Алусиан в “черната хроника” на предателствата 

Авантюристът се превръща в жалък изменник и изоставя повярвалите му сънародници на произвола на съдбата

Алусиан разчита на съмненията в законността на Петър Делян, приеман от немалко българи за самозванец или „незаконороден“

Наскоро в едно телевизионно предаване беше поставена интригуващата тема за предателствата в средновековната ни история. Задълбочено бяха дискутирани ред примери на действителна или мнима измяна, но някак си на заден план остана извършеното от един представител на царската династия и реален владетел за поне няколко месеца, чието име отсъства от официалната листа на българските царе. Става дума за Алусиан, човекът, изиграл разрушителна роля в освободителното въстание на Петър Делян през 1040-1041 г.

Вторият син на цар Иван Владислав (1015-1018) е роден в края на X - началото на XI в. На „сцената на историята“ излиза през пролетта на 1018 г., когато заедно с братята си Пресиан и Арон е начело на отказалите да капитулират пред Василий II (976-1025) български войски. Блокирани в планината Томор (днес на територията на Албания), непокорните принцове са принудени да капитулират. Алусиан е почетен с високата титла „патриций“ и заедно с останалите членове на царското семейството е отведен в Константинопол. За известния византийски интелектуалец Михаил Псел, личен приятел на Алусиан, той е „... най-забележителният от братята си, с приятен характер, блестящ ум и известност...“ Писателят Кекавмен, го нарича „прочут воин“, Йоан Скилица разказва за него като за известна личност, а един арменски автор пренася името му дори върху неговия дядо Арон....

Както изглежда, Алусиан остава встрани от замислите на своя по-голям брат Пресиан, опитал се през 1029/1030 г. без успех да завземе византийския престол и освободи народа си „отгоре“! След ослепяването на Пресиан, в теоретичен план Алусиан в очите на българите е легитимният наследник на короната. Заради проявената лоялност, но и от предпазливост е изпратен възможно най-далече от България като управител (стратег) на Теодосиопол (дн. Ерзурум, Турция). Видният българин се жени за богата арменка, а от брака си е имал двама сина - Василий Алусиан и Самуил Алусиан (странно „примирие“ между имената на Българоубиеца и най-големия му противник!), по-късно изтъкнати византийски пълководци. Неговата дъщеря, която според някои автори се е казвала Анна, е първата съпруга на Роман IV Диоген (1068-1071) преди неговото възцаряване.

В края на тридесетте години на XI в. Алусиан губи доверието на император Михаил IV Пафлагон (1034-1041), а негов основен противник е императорският брат Йоан Орфанотроф, тогавашният „сив кардинал“ на империята. Обвинен в корупция и злоупотреба с държавни средства, знатният българин е наказан е с конфискацията на едно „прекрасно имение“ и огромна глоба на стойност 50 литри злато, т. е. около 15 кг в монети! Жалбите до императора не получават отговор. Именно тогава, през есента на 1040 г., избухва въстанието на Петър Делян. Вестите достигат далечните арменски земи на Византия, а събитията откриват пред Алусиан неочаквани възможности.

Царският син решава да се добере до България, което не е никак лесна задача. В тайна дори от съпругата си, придружен от няколко верни хора и „дегизиран“ като обикновен оръженосец, българският принц предприема рисковано бягство... Имперските „тайни служби“ са вдигнати на крак, но издирването няма успех, въпреки че беглецът за кратко се крие в самия Константинопол. Присъединявайки се към ромейски военен отряд, изпратен към Солун за борба с българите, Алусиан и хората му бягат при въстаниците. В лагера на Петър Делян при Острово (дн. Арниса, Гърция) претендентът за короната действа повече от предпазливо. Очевидно Алусиан е разчитал на съмненията в законността на Петър Делян, приеман от немалко българи за самозванец...

„Официалната“ версия, че появилият се като „от нищото“ водач е син на цар Гаврил Радомир, внук на великия Самуил, е наложена на „народен събор“ в Скопие, където Делян успява да отстрани своя съперник Тихомир...

