Тук може би основното обяснение се крие във факта, че над 90% от умишлените убийства в социалистическа България са непланирани, т.е. извършват се в ситуацията на непредумишленост. Нищожен брой пък са онези умишлени убийства, които се реализират в условията на съучастничество, т.е. има повече от един извършител. И още един факт - над 90% от убийците са мъже, но и над 76% от жертвите на убийство също са мъже.

- Какви методи са използвали органите - МВР, съд  и прокуратурата, за  да няма престъпност и да бъдат разкрити престъпленията?
- За чест на криминалните милиционери, които по принцип са в значително по-неблагоприятно положение (включително и финансово) от политическите служители на МВР, огромната част от тях полагат големи усилия за разкриване на престъпленията, особено по-тежките сред тях. Разкриваемостта при умишлените убийства и изнасилванията например е обикновено между 93 и 100%. Изключение правят последните пет години на НРБ, пред които разкриваемостта драстично спада и например има години, в които при изнасилванията тя е около 80%, т. е. всяко пето официално регистрирано изнасилване остава неразкрито. Съдът и прокуратурата са отделна, много голяма тема, част от която също съм разработил. Казано по-общо има два Наказателни кодекса, които действат в социалистическа България - от 1956 г (който наследява действащия преди него Наказателен закон) и от 1968 г. Първият изповядва философията, че трябва да има колкото си може повече ефективни и дълги присъди, а вторият е значително либерализиран. Това обаче почти не повлиява на нивата на извършваните престъпления и на тяхната жестокост.

Нашият гост
Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Доктор по история. Заместник-директор на 149 СУ „Иван Хаджийски“ в София, където преподава история и цивилизации. Работи активно по международни проекти в сферата на образованието. От 2003 до 2015 г. е избиран в три последователни мандата за общински съветник в София, където е член на постоянната комисия по обществен ред и сигурност, от които четири години - неин председател. Женен, с дъщеря и син.