Наторяване

„Прав ти път!“ - би казал един качествен водещ на Соломон Паси и със сигурност ще бъде акламиран от публиката

Стига де - чак сега ли вдянахте, че Соломон похищава „свободата на словото“

Едно от най-важните правила в разговорния жанр е водещият да не губи контрола над себе си

Някои продължават да се чудят, как трябва да се държат със Соломон Паси - след като наскоро той разигра в студиото на Цветанка Ризова предварително подготвения си театрален етюд. Аз пък се чудя, как една най-обикновена размяна на реплики се привижда на някои хора като скандал - а Соломон дори не напсува православието, изобщо не го спомена.

Само по едно време вметна, че ще си тръгне, ако водещата го прекъсва с въпросите си. И някои решиха, че заканата му е покушение срещу „свободата на словото“ - вместо да се радват, че лесно ще се отърват от един тепегьоз, който изобщо не се свени да дразни публиката с неприличните си подмятания.

Впрочем, истина е, че повечето от днешните телевизионни водещи разчитат не толкова на въпросите си, колкото на неуместните си намеси, заради които разговорите им предизвикват в зрителите световъртеж - и човек трябва наистина да има здрави нерви, за да издържи този терор. Вместо да придадат някакво качество на въпросите си, водещите непрекъснато мрънкотят, че не е достатъчно времето, отпуснато на рубриките им. Те изглеждат паникьосани, още когато започват поредния си разговор, сякаш се опасяват времето им да не свърши, точно преди гостът им да съобщи някоя от най-строго пазените световни тайни - макар че за всички е пределно ясно, че той ще ни поднесе поредната постна яхния. Зрителите отдавна са наясно, че от водещите не може да се очакват някакви впечатляващи резултати, когато са обсебени от страхове - този с просрочването на времето е най-безобидният. Повечето от тях са задръстени от далеч по-черни предчувствия - най-вече какво ще им се случи, ако проявят някаква несъобразителност към поредния политически льохман, който се е изтъпанил срещу им и който за разлика от тях е свободен да ръси каквито си ще глупости.

Едно от най-важните правила в разговорния жанр е водещият да не губи контрола над себе си. Вместо това, доста от хората, които се имат за водещи, се стремят - и то с нелепи подмятания - да контролират събеседниците си. Нещо почти невъзможно при многото ограничения, които трябва да следват от менюто за сервилничене с политиканите. Тъй че, битката за доверието на зрителите, в повечето случаи, е предварително загубена.

Не можеш да направиш запомнящо се интервю, примерно с Паси, ако по някакъв начин не разкриеш още ли псува православието и колко пъти на ден храни демоните си с фразата „Майната му на православието“. Скандалът, който винаги ще тлее край него, е подхранван главно от тези думи. Те са важни, а не заплахата му, че ще напусне студиото, ако водещата го прекъсва. „Прав ти път!“ - би му казал един качествен водещ, и със сигурност ще бъде акламиран от публиката, която е наясно със словесните мискинлици, с които я дарява от години Соломон.

Сега обаче се случи друго, въпреки че той изобщо нямаше намерение да се разкара от студиото: заваляха декларации - на телевизията, на различни организации, дори на собствената му съпруга, а накрая и той драсна два реда, от които стана ясно, че цялата работа е чурук, кънти на кухо.

Стига де - чак сега ли вдянахте, че Соломон похищава „свободата на словото“, чак сега и едва в този случай? 

Всеки един по-паметлив българин с лекота можа да изреди няколко пределно скверни негови фрази, с които той закичил иконостаса на българомразието си. Ако паметта за тях ви плаши, тогава направете нещо далеч по-лесно: само чуйте онзи фрагмент от интервюто, в който Соломон се похвали, как продуцентката на Цветанка му обещала, че няма да го прекъсват и едва тогава той се съгласил да ù гостува. Няма нужда от нови декларации - влизаме ви в положението...

Бъдете сигурни - и за споменатия псевдоскандал той е намислил всичко предварително и затова не трябва да му прощавате. За него всичко е една забава, играе му се и го прави с всичко, в това отношение няма никакви задръжки. Навремето гениалният Борис Димовски го нарисува, при едно негово участие във „Всяка неделя“, като симпатичен дявол - лези ти се нещо, какво толкова. Обаче почакай малко и ще видиш, какво следва след лезенето.