Откривайки необходимите му хора, Алусиан внимателно повдига темата за покойния цар Иван Владислав, говорейки за него като „външен човек“. И уж случайно пита дали някой от синовете на „българския самодържец“ не е за предпочитане пред „незаконородения“ Делян? По този повод византийските автори поясняват, че за разлика от Византия, в България върховната власт принадлежи по право единствено на представителите на „царския род на българите“ - т. е. на Крумовата династия, чиято „клонка“ е родът на Комитопулите.

Получил положителен отговор, Алусиан показва „скрит знак“ на десния си лакът на хора, които го помнят от събитията през 1018 г. Ефектът е поразителен - старите воини падат в нозете на „законния“ господар, след което въстаниците масово признават неговата царска власт. Както изглежда, наред със съмненията в законността на Делян, по същото време вече е имало съперничество за позиции във възобновеното царство. И, както се случва в политиката, недоволните обръщат поглед към новия фаворит! Петър Делян обаче се оказва достатъчно обигран - за да не загуби всичко в полза на царствения натрапник, изпреварващо предлага да подели властта с едва ли не любимия си „братовчед“... От друга страна, явно Делян е продължавал да има верни хора, които не биха му изменили независимо каква е истината за неговия произход. Така в българския лагер се установява двувластие, но „номер едно“ очевидно е Алусиан.

Търсейки бърз и ефектен военен успех, който да му гарантира отстраняването на Петър Делян, новият „въстанически цар“ повежда войските си срещу Солун. За нещастие, пред стените на града българите търпят тежко поражение... Съвременниците предават две версии за битката - според едната Алусиан обсажда града в продължение на шест дни, използвайки и стенобойни машини, но е разбит при внезапен излаз на силния солунски гарнизон. Според другата българският водач решава да превземе крепостта с изненадващ удар, но изморената от бързия преход войска се оказва неспособна да изпълни амбициозния план. Нямаме основание да подозираме Алусиан в „саботаж“ в полза на империята, напротив - възможно е неговият замисъл да е бил правилен, но свикналият да командва професионални военни части доскорошен „стратег“ („генерал“) надценява своята войска, събрана поне отчасти стихийно в хода на самото въстание.

Въпреки тежкия провал, Алусиан все още запазва водещите си позиции. За да неутрализира евентуален реванш, обиграният във „византийщината“ царски син кани своя „колега“ на пир, по време на който Делян е заловен с измама, ослепен и дори обезобразен с отрязване на носа! Проявеното коварство и жестокост компрометират Алусиан, от друга страна - след поражението при Солун изгледите за успех на въстанието изглеждат все по-слаби. И авантюристът се превръща в жалък изменник - влиза в тайни преговори с императора и изоставя повярвалите му сънародници на произвола на съдбата! Измяната е щедро възнаградена - Алусиан получава обратно конфискуваните си богатства, както му е дадена високата титла „магистър“ - същата, която получават детронираният цар Борис II през 971 г. и неговият брат Пресиан, „де факто“ последният владетел на Първото царство, през 1018 г. Предадените и оредели въстаници застават отново под знамената на Петър Делян, но вече е късно... Въстанието е смазано, а срещу българите са хвърлени много войски, включително нормани на византийска служба. По този повод в скандинавските саги участвалият в битките бъдещ и прочут норвежки крал Харалд Хаддрада е наречен „бич на българите“ и „опустошител на България“! И все пак, според Михаил Псел не някой друг, а именно Алусиан е „... главната причина за победата на императора...“

Така завършва печалния разказ за непризнавания от нас, но и от вековната ни традиция цар, олицетворяващ може би най-грозното и егоцентрично предателство в нашата история. Поуката е само една - безскрупулното преследване на личните интереси, а и самият „наркотик“ на властта, са противопоказни за интересите на всеки един народ и държава.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи