Агент Боби пропя. По свой си, агентурен начин. Да припомня на читателите. На 18.ІІ. 2017 г. публикувах във в. „Труд” текст за един от хората, който е донасял за мене до 1989 г. И си е избрал псевдонима Боби. Бих затворил страницата, ако след тази година той си беше затворил устата за „виновното” минало. Но – не! Не спря и след публикацията ми „Агент Боби”. Но тъй като пак си е навлякъл маската на недостигаема анонимност, аз добавям към стопроцентовата си увереност в неговите действия в интернет думичката вероятно.

И така: на 18.ІІ /в деня на публикацията в „Труд”/ в 20,34 ч. в коментар в електронното издание на вестника се появява: „До Йордан Каменов. Приятелю, ти си тежък случай. Първо, обладан си от мания за величие и безпогрешност; второ, изкривена представа, че някой ти мисли злото и крои едва ли не космически планове да ти навреди, а има и още. Добре ще е да посетиш психиатър.” Автор на коментара: „Милко Станев, психолог”.

Прекрасно, но ето защо подозирам, че М. Ст. е новият псевдоним на агент Боби. В България има дружество на психолозите, в което членуват около 400 професионалисти. Сред тях няма Милко Станев. А аматьорът с псевдоним е… Същият! В текста ми, в който се забавлявам с откъси от написаното от агента преди 1989 г., няма подадена информация за психолог. Агент Боби, там има само поводи за размишление за такива като тебе. А размисълът за тях е подвластен на всеки що-годе интелигентен човек, включително и на психолог без псевдоним.

Но не за следващия „коментар” на буден и жаден за участие тълкувател в 22,47 ч. на същия ден. Назовал се е Пешо, съвсем като човек от народа, обичащ двусричните псевдоними като Боби. Многото общо /на първо място, защото се занимават не със същината на текста, а с медико-психологическите особености на автора/ между двата коментара ме карат да мисля за възможното агентурно разделение на лошо /Милко/ и добро /Пешо/ ченге. Пешо започва с потвърждение на „диагнозата”, но с „мекотата” на „добрия”: „Тежък случай, но едва ли чак мания за непогрешимост. Всъщност, аз нищо не разбрах от написаното. Най-малкото отговаря на въпроса, съдържащ се в заглавието. То всичко е така изкусно написано, че нищо да не се разбере. И се клепаше не само пред ДС; не пожелах да си прочета досието. Да им остане за спомен- правил съм само това, от което никога няма да се срамувам. А се разбира много лесно кой те клепа – трети знае само това, което си споделил само с един.”

Пешо, де се буташ, като не се разбрал нищо?! Да бе, не разбрал, а пък: авторът е „тежък случай”; пише неразбираемо, щото нещо… разбирай – и той подозрителен; „ и не се клепаше само пред ДС” – да: и на дружинната; и на класния; и на главния счетоводител, и на майката на Боби; к'во геройство е това да разбереш кой те предава в ДС, то си било в реда на нещата; и т. н. А причината някои хора да не пожелаха да си прочетат досието, заявявам ти, агент Боби, е, защото ги е гнус от мерзостта на близки и познати. И като капак – агентите не могат и да пишат добре, та да си загубиш времето заради едното естетическо преживяване.

Разпознах почерка в „откритията” на „психолога”и заради съдържанието. Обвинението в „мания за величие и безпогрешност” беше пуснато за мене в Литературния музей с квалификацията „грандоман” във времето на „литературно”-доносническите напъни на Агента. Дето се вика, и тук отсъства собствено творчество. И няма нужда да си измислям, че някой ми мисли злото, след като агентите Боби и Искра не само са мислили да ми навредят, а и са го сторили.

А колкото до психиатъра, агенте, ще кажа, че в най-близкото ми роднинско обкръжение има шестима лекари, начело със 101-годишния ми баща професор. И всички те при общуване – лично или с текстовете ми, са ме пращали само при един лекар – при диетолог. Защото наистина съм тежък случай – тежа 130 килограма. И тежък, и тежащ на мястото си в някои неща. А няма да ти казвам, агент Боби, какво си мислеха и къде те пращаха след четенето на текста ми за тебе.

Но баста на новите текстови подвизи, агентурно-психоложки. Щото се убедих, че когато нищо почне да разсъждава за нещо, се получава едното Нищо. А не може да наричам писането на доноси с всякакви псевдоними и агентурни имена другояче освен Нищо. Което не смее да излезе като Нещо. Всъщност не заради отношението му към мене се отнасям към агента Боби с презрително снизхождение. Да допуснем, че съществуват доста хора, дето, гледайки отблизо, не могат да познаят стената от плевня ли е или от небостъргач. Не ти простих, агентино, заради предателството към Яворов. Ти, който по задължение следваше да внушаваш боготрепет към великия поет, не престана да си убеден, че той е убил Лора. /Май доносничеството може и да е непоклатимо душевно състояние./ И още нещо не мога да ти простя – че и сега, както малко преди 1989 г., в своята нахална самонадеяност не усещаш полъха на промените. Но сега изстрадалите хора не се вслушват в екота на Прехода, когато революцията на посредствеността се съпътстваше от вселяващия омраза „благороден” гняв на произвеждащите гръмки и осъдителни думи. Сега хората искат да знаят дали думите идват от личности с истинска и защитима биография. А не от вятърните мелници на случайността, от административна шуро-зетьо-баджанащина, от конюнктурно съчинената биография. Предния път ти казах, че няма да ти дам трети шанс. Сега ще допълня – и времето не ти го дава. То идва. И не е твоето време.

Което беше времето на доносите. На тайните преди 1989 г. На уж разкритите след това, пуснатите на свобода неразкрити. За да се превърнат в напаст българска, изпълнили всякакви лични и обществени пространства. Превърнати от уж средство да разобличиш миналото в средство да получиш светло бъдеще – колективно, партийно и най-вече лично. Всъщност какво е донос? Не е просто написан анонимен текст, в който някой огласява скритата „истина” на друг. Не, доносът е целенасочен клеветнически текст, в който анонимният и позоваващият се на анонимността търси собственото си благополучие от всякакъв вид /кариера, отстраняване или опозоряване на съперник или конкурент, бизнес успех и т. н./ чрез имитация на морал и добронамереност. Драмата на нашия преход е не в това, че не бяха наказани елитите на държавното насилие при тоталитаризма. Главният пропуск беше отсъствието на обществен разговор и достигането до съгласие как и какво морално да запазим и пренесем след изпитанията на Системата. Може би заради неосъщественото възмездие днес нямаме икономика. Но заради пропуснатия духовен съд и пречистване днес няма морал, вяра и съградителна сила. Без които трудно ще осъществим икономика и думите след нея за благополучие – образование, здравеопазване и т. н. Но все пак нещо най-после тръгва в обществото. Дано!

24-the-secret-agent А ти, агент Боби и психоло/ъ/же Станев, ми трябвахте за Главния сюжет – вечния и страшно важен днес. Сюжетът за морала, обществените правила, човешката доблест. А не заменящите ги силажи на Прехода, които дълго дъвкахме. Нищо лично, агент Боби. Ти не ме интересуваш. Но съм винаги нащрек за действията – твоите и на тебеподобните.