България без правителство - добро или лошо за Скопие?

Не изключвам отново да ни обвинят, че с оставката на кабинета им отнемаме възможността да имат събеседник в София

България щяла да се намира още дълго време в ситуацията на „политически нокдаун“, се
преценява край Вардар

Всичко си дойде на мястото. Преди около месец и половина-два написах, че Росен Желязков няма да е българският премиер, който би могъл да направи пробив в отношенията ни със Северна Македония. Нещо повече, изразих притеснението си, че по-скоро ще ги вкара в един сокак, от който трудно се излиза. Имах предвид преди всичко определянето от Желязков на българите оттатък границата като „българско малцинство“. За тях, както се знае, настояваме да бъдат включени в конституцията на страната като държавотворен елемент и част от народ, което е неотменимо условие от така нареченото „френско предложение“, превърнало се после в обща позиция на Европейския съюз.

Само този факт - „българското малцинство“ в Северна Македония, бе достатъчен да сваля гражданското си доверие към вече миналия в режим на оставка досегашен премиер. Не че има някакво значение, но пък съдбата си каза думата. Протестите създадоха ситуация, в която пред премиера и пред ръководеното от него коалиционно правителство нямаше друг полезен ход. Разбира се, отношението на Желязков към връзките ни със Северна Македония и към българите там беше последната причина, ако изобщо е била взета предвид, за оставката на кабинета и за създаването на нова политическа и обществена ситуация в държавата ни. Други бяха причините, други бяха мотивите, друга беше посоката на протестната енергия от улици и площади из цялата ни държава. Тях има кой да ги обясни.

И до този момент не знам кой подведе Желязков да ползва това невярно и крайно неприемливо за българите край Вардар определение. В речника на един политик и държавник то не се появява случайно. Още повече, че преди две години и нещо, когато като председател на Народното събрание той отиде в Скопие, за да открие една чудесна българска изложба в тамошния Археологически музей, дипломати от посолството, а и местните българи ми бяха споделили, че се е държал много точно като човек, който е наясно с нещата. Значи, по пътя от шеф на парламента до премиер тази „яснота за нещата“ явно е била изтървана някъде, може би не без помощта на съветници, помощници или други хора от обкръжението му.

Но всичко това е част от моментната политическа действителност у нас, която е пълна с неизвестни. В това число и за личната и политическа съдба на Росен Желязков, а и на министрите от неговия трипартиен кабинет.

Но нас в случая ни интересува как на неговата оставка се гледа в Скопие и какво тя означава за двустранните ни отношения със Северна Македония. Не мога да скрия, че медиите там внимателно следяха протестите у нас и широко информираха за тях. В доста случаи информациите бяха обвързвани с тези за студентските маршове в Сърбия, дори на моменти вълненията в България и в Сърбия бяха използвани като мотив да се активизира обществената енергия край Вардар и хората там да ни последват и да излязат на улиците. Последните масови протести край Вардар бяха в рамките на така наречената „Шарена революция“ от 2016 г. против правителството на лидера на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски. Постепенно обаче идеята на „шарените“ се разми, разочарованието взе връх, властта се смени, Зоран Заев състави кабинет, на 1 август 2017 г. подписахме Договора за добросъседство и приятелство и уж качихме двустранните си отношения на един стабилен, здрав и бърз коловоз. Станахме партньори и в НАТО, докато българските служебни и редовни кабинети, които поеха тогава властта с несръчната си политика и с разбирането за временност в управлението, ги докараха до там, където са сега. Докато Теодора Генчовска бе министър на външните работи в правителството на Кирил Петков поне успя заедно със своя колега от Северна Македония Буяр Османи през юли 2022 г. да подпишат протокола от Второто заседание на Смесената междуправителствена комисия, който после стана неотменима част от Преговорната рамка за членството на Скопие в Европейския път. И който протокол, за най-голямо съжаление, почти винаги се забравя, когато става дума какво властите край Вардар трябва да направят, за да продължат по европейския си път. Българските политици сякаш забравят или просто не знаят, че свеждането на условието, което Северна Македония трябва да изпълни, само и единствено до вписването на местните българи на тяхната конституция, е едностранчиво и в това си вид обслужва интересите на политическия елит в Скопие. Не че сегашните власти и правителство на Християн Мицкоски са се втурнали да го изпълнят, но стесняването на Преговорната рамка само до конституционната промяна е крайно грешно, а и напълно невярно. То е горе-долу като „българското малцинство“ на Желязков.

Ако все пак се опитаме да обобщим реакцията в Скопие на ситуацията с оставката и протестите у нас, ще трябва да споделим оценката на тамошните анализатори, че става дума за „дълбока политическа липса на ориентация“ на българската политическа класа. Политиците им засега мълчат. В тази атмосфера, казват коментатори, било безсмислено да се търси събеседник в София, с когото биха се водили разговори, а дори и преговори по въпроси от външната политика или за отношенията със съседите. Тезата, че Скопие няма събеседник у нас, с когото да се опита да промени позицията на страната ни по отношение на европейския консенсус, не е нова и нямаше нужда да се чака оставката на Желязков и кабинета, за да бъде лансирана отново. Тя се съдържаше и в изказвания на президента Гордана Силяновска, и на министър а на външните работи Тимчо Муцунски. Премиерът Християн Мицкоски обаче, в изказването си пред конгреса на ВМРО-ДПМНЕ в Кавадарци наскоро след като беше преизбран начело на партията, предупреди, че търсенето на събеседник в София за разговори би означавало, че Северна Македония се стреми към двустранно, билатерално решение с България на въпроса за продължаване на преговорния процес с ЕК. А това не е правилно, според Мицкоски, което пък може да се приеме и като поредно напомняне към Силяновска да внимава с прилагането на прояви от културната дипломация като „мека сила“ в отношенията със страната ни.

България щяла да се намира още дълго време в ситуацията на „политически нокдаун“, се преценява край Вардар. Нещо като дежа вю по време на служебните кабинети, когато споменатият вече Буяр Османи се беше оплакал, че не може да хване края на своите колеги от България. Бил работил вече с шестима - един идва, друг си тръгва. Вече имало страх, че и дори нещо с България да бъде договорено, „институционалната памет на София щяла да бъде подложена на амнезия“, което пък щяло да бъде предпоставка България отново да се върне върху „старите анахронични пътеки на хегемонизма“.

Клише върху клише, както се вижда, при това овехтели. Но пък лично мен това ме връща в началото на 2007 г., когато страната ни влезе в Европейския съюз. Този български успех в Скопие бе посрещнат с обвиненията, че ние не заслужаваме това, че сме заели мястото на Република Македония като на най-подготвена държава от Балканите да влезе в европейското семейство и че ще дойде ден, в който Скопие ще застане пред вратите на ЕС и от София ще зависи дали тя да влезе вътре или да чака още дълго навън.

Какво да се прави в тази вече виждана ситуация, която им развързва ръцете и им дава аргументи да не търсят развитие на отношенията със София? Как какво - ще активират външната политика на Северна Македония, за да се търсят „креативни решения“ в Брюксел и Вашингтон за преодоляване на предизвикателствата, които България поставя пред Северна Македония по нейния европейски път. Е, това ще бъде в пълна хармония с изказванията от последно време на Силяновска и Муцунски, че са нужни две-три много влиятелни държави извън Балканите, които да натиснат София и въпросът най-сетне да бъде решен.

Какво, ще ловят риба в мътна вода ли, както гласи и нашата, и тяхна поговорка? Ами, като не искат да правят това, което

е нужно, да вземат и да хвърлят срекмето.

Пък ние да си гледаме нашата.