Еничарският синдром - преди и сега

Синове, дъщери и внуци на бившите големци от соца, учили и възпитавани в СССР, смело обърнаха собствената и на своите родители вяра и пропагандират соросоидни идеи

Още в началото на османската империя, нейните безспорно умни емири (после султани) създават уникалния в световното история еничарски корпус. Принципът е прост, но изключително ефективен. Знаейки явно много добре поуката от притчата за Каин и Авел, те поверяват охраната на собствения си живот, както и ядрото на армията си не на своите, а на еничарите. А те са взети насилствено християнски деца, които се възпитават в специални школи в безусловна, фанатична вяра в законите на исляма и в безупречно владеене на оръжието. Децата са не по-малки от 13 години и не по-големи от 18, за да имат завинаги запазен спомен, че са били християни и част от друг народ. Така еничаринът до края на живота има изграден комплекс за вина по рождение и с особена стръв я избива чрез жестокост към бившите си сънародници от всички християнски балкански народи, в това число и нашия.

Изграден на този принцип еничарския корпус е желязна опора на османската империя. В съдбоносните и за нас битки при Черномен-1371 г., Косово -1389 г., Варна - 1444 г. еничарите са в основата на османските победи. Но те постепенно започват да налагат прекомерно волята си през 1826 г., султан Махмуд ­­­­Втори измамно ги събира на хиподрума в Истанбул, загражда ги с редовни войски и с топове ги избива.

Вероотстъпничеството има и друга трагична изява в нашата история. Батак и Перущица са сринати не от турци, а от ордите на Ахмет ага Барутанлията и Ахмет ага Тъмрашлията, съставени изцяло от българомохамедани, които не знаят и дума турски и отлично помнят, че дедите им са били християни. Потерята, която убива Георги Бенковски и отсича главата му се води от помака Хаджи Люзгар (по Захари Стоянов). В цитираните случаи естествено не става дума за някаква вечна колективна вина на нашите сънародници турци и помаци. В годините след Освобождението те дават своя дан за общото ни отечество, включително и с кръвта си в четири войни за обединението на българския народ.

Със своеобразен еничарски синдром за съжаление са дори интелигентни българи, някои от които много активно участват във висшия управленски елит на османската империя, а след това също така във вече свободна България. Ето историята на двама от тях:
Марко Балабанов, със заслуги в борбата срещу фанариотите, заявява, че по-скоро би станал заптие в Дамаск, отколкото министър в свободна България, което не му пречи след Освобождението да е министър на външните работи през 1879 г. и 1883 г., а през 1903 г. - председател на Народното събрание, без каквато и да било заслуга за свободата.

Хаджи Иванчо хаджи Пенчович е член на Висшия съд на Турция и като такъв подписва смъртната присъда на Левски, а след Освобождението без всякакъв свян е активен политик и член на Великото народно събрание.
На обратната страна на тези интелигентни българи е онзи безименен селянин, който по време на Априлската епопея от 1876 г. по призива на Бенковски да си запалят сами къщите (за да няма отстъпление по битови причини) изсипва луличката си върху сламения покрив на бедната си хижа с думите: „Хайде за християнията“ (по Захари Стоянов).

Разбира се и богати българи са антипод на тези с еничарски синдром, какъвто е Цанко Дюстабанов, войвода през 1876 г. на габровската чета. Пленен от турците, те не могат да повярват, че той с кантори в Истанбул и Виена може да вярва, че с 200 души ще победи империята. Както и при другите апостоли от 1876 г. отговора е същият както е и в думите на Георги Бенковски, когато гледа от връх Лисец на Средна гора горящата Тракия: „Аз забих ножа в сърцето на Турция, а сега нека Русия заповяда!“ (по Захари Стоянов).

Ако се вгледаме сега, ще видим, че еничарският синдром съсвсем не е изчезнал. Синове, дъщери и внуци на бившите големци от соца, учили и възпитавани в СССР, смело обърнаха собствената и на своите родители вяра в неолиберализъм и което е много по-лошо, в откровен антибългаризъм срещу доброто заплащане за пропагандиране на соросоидните идеи. Примери в изобилие: от копнежа за смяна на националния празник до свирепата атака срещу православието, което било оръжие на Путин?! От „превода“ на Вазов до пълните с чуждици изкази на политиците, от упоритата клевета, че Ботев е убит от своите, до гаврата с идеята за Сан Стефанска България (била пъклено дело на граф Игнатиев) нищо, че за този идеал са загинали 300 000 българи в четири войни - деди и прадеди и на соросоидите. От оплюването в Народния театър на героите от сръбско българската война от 1885 г. в пиесата на Бърнард Шоу до предаването в националната ни телевизия, където ни обясняваха всичко, което са направили тогава великите сили и нито дума за решаващите битки (освен при Сливница) при Гургулят, Брезник, Нешков връх, да не говорим за великия пеши марш от Белово до Сливница (140 км за по малко от 48 часа), на осми приморски полк.

Осем години стените с имената на загиналите воини от първи софийски и шести търновски полк напразно чакат своето възстановяване пред НДК, защото за кмета на София и общинарите това е дребен въпрос. Бавно и постепенно соросоидите ни тласкат към забрава на великия подвиг на опълченците като част от дивата русофобия. И така, и така за съжаление газенето на националното ни самочувствие няма край. Последците на този съвременен еничарски синдром може да видите при част от младежите (примерно в предаването на националната телевизия“ Това го знам“), където не само, че се бърка ген. Столетов с Ботев, но дори и Стефан Данаилов вече е проблем за познание.

Парадоксално е че има съвсем реална опасност с годините еничарският синдром бавно и упорито да ни затрие като народ и то с помощта на част от собствената ни интелигенция, чиито прадеди ни измъкнаха с ум, пот и кръв от духовната зараза на фанариотите и тежкия гнет на турското иго. Дано ни спаси духът на севаст Огнян, който в апокалипсиса на османското нашествие изсича в скала над село Боженица:“ Аз севаст Огнян бях кефалия (управител) при цар Иван Шишман и много зло патих. В това време турци воюваха. Аз се държах за вяра на цар Шишман“.
Тогава така, а сега ще устискаме ли на еничарския синдром на соросоидите?