Ако „Чернобил” по HBO бе сниман от руснаци

Сериалът - копродукция на Англия и САЩ - разбуни духовете в цял свят

На моменти достоверността куца, но посланието е могъщо

Украйна също би могла да заснеме филм за тази трагедия

“Чернобил” - минисериалът на HBO, чийто последен пети епизод ще бъде излъчен тази седмица - не е лесен за гледане за онези, които са живели в СССР през 1986 г., особено ако са били в зоната на аварията. Но за разлика от много мои сънародници, аз го гледам и смятам, че сериалът е трябвало да бъде заснет от Русия, Украйна или Беларус, а не от американски развлекателен канал.

Има две причини за това. Първата е достоверността - независимо от дръзките опити да бъде постигната, в сериала тя не достига. Втората, далеч по-важна причина, се заключава в това, че подобна назидателна проповед - за необходимостта да се вслушваме в мненията на експертите, за задължението на правителствата да се грижат за народа, а не за собственото си благополучие - трябва да идва от една от пострадалите страни. Но очевидно тези пострадали страни не са усвоили урока си достатъчно добре, за да заснемат подобен филм.

Недостатъците на сериала, свързани с достоверността, едва ли ще бъдат забелязани от западните зрители, но и от по-младите поколения граждани в пост­съветските страни. Продуцентите са положили сериозни усилия да пресъздадат материалната култура на късния съветски период, макар често да изглежда така, сякаш вещите са намерени на битпазар, при това - захабени от три десетилетия употреба.

Някои пропуски вероятно е било невъзможно или твърде скъпо да се избегнат, дори и създателите да са знаели за тях като модерната пластмасова дограма в стари съветски сгради. Има немалко подобни гафове.

Например Чернобил е твърде далеч от Москва, за да се стигне с хеликоптер, така че всъщност правителствената комисия, изпратена там скоро след инцидента, е летяла до Киев със самолет и оттам стига до местопроизшествието с кола.

Освен това Борис Шчербина, заместник-председател на Министерския съвет на СССР, не би могъл и да си помисли да заплаши проф. Валери Легасов, почетен член на Съветската академия на науките, че ще го изхвърли от хеликоптера - в края на краищата, това се случва през 1986 г., а не през 1936 година.

Легасов, превърнал се в едно от главните действащи лица в сериала, действително се самоубива две години след аварията в Чернобил, като преди това записва спомените си за събитията. Обаче, като учен от най-високо ниво, той изобщо не живее в мизерен апартамент с килим на стената, характерен за онези времена: това не е било неговото ниво. И котката не е била единственият му спътник: докато бил болен, след многобройните пътувания до експлодиралата атомна електроцентрала в Чернобил, за него се грижели съпругата и дъщеря му.

Знам със сигурност от няколко свои командировки на място, че руските миньори никога не пият водка в мината, преди да са измили въглищния прах от ръцете си. И в края на 80-те години на миналия век не е било необходимо войници с автомати да държат миньорите под контрол, докато министърът се обръща към тях. И войниците във филма държат оръжията по американски - с приклада под мишница, а не по съветския устав - диагонално през гърдите.”

[modula id="3184304"]

През 1986 г. в Съветския съюз хората вече не се наричат “другарю” - освен на партийни събрания. Драматичното платно на Иля Репин, изобразяващо Иван Грозни, внезапно осъзнал, че току-що е убил сина си, никога не е висяло в Кремъл. В някои епизоди униформите са от други периоди.

Всички тези малки или големи неточности смекчават бруталността на филма за хората, които имат близки и приятели, пострадали от аварията. (Бившият ми тъст бе един от 60 000 т. нар. “ликвидатори”, участвали в разчистването.) Пропуските играят ролята на филтър, напомнящ, че в края на краищата това е американски телевизионен сериал, а не документален филм, и че показаните в него ужасни събития - са художествена фикция.

