Няма кой да ги наеме

Няма да е трудно да се предвиди развръзката около „Лукойл“: избраникът на американците ще получи изгодно рафинерията; руснаците пък ще ни осъдят

Наемници на повикване - гордостта на сакатия ни Преход

Покрай надхитрянето за „Лукойл“ отново стана ясно, че нашите властници нямат усет и сетива за деликатните нюанси в Голямата Търговия, в каквато се превърна днешната световна политика. И това дори не се прикрива - Тръмп направо си поиска и получи достъп до залежите с редкоземни елементи в Украйна, като частична компенсация за онези 200 милиарда, които смята - не без основание, че украинците му дължат.

Ние пък продължаваме да разчитаме на подмазваческите си умения, но те вече не вършат работа - на Големите не им са нужни мазни лакеи, а хора, които предусещат интересите им и дори могат да ги задоволят, без излишно да се афишират. Нашите мазноци не разбират това, а дори и да го разбират, не знаят какво трябва да направят. Затова все повече ще ги отблъскват в периферията на Пазарлъка - да си висят там с изплезени езици и да се надяват, че някой ден ще ги включат в някоя дребна далавера. Наемници на повикване - гордостта на сакатия ни Преход.

Но как да те наемат за някоя врътка и дори само да ти повярват донейде, когато от сутрин до вечер врещиш, че Бойко и Пеевски щели да откраднат „Лукойл“! На бъдещите собственици на рафинерията изобщо не им е нужна подобна врява. Те предпочитат тукашният „Лукойл“ да си остане една мистерия, каквато си е - типично руска; заченат е като мистерия от Костов и си функционира безметежно като мистерия, която надзърта отвсякъде - от фалшивата ù обвързаност с доставките на „специална“ суровина, както твърдеше Костов - до фамозното ù могъщество, въпреки че от години работи на загуба.

Няма да е трудно да се предвиди развръзката около „Лукойл“: избраникът на американците ще получи изгодно рафинерията; руснаците пък, от своя страна, ще ни осъдят, понеже сме допуснали това да се случи под реалната ù цена - а в подобни случаи Арбитражният съд във Вашингтон винаги отсъждал, както се твърди, в полза на ищеца.

Ами, нашите идиоти с изплезените езици? Дянков, който се хвалеше, че ще напляска по дупето във всеки съд руснаците, а точно те го взеха на работа в руска банка, след като зверски ни осъдиха, докато се почесвахме какво да правим с АЕЦ „Белене“. Сега не се вижда, кого, горките руснаци, да настанят да брои рублите им в някоя затворена банка: тия от ПП са разбита банда, а и по начало се оказаха по-голяма мътилка, отколкото се очакваше.

В случая, единственият им кяр на кандидат-наемниците е, че непрекъснато си тикат мутрите в камерите, направо са психясали в това отношение, неудържим е нагонът на лидерите им да обсебят медийните трибуни - и изобщо не си дават сметка, че само се злепоставят по този начин.

Малко история - за да се разведрим от гламавщините на изплезените езици. Рубриката „Събеседник по желание“ вече се бе превърнала, както я наричаха, в колективния антидепресант на публиката - но си оставаше все още трибуна главно на художествения и артистичен елит. С малки изключения - едното беше министърът на вътрешната търговия и услугите Георги Караманев, той беше интелигентен човек със слабост към хората на изкуството. Стана добър разговор с него и тогава реших да поканя и другите министри; подготвих писмо до премиера Гриша Филипов и го дадох на шефа на телевизията Стефан Тихчев, който отскоро беше заместил Славков. Тихчев се усмихна, и докато се подписваше, измърмори, че съм бил по-голям наивник, отколкото мислел. И се оказа прав, но и той отнесъл, както стана известно по-късно, конско от „Бялата къща“: какво сме си въобразявали и пр. Все пак, не му казали направо, че дотам ли е закъсала телевизията, че е опряла до министрите.

Тогава разбрах, че онази власт правеше възможното, за да опази по-първите си хора от орезиляване и изкъсо следеше да не се злепоставят сами. Живков беше друго - при него всичко минаваше, публиката беше свикнала със странностите му. Имаше един куриозен случай, със сигурност без прецедент в световната история на телевизията: бяха излъчили два пъти запис на едно негово обръщение, но народецът хладнокръвно преглътна и това угощение. Беше напълно случаен гаф, обаче на всеки генерален директор на телевизията щяха да му отрежат главата с най-тъпия трион, но на Славков му се размина. Ето и неговото свидетелство: „Един път бяха монтирали изказване на Живков и вместо да вземат финалния рулон, взели този с дублите. Той влетя бесен и каза: „Аз да не съм идиот, да не съм малоумен, та да си повтарям думите“.