С този шарж Борето по-скоро се глумеше с него, сякаш подценяваше някои особености на характера му - и това при цялата си безподобна прозорливост, която му позволяваше да прониква до най-скритата същност на героите си, дотам, докъдето те дори не се сещаха, че е възможно. Веднъж стана дума за „дявола“ и той го нарече „Шмекер!“ - само това процеди през особената си, присвита усмивчица и пак го повтори, сякаш за да е сигурен, че си го разбрал.

И онзи си се нашмекерува - главно с думи, но това изобщо не е безобидно и винаги ще е за ваша сметка. Тъй че, като начало никога не му благодарете, че е приел поканата ви да участва в предаването ви, защото по този начин съвсем ще му отвържете юлара.

И сега, ето ви една история - тя може да укроти желанието ви да леете изкуствени сълзи за „свободата на словото“.

Веднъж, пак с Борето, се чудехме колко истина има в една клюка, която внимателно се разнасяше из столицата. Ставаше дума за някакъв хлапак, който вилнеел на недостъпните за простолюдието купони на изтърсаците на „елита“ - това броени месеци преди Стената да падне, а ние тук да се залепим за датата „10 ноември“ и да се опитваме да ù придадем „сакрален“ характер - та и досега като сизифовци безнадеждни я търкаляме нанякъде, къде е това „някъде“ и Господ не знае...

Въпросният хлапак бил от правоверно семейство, много уважавано и дори донейде неприкосновено заради завидната партийна биография на бащата. Но проклетият Синковец не спирал да урежда все по-диви купони. И веднъж направил нещо направо изумително: в кулминацията на купона той наредил всички да млъкнат, застлал в центъра на помещението един вестник и смъкнал панталоните си. Голямата атракция обаче не се оказала голият му задник, а нещо друго: с голяма наслада той се изходил върху вестника. Втрещените купонджии се питали дали не сънуват - но не, това наистина се случвало пред очите им и можело не само да ги вцепени за момент, ами и да ги вдърви завинаги, ако историята стигнела до властите. Защото вестникът бил „Работническо дело“, органът на Централния комитет на Българската комунистическа партия, всесилният комунистически официоз.

Сетне всички се правели, че изобщо не са чували за случката. Мълчали и мълчали, дори и властите - а и какво да кажеш при такова „светотатство“, какви думи да използваш, ако, примерно, случката стигне до някой пленум на ЦК, а неговите решения винаги се оповестявали нашироко и задължително се отпечатвали в „Работническо дело“, но той пък, вече със осквернения си фасон, изобщо не бил подходящ да вдига врява за тази нечувана гаменщина.

Сетне, както се изясни след време, историята завършила с хепиенд по нашенски. Синковеца, който посрамил завинаги баща си, а той бил почтен човек, почитан от всички, без да вдигат излишен шум го диспансеризирали като лудетина някаква, която се е фиксирала неизвестно защо в клетия орган на Партията, тогавашната наука все още нямала обяснение за този феномен, сегашната пък съвсем не се интересува от него, да правят каквото си щат с вестниците, защото и те правят същото с читателите си. И тъкмо му извадили жълтата книжка на Синковеца, тогава пък цъфнал 10 ноември и кандидатите за въпросната книжка станали толкова много, че било абсолютно невъзможно да бъдат обслужвани - и така те пък започнали да торят на воля и където им падне. Така било и досега, казват...

Въпросната история скоро била забравена, доколкото изобщо била известна. Синковецът пък, може би за да пожали поне паметта на баща си, не тръгнал да се хвали с историческият си принос към съпротивата срещу комунизма, нито да настоява за някакво дисидентство - а имал всички основания за подобна претенция. И така отстъпил мястото си на някои по-агресивни маниаци, които се деряли на какви изпитания били подложени в „ония“ години заради липсата на истинска тоалетна хартия. Те изобщо не научили за подвига на Синковеца - и, Слава Богу, понеже иначе като нищо щели да наторят целия комунизъм, колкото и фантомен да е бил той.

А как тази история се свързва с текущите скандали и всевъзможни измишльотини за „свободата на словото“ - това пък вие сами ще решите.