Но въпреки този филтър, основните идеи на сериала звучат ясно и силно. Първо, хората често не са подготвени за мащаба на такива бедствия като инцидента в атомната електроцентрала в Чернобил: те се объркват и се опитват да се самозаблудят, че светът около тях изобщо не се разпада. Това важи кактo за онези, които са били непосредствено на мястото на инцидента, така и за големите началници, които в крайна сметка носят цялата отговорност за случилото се. Има ситуации, при които експертите трябва да бъдат извикани веднага, за да вземат бързи решения, без да се мисли за политическата изгода и традиционната йерархия в командването. Никакви прояви на героизъм и себеотрицание, показани в сериала доста убедително, не могат да заменят експертните знания.

Разбира се, опитите за скриване на информация и преминаването в отбрана в такива ситуации са чудовищни престъпления: Съветският съюз информира света за факта на катастрофата в Чернобил два дни след взрива, а на лидера на комунистическата партия Михаил Горбачов бяха необходими 18 дни, за да информира сънародниците си. В това време жителите на по-голямата част от района около атомната електроцентрала вече са били евакуирани, но на 1 май се проведоха празнични манифестации в съседни градове, въпреки че бе опасно за хората да бъдат на улицата. Когато Горбачов говореше вече открито за катастрофата, той основно критикуваше западните съобщения, според които Съветският съюз е виновен за трагедията. Такива съобщения пак щеше да има, но биха били по-точни, ако Съветският съюз не се бе опитал да прикрие мащаба на щетите (руската изследователка Наталия Ростова написа добър отчет за закъснялата официална реакция и опитите да се попречи на журналисти да изнасят данни за Чернобил).

Някои руски реакции към сериала са впечатляващи. Статия в прокремълския вестник “Комсомолская правда” твърди, че филмът е опит да се подкопае позицията на Русия в износа на ядрени реактори, т.е. в областта, в която Русия е уверено пред САЩ и се бори активно на европейските и азиатски пазари. Според Дмитрий Стешин, автор на текста в “Комсомолская правда”, целта на сериала е да настрои европейската общественост срещу руските ядрени проекти. Много подобни коментари има и в руските социални мрежи: там сериалът е обвинен в най-големия грях - русофобия.

Само че на повечето руски зрители им стана ясно, че този сериал на HBO не е част от американската пропаганда. Идеите, отразени във филма, са универсални: става дума за пределите на възможностите - на правителството и човешката психика - в момента на сблъсък с непредвидените ефекти на технологиите. Създателите на “Чернобил” не се опитват да представят руснаците като злодеи. Дори партийният апаратчик Шчербина - който въпреки многобройните възражения, нарежда евакуацията на жителите на град Припят - в изпълнение на Стелан Скарсгард, печели симпатиите на зрителите.

Въпросът, който ме притеснява, е, защо нито една от трите страни, пострадали най-много от катастрофата в Чернобил, не е поискала да пресъздаде детайлно събитията от 1986 г. за назидание на целия свят. Русия, която днес има значително предимство в областта на ядрените технологии, би могла да направи такъв, за да покаже, че си е научила урока - званието “Герой на Русия”, с което бившият президент на Русия Борис Елцин посмъртно награди Легасов, не е достатъчно.

Украйна също би могла да заснеме филм за тази трагедия. Но сега в забранената зона около Чернобил, в развалините и изоставените села, процъфтява незаконната търговия с потенциално замърсен скрап.

И Беларус, силно пострадала в резултат на чернобилската авария, би могла да изпрати послание.

Обаче само телевизионната мрежа, която даде на света “Игра на тронове”, намери смелостта и средствата да направи сериала “Чернобил”. Сега целият свят ще научи тази история именно в този вариант. Фактът, че постсъветските страни оставиха тази работа на HBO, разбира се, не може да бъде сравнен с това как съветските власти криеха навремето за катастрофата. Това обаче е много печален пропуск: през 33-те години, минали от взрива в четвъртия реактор на атомната електроцентрала в Чернобил, пост­съветският свят не съумя да създаде нищо толкова убедително като този вълнуващ сериал на HBO.

Коментари

Задължително поле