Замръчкаха някак гафа, разбираха, че няма да спечелят нищо, ако го раздухат, пък и публиката беше до такава степен свикнала с тамяна, който телевизионните клисари непрекъснато кадяха около Първия, та вероятно е решила, че започва нов етап в несекващата надпревара на слагачите.

А Живков по въпроса за тамяна очевидно никой не го е питал. Той сам си се оправяше - като от време на време разкарваше някой от „първенците“, които се влачеха на колене край него, много рядко обаче простолюдието научаваше каква е истинската причина за поредната чистка. Този номер с разкарването внезапно се оказа, че го владее и баш антикомунистът Иван Костов, той дори го доразви: през 1999 година, в навечерието на Рождество Христово, разкара без никакви обяснения 11 от министрите си.

Съжалявах известно време, че моята фантазия да почовъркам из министерските мозъци на онова време се провали безславно - най-вече, защото не успях да разговарям с премиера Филипов, който използваше един невероятен език, някакъв словесен казачок - странна смесица между българския и руския. Той вероятно си е падал и по шегичките, каквито рядко допускаха в света на висшата номенклатура, понеже обичайно завършваха зле. Съдя за това по следната история: Филипов свикал национално съвещание на управленския „актив“, обявил темата и я поставил за разискване - нещо от щуротиите, от които зрелият соц щеше съвсем да презрее.

На „актива“ обаче му било писнало от въпросните глупости - и един след друг изказващите се критикували идеята, смятайки, че неин автор е самият Филипов, като се надявали по този начин косвено да се харесат и на Живков. Накрая, след няколко часа празнословене, Филипов хладнокръвно обобщил: „Е, добре, да приключваме, ще съобщя на другаря Живков, че не приемате идеята му...“.

Това, което последвало, не може да бъде пресъздадено от никой режисьор на този свят... Хващам се понякога, че ми липсват подобни идиотщини от онова време - и се питам, дали те не биха направили в някаква степен по-поносимо всичко онова, което преживяваме днес.

А днешните телевизии дори не се сещат, че трябва да наложат някаква хигиена в отношенията си с политиците ни - и най-вече да ги предпазват от злоупотреби с телевизионните трибуни, които те ползват като серийни изнасилвачи. Така ще се пречисти и самото политическо говорене. Сега партийните „лидери“ се грижат единствено за себе си - не и за идеите, които трябва да се свържат трайно с партиите им. Този егоизъм е направо смайващ. Двама-трима души се надцакват и с това се изчерпва политическия диалог.

През последните седмици от ППДБ се зазяпаха в датата 21 ноември, дъвчеха я и я ослюнчваха до премала - и накрая се оказа, че една седмица преди въпросната дата американците ни предоставиха уж невъзможната дерогация за „Лукойл“. И това се оказа неочаквано главно за кандидат-наемниците, тия хора нямат достъп до сериозни източници - и то тъкмо в „храма“, в който се предполага, че се кръстят най-усърдно. Никой не ги взема на сериозно.

И като цяло, като държава практически нямаме сериозни контакти, всичко се изчерпва с неугледни ритуали, проведени набързо и неискрено. И това не е от сега. Още в далечната 1990-а година американските наблюдатели бяха смутени от фасона на зараждащата се опозиция. И в следващите години „новите“ политици не събуждаха спонтанното одобрение на партньорите ни. А те никога не са се отнасяли прекалено сериозно към нашите фанфарони - не бяха и напълно коректни в някои случаи. Така накиснаха генерал Николай Колев, един достоен български офицер, за „свой“ доверен човек - в един секретен документ, изтекъл от кореспонденцията на посолството в София.

Въпреки всичко, никога не са липсвали кандидати за наемници. Вечеряхме - историята е от преди петнайсетина години - с един много известен по онова време политик. По някое време той се умисли и сетне каза, че иска да сподели нещо, но се колебае. Поощрих го и чух следната история: при последното му посещение в посолството, човекът, с когото контактувал, го посрещнал с една декларация и поискал нашият човек, ако е съгласен, да я подпише. Това било декларация за сътрудничество. Предпочетох, в онзи ден, изобщо да не коментираме случката. Предпочитам да не я коментирам и сега. Но съм убеден в истинността ù.

Специално за „Труд news“