В паяжините на колебливото своенравие

При Тръмп зад привидния хаос се наблюдава свой вътрешен ред

Не е нужно да сме герои, стига да не приемаме шума за аргумент, а сцената за същност

В света започват важни промени. Във вторник The New York Times съобщи, че президентът Тръмп е задържал доставката за Украйна на прехващачи на ПВО Patriot, високоточни артилерийски снаряди, бомби и ракети. С обяснението, че американските арсенали са опасно изтощени. На фона на намаленото финансиране информационната война и в момент, когато на бойното поле в Украйна руските войски са в трайно настъпление.

Ракетите, както и пилците, се броят наесен, вероятно пак ще дадат, но срещу заплащане и в значително по-ограничен обем. Засега изглежда се касае за принуждаване на Украйна към мир. Същевременно авторитетни лица от дипломацията, науката и парламента на Русия подчертано рязко заявиха, че помагачите за войната на Киев вече се разглеждат като преки участници в нея.

Звучи доста по-твърдо от досегашните изявления от Москва. Доскоро само бившият президент Медведев говореше в този стил, но подобни нотки се долавят и от външния министър Лавров, и дори от самия Путин. Забележима промяна.

Френският президент Макрон след почти тригодишно мълчание на руския президент успя да си поговори с него. Имиджа си оправя, към креслото на фрау фон дер Лайен се е прицелил. Френският учен-демограф Еманюел Тод заявяви веднъж: „Макрон е най-глупавият президент в света, който няма представа какво прави.“ Не е само той в страните от ЕС и НАТО.

Изненада ги президентът на САЩ, а не би трябвало, ако там имаше прозорливи политици. В „Тръмп изправен срещу себе си“ „ Труд news“ писа дни след встъпването му в длъжност на 07.02.2025: „На преден план в букета от неговите личности принудено излиза шоуменът с илюзионистки акцент. Всъщност, активно тестване на средата и играчите в нея по света и в САЩ... тръмповото „Уволнен си!“ може да зачести в близките месеци и по отношение на някои от днешните му фаворити.“

Мъск вече го чу. Чешкият Parlamentni listy: „Западният свят излезе от равновесие. Системата работи само когато материалното и духовното се  намират в равновесие. Днес Запада е загубил духовното. Нито един от лидерите на западния свят не разбира, какво се случва. Нямат достатъчно ум, морални качества, принципи и собствено мнение. Дребни хора, Тръмп явно ги презира. Т. нар. единство на мненията на Запад – това е спартакиада на дресирани маймуни.“

Доналд Тръмп не е от тази категория. При него привидният хаос има свой вътрешен ред.  Стилът му – на пръв поглед импулсивен, хаотичен, емоционално разпилян – всъщност разкрива добре пресметната стратегия на непредсказуемост. Американската политика отдавна е спектакъл. Тръмп е нейна кулминация – хиперреалистичен, по-блестящ, по-убедителен и от самия себе си.

През 1517 г. Николо Макиавели твърди, че понякога е „много мъдро Владетелят да се преструва на луд“. За да сплаши или поне обърка враговете си. Тръмп, както и подражателите му сред някои лидери на Запад, привеждат тази идея в действие чрез демонстративно своенравие. Представяно ту като изолирана личностна проява, ту като инструмент на контрол.

Колебливото поведение, сменящо конфронтация с ласкателство, заплахи с объркващи жестове на добронамереност, се превръща в квази-доктрина: парадоксален стил на управление чрез дестабилизация. Президентът Айзенхауер я използва успешно през 50-те години в Корея. В края на 60-те и Ричард Никсън за Виетнам, наречена вече „madman theory“ (теория на „безумеца“).

Има четири компонента: неопределеност, непоследователност, ненадеждност, липса на ограничения. Тя почива на логиката, че противникът не знае до каква степен „безумецът“ ще стигне в своята непредсказуемост, следователно, може да стане по-отстъпчив.

При Тръмп тази техника е обогатена от медиите и социалните мрежи, които превръщат всака негова дума и жест в глобално събитие. В този контекст, своенравието не е слабост, а контролирано отклонение от нормата.

Своеобразен политически и психологически тормоз - „газлайтинг“ – принуждаване на обществото да се съмнява в собственото си възприятие на логика и последователност. В паяжините на колебливото своенравие попада не просто политическият опонент, а самото усещане за реалност. Дезориентират се съюзници, противници, дори вътрешнополитически институции.

Тази хиперреалност е добре позната на избирателите и медиите, затова и работи успешно. Публиката не търси последователност, а преживяване. Не истина, а убедителна и емоционално наситена версия на нея. Когато политиката е зрелище, гражданинът рискува да остане просто зрител.

В един нов свят, в който управлява не този, който е най-силен, нито най-умен, а този, който изглежда най-убедително. Но убедителността не изисква истина – изисква сцена, светлина и аплодисменти. Наложи ли се хиперреалността над действителността, губи се не  просто достъпът до истината, а способността да бъде разпозната.

Срещу фигури като Си Дзинпин и Владимир Путин, Тръмп показва друго лице. С такива, противници, които не гледат екрани, а шахматната дъска, спектакълът е друг. Срещу хладен разум и изчислена стратегия е необходимо нещо повече от поза и провокация. Срещу хиперреалисти от техния мащаб театърът изисква парадоксална прагматичност: да избягваш директен диалог, да си в задкулисието и преговаряш чрез посланици.

Това е днешният Тръмп: целящ да обърква други сили и страни за предстоящите си ходове, но и все повече предсказуем като политик и въобще не е безумец. Но затова и сам да дискредитира своите думи и изявления. На тази етапна стратегия е доста трудно бързо да се намери адекватна реакция, но е само въпрос на време.

Защото прилагащият я сравнително бързо се изчерпва, когато противникът престава да реагира на изявления, а го прави само спрямо дела. Шоуто има цена. Постоянната игра със страхове, със съюзи и заплахи подронва самата идея за предвидимост, около която е изградена международната архитектура. 
Макиавели предупреждава, че Владетелят може да изглежда добродетелен, но не е задължително да бъде такъв. Тръмп отива по-далеч: той не се старае дори да изглежда последователен и именно в това е неговата сила. Но когато маската на безумието се носи прекалено дълго, тя се сраства с лицето.

Преструвката става истина. Паяжината се стяга около самия център и започва да души. Въпросът е дали ще можем отново да различим разумното от лудото, автентичното от симулираното. И дали не живеем вече в свят, в който колебливото своенравие не е аномалия, а новата норма на властта.

Човекът не е създаден само да гледа. В свят на илюзии, дори трезвата мисъл е протест. Да се различава реалното в паяжините на своенравието е вече акт на съпротива. Затова не е нужно да бъдем герои – достатъчно е да не приемаме шума за аргумент, нито сцената за същност. За да не се изгубим в сенките на симулацията.