Цензурата изпълзя от подмолите на мракобесието

Душманите на свободното слово работят по списъци

Сега е в сила „демократическият реализъм“. Който не е съгласен с властимащите, му чупят писалката или микрофона

Журналистите от моето поколение работихме под жестока цензура. Демокрацията уж я заличи, но периодично показва глава. Като бяха на власт, ПП-ДБ създадоха „Работна група“ за преследване на неудобните медии. Тогата на главен инквизитор наметна Божидар Божанов, министър на някакво „електронно управление“.

Сега цензурата пак изпълзя от подмолите на мракобесието. Световно неизвестният Стефан Христов изготви списък на журналисти „за чистене“. По правило душманите на свободното слово работят по списъци.

Клеймото на „Контрола по печата“

Първият е в Симеоновият сборник, познат по руски препис от 1073 г. Списък изброява „боговдъхновените“ книги и „скритите“, които е греховно да се докосват. Двадесет и пет апокрифа са забранени. Така Златният век на българската култура ознаменува

първото посегателство срещу волнодумството.

През Възраждането има турска и гръцка цензура. Никола Генович и Драган Цанков са на заплата при поробителите. Иларион Макариополски е прикрепен към фанариотите.

Няма статистика колко са инкриминираните заглавия. Христоматиен пример е Новият завет, преведен от Неофит Рилски. Издаден в Смирна през 1840 г., само част от неговия тираж стига до българските земи. Останалото е изгорено по нареждане на цариградския патриарх.

Ето го и Освобождението от всичко, което сме претеглили столетия назад. „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите“, демократично прогласява Търновската конституция.

Така е до 27 април 1881 г., когато е извършен преврат. С благословията на Русия, подкрепата на военния министър и консерваторите княз Александър Батенберг сваля либералното правителство на Петко Каравелов. Монархът иска извънредни пълномощия за седем години напред.

Словото не може да бъде оставено без контрол, ей така - като цената на зарзавата. Нужно е специално законодателство и превратаджиите го виждат в онова от игото. Попадението е на правосъдния министър Порфирий Стаматов. Магистър по наказателно право, той е баща на майстора на краткия разказ Георги П. Стаматов. Порфирий прилага Турския закон за печата от 1864 г.

В свободна България продължаваме да я караме по турски!
Куп други закони, наредби, разпоредби, добавки и поправки има в цензурното законодателство.

Най-страшна е предварителната цензура,

въведена след Деветнайстомайския преврат през 1934 г. Писателят Георги Жечев си спомня:

Списъкът

„Всички печатници бяха задължени да изпращат на „Контролата на печата“ коректури на страници, преди отпечатването на каквото и да било - вестници, списания, брошури, книги. Никой печатар не смееше да отпечата нищо, преди да му върнат цензурираните страници с печата на „контролата“ и подписа на цензура: „Разрешавам“.

Деветосептемврийският е следващият преврат през 1944 г. Тогава Министерският съвет приема историческото Дванадесето постановление. В него е казано: „Изземват се от държавата всички книги с прогермански и изобщо фашистки и расистки характер, както и книгите, написани против Съветския съюз и свободолюбивите народи от всички лица и места, където и да се намират те.“

Документът развързва ръцете на фамозния Димо Казасов. Той е най-хлъзгавият български политик, участва във всички преврати от Деветоюнския насам и винаги оцелява. Като министър на пропагандата в първото ОФ-правителство, Димо разгръща таланта си на цензор. По модела на средновековните индекси изготвя списъци на вредната за народа литература. Високо морален и откровен до болка, бута вътре и свои собствени съчинения.

Списъците „Вредна литература“ са актуализирани и усъвършенствани няколко пъти. След 1952 г. за тях се грижи новосъздаденото Главно управление по въпросите на литературата и издателствата, накратко „Главлит“. Там е използван челният съветски опит. Екип от специалисти, наречени политредактори, преравя библиотеките и пресява полезната от вредната литература.

Депозираните бройки се унищожават,

само един екземпляр влиза в Специален фонд. След Априлския пленум през 1956 г. „Главлит“ е закрит. Неговото място заемат други цензурни образувания, контролирани от отдел „Агитация и пропаганда“ при ЦК на БКП.

„Най-мощната от тези институции - сочи проф. Алберт Бенбасат - е основаният през 1971 г. Комитет за печата при Министерския съвет. Неговата функция е да ръководи както целия печатен и книгоиздателски сектор, така също полиграфията, фотографията, авторското право, да осигурява „високо идейно-художествено и научно равнище“ на издаваната литература, „в съответствие с изискванията на социалистическия реализъм“...“

Сега е в сила „демократическият реализъм“. Който не е съгласен с властимащите, му чупят писалката или микрофона.

По списък!