„Мръсната“ дума в отношенията ни със Скопие

В търсене на реципрочност във връзките ни откъм Вардар прекрачват границата на добрия тон и добросъседството

Трябваше да стане по-различно, но се получи както винаги

Кой каквото ще да ми говори, но дните между Коледа и Нова година са си едно безвремие. София е празна, граничните пунктове са пълни, в провинцията животът се пълни с хора и веселие. Това е най-неблагодарното време човек да се занимава с политика, но пък и изкушението да го прави е голямо.

Една дума за едно понятие ме мъчи вече години наред, щом стане разговор за отношенията ни с Република Северна Македония. Оттатък я наричан „реципроцитет“, ние пък казваме „реципрочност“. Има малка разлика, но по същество означава едно и също. Така впрочем стоят нещата и в много други думи, които с течение на времето са придобили друга звучност от българската. Но пък са създали едно ново многообразие в изказа, който да бъде разбиран и от двете страни на границата.

Та, реципрочност, или реципроцитет. Експертите твърдят, че реципрочност означава взаимност и двустранноств отношенията, при които действие от едната страна предизвиква равностоен отговор от другата - като например взаимна помощ, обмен, или прилагане на еднакви правила и права между държави. Това е принципът, че „ако някой направи нещо за теб, ти се чувстваш задължен да отвърнеш по същия начин“, което е важно за сътрудничеството и социалните връзки. В Тълковния речник на българския език са по-лаконични - като прилагателно реципрочността означава взаимен, съвместен, съотносителен, солидарен. Принципът на реципрочността се употребява в социален или личен план, в това число и в дипломацията. Там той е основа на отношенията между субектите на международното право. И тъй като става дума за отношенията ни с Република Северна Македония, значи, че щом ние от София сме направили нещо по отношение на Скопие, оттам са длъжни да ни отговорят със същото. Изрично се споменава обаче, че реципрочността е „взаимоизгоден процес“ на размяна на вещи, услуги или жестове с други хора и държави.

Предполагам, че можеше и без това дълго обяснение. Но какво пък, нека да се знае. Лично аз си имам старо и дългогодишно „приятелство“ с проблема за липсата на реципрочност в отношенията ни със Скопие. Началото му бе положено още през далечната, или не толкова, 1994 г., когато като отишъл на работа в Република Македония исках да регистрирам служебния автомобил на кореспондентския пункт на Българското национално радио в Скопие. Бях подготвил всички нужни документи за това, имах подкрепата на посолството ни там, но когато стигнах до най-важната институция - протокола на Министерството на външните работи, се получи засечка. Отговорът беше, че Република България и Република Македония нямат „реципроцитет“ в отношенията си, за да може да получа съответната регистрация на колата. Обърнах се за помощ към сектора за работа с акредитираните чужди журналисти във външното им. Хората искаха да помогнат, но и оттам, след консултации с протокола, получих същия отговор - нямаме реципроцитет.

И как да го имаме, след като новата суверенна и независима държава Република Македония още не знаеше на кой свят се намира - дали е вече отделена от другите бивши югорепублики, или все още с единия крак е в СФРЮ. От обявяването на независимостта чрез референдума на 8 септември 1991 г. бяха минали не повече от три години, от изтеглянето на частите на югоармията, разположени на територията на републиката през пролетта на 1992 г., по-малко. На север се формираше така наречената „трета“, „остатъчна“ Югославия в състав от Сърбия и Черна гора. А и споменът за въпроса на референдума все още бе силен и жив в паметта на доста хора, които открито желаеха реализация на неговата втора половина, която даваше право на Република Македония да влиза в съюз с други суверенни държави, създадени при разпада на СФРЮ. Както и друг път съм казвал, тази част от „референдумското питане“ все още се мотае някъде в правния мир и според опитни местни юристи, с които съм разговарял надълго и нашироко, не е изключено някой ден да се намери политик, който да я използва като аргумент за конкретно политическо действие. Освен ако не спази процедурата и с нов референдум да я отмени. Сегашният премиер на страната Християн Мицкоски май е готов да бъде въпросният човек и политик. Трупането на все повече политическа мощ и обществено доверие, придружено от декларативна привързаност към поведението на сръбския президент Александър Вучич, както и все повече интеграционни мероприятия от страна на правителството в Скопие с Белград дават основание да се предполага, че на Мицкоски и екипа му не е далечна мисълта за нещо подобно.

Ето, на масата е идеята за „Сръбски свят“, усилено пропагандирана и уплътнявана с конкретни политически и други мерки. И ако нещо би могло да бъде спирачка, това е опасението как ще реагират на това местните, а и не само местните, албанци от повторение на кризата от 2001 г., при това в по-горещ вариант.

В онзи момент Република Македония не беше нито риба, нито рак. Все още институциите работеха по старите правила, останали от времето на федерацията, а властите още не бяха изготвили и пуснали в действие новите. Това си беше и масов мотив за оправдание на чиновниците навсякъде - когато нещо не могат да свършат или да ти предоставят някаква съвсем рутинна услуга, да вдигат рамене и да казват: ама ние сме още млада държава, сега се устройваме. По-често това „устройване“ беше автоматично копиране или просто продължаване на старата югославска практика.

И още нещо. Как да има реципрочност с България, когато между нашите две държави нямаше уредени международно-правни отношения. Ние ги признахме първи, но в следващите години не успяхме да капитализираме този исторически факт. На всичко отгоре тогавашните управляващи социалдемократи на Бранко Цървенковски, пък и не само те, наслагваха мнението, че това с признаването от страна на София е израз на нейното чувство за историческа вина. Една мантра, която и днес, толкова години оттогава, продължава да замъглява фокуса, с който оттатък гледат към нас като държава и народ. После измислиха така наречения „езиков спор“, та дълго време двете страни не можеха да подпишат и най-елементарния двустранен документ.

Въпросът с регистрацията на колата намери някакво решение, и то трайно. Но оттогава насам, та до днес винаги съм бил внимателен в случаите, когато става дума за употребата на думата „реципрочност“. Особено когато, противно на твърдението, че тя предполага „взаимоизгоден процес“, съм виждал от страна на властите в Скопие изпълването ? със съвсем друго, далеч не взаимоизгодно съдържание. А последвалите години са пълни с примери, които „реципроцитетът“ е бил използван за аргумент край Вардар да правят или да не правят нещо, което България иска.

Сега Европейската комисия предлага Северна Македония да включи българите в своята вече съществуваща и действаща конституция като държавотворен елемент, подобно на много други общности в държавата. Напълно резонно искане, още повече, че то ще отвори пътя на Северна Македония за преговори за членство в ЕС. При това няма да е прецедент - от приемането на Конституцията на Република Македония през 1991 г. до днес тя е „отваряна“ цели осем път и в нея са направени общо 36 поправки и допълнения. Повечето от тях - в изпълнение на два договора - Охридският от 2001 г. и Преспанският от 2018 г. На основата на реципрочността от Скопие отговарят, че това може да стане само ако България промени своя основен закон и включи в него съществуването на малцинства. Това е невравностойно уравнине, а не „взаимоизгоден процес“. Има и друго, но само това да беше, стига, за да си дойдем на думата за реципроцитета като „мръсна“ дума в отношенията ни със Скопие.

Както се вижда, трябваше да стане по-различно, но се получи както винаги.