Труд
Автор:
Иван Стамболов-Сула
С две думи, целта на християнското изкуство е да назовава неназовими неща с преходни средства - небесно-земни
Католическите духовници били възторжени от песните за вярата на Росалия в новия є албум “Lux”. Така пише “Асошиейтед прес” (на български език информацията се появи в “URBAN DIGEST - udigest.eu) и продължава: “Росалия шокира с новия си духовен албум. Песните на 13 езика получиха похвала от Ватикана и оглавиха класациите, смесвайки мистицизъм с поп култура”. Не сте ли забелязали, че след двата ватикански събора католическите духовници и особено висшите, изтъкнатите католически духовници се възторгват много лесно? И колкото по-светски, колкото по-модерен е поводът, толкова и възторгът е по-бурен.
Коя е въпросната Росалия? Всъщност, в процеса на своето обогатяване по въпроса, научавам, че е по-правилно да я наричаме “Росалйа” и че е каталунка. Това, че аз не съм я чувал, не значи абсолютно нищо и е по-скоро мой проблем, отколкото неин. Започва кариерата си с фламенко, като вкарва към циганското начало горещия негърски вкус на “трап” и “регетон”. Ако си мислите, че довчера знаех какво е “трап” и “регетон”, горчиво се лъжете. Днес вече знам, но, вярвайте, не си заслужава да ви разправям. Само ще ви кажа, че прочетох няколко текста на парчета от въпросния албум на Росалйа LUX, който бил разтърсил света и разбунил умовете, и мога да ви уверя, че не са нищо особено и в тях няма нищо мистично, па дори и поп мистично. Не, исихазъм не са. Просто са на оригинална и рядко засягана тема.
Така или иначе, въпросната Росалйа в момента, в който се обръща към поп мистицизма, е вече супер популярна по целия свят и се носи по гребена на модните тенденции. Тя нека си се носи и ако беше само това, сигурно в момента нямаше и да си говорим, но в разказа се включва и епископът на Сан Фелиу де Льобрегат, в чиято епархия попада родният град на Росалйа - Сан Естеве Сесровирес близо до Барселона - някой си Хабиер Гомес Гарсия, - който в открито писмо към своето паство възхвалява делото на Росалйа. За издаването на този важен документ най-вероятно е допринесло и обстоятелството, че бабата на Росалйа редовно посещава литургия в Сан Естеве Сесровирес. Усещате ли колко небесен вид започва да добива всичко!
Такива са католиците. Преди пет-шест години се появи друго поп мистично явление - този път приложение за смартфон, с чиято помощ и с помощта на GPS децата трябваше да търсят по улиците и градинките светци и мъченици, както търсеха покемони с помощта на друго приложение - Follow JC Go! (“Follow Jesus Christ Go”), реплика на Pokémon Go. Разработката е на католическата фондация Fundación Ramón Pané и приложението е благословено от Ватикана. Беше представено като “католически Покемон Гоу” за Световния ден на младежта в Панама през 2019 г.
С тази благословия на т. нар. “поп мистицизъм”, Ватиканът избира един от двата пътя пред Църквата. Единият е да стои непоклатимо, без да променя нищо от Писанието, Преданието и традицията, да проповядва (без да мисионерства прекалено), пък който наистина желае да се спаси, да дойде и да стане част малкото стадо2; другият път е Църквата да се опитва самата тя да отиде при хората, като се мъчи да отгатне какво иска да чуе народът, та да му го каже. Католиците очевидно избират второто. И аз се питам кое е по-добре - дали да запазиш Църквата такава, каквато я е оставил Христос, с риска обаче в нея да не влезе никой или да влязат двама-трима, или пък да я модернизираш така, че да стане “атрактивна” най-вече за разглезената и преситена младеж. Има смисъл и в двете. Каква е ползата от догматично чиста и исторически безукорна църква, ако не спасява никого? И каква е ползата от много поклонници и уж каещи се в нещо, което вече дори не е и църква? В крайна сметка Църквата да следва ли трябва или да води? Голям въпрос. Голям. Да не би пък Промисълът да е бил да прави и двете и затова да се е разцепила на две крила (или на два бели дроба според метафората на папа Йоан Павел II) още през 1054?
Очевидно в епохата на лесните и обилни комуникации без църковна пропаганда не може. Отварям скоба да кажа, че “пропаганда” е поначало църковен термин и идва от propagare - “разпространявам”, “разклонявам”, “развъждам”, а като термин - от институцията Congregatio de Propaganda Fide (“Конгрегация за разпространение на вярата” - днес се казва другояче, но няма да ви занимавам с това), основана през 1622 от папа Григорий XV. Затварям скобата. В името на църковната пропаганда беше създаден и гръцкият сериал “Свети Паисий - от Фараса към небесата”, впоследствие закупен от БНТ не без финансовото участие и на Светия Синод. В БНТ много си го харесват, но за мен е силно пропаганден, вече в лошия смисъл на думата. Изкуството пресъздава живота с художествени средства, а в гръцкия сериал или поне в частта, която гледах, преди да се откажа, няма герои, няма характери, има глави в носии, които се разхождат и скандират лозунги. Сигурно е полезно, но не е изкуство. Но пък щом е полезно, трябва ли да е непременно изкуство? Има хора, за които телевизионни сериали от този порядък са единственият източник за запознаване с християнството. Да го откажем ли?
Виж, филмът “Не затваряй очи” по романа на Мартин Ралчевски, с режисьор Николай Егерман и с внушителен списък забележителни български актьори в него, е нещо съвсем друго. Той вече е изкуство. Има я и пропагандата, но го има и изкуството.
Що е християнско изкуство и каква е неговата цел?
С две думи, целта на християнското изкуство е да назовава неназовими неща с преходни средства - небесно-земни, - каквито са да речем символите в основата на езика на всяко изкуство. Дали едно изкуство е християнско, се определя както от съдържанието (от темите и посланията), така и от формата. Днес въпросът с формата е много по-либерален в сравнение с доиконоборския период и това се вижда и от албума LUX на Росалйя, с който започнахме. Затова нека и нашата дефиниция да бъде по-либерална и да кажем, че християнско изкуство е всяко изкуство, което разкрива истината за Бог и приближава човека към Него.
Даже не е нужно да се спазва тематичното изискване. Мисля, че християнското изкуство може да изобразява каквото си ще, стига да го прави от гледна точка на християнския мироглед. Обаче за целта творецът (с малка буква, защото с главна е друго) - художник, писател, режисьор, актьор - трябва самият той да е носител на този мироглед. Мисленето му трябва да е християнско и тогава християнско ще бъде и изкуството му, все едно какво изобразява, все едно каква е темата. Накратко - ако художникът е вярващ и въцърковен християнин, то и изкуството му, ще не ще, ще бъде християнско, дори да е булевардно криминале. Като сюжет “криминалета” са и “Престъпление и наказание”, а особено “Братя Карамазови”, но личността и мирогледът на автора ги правят нещо по-различно.
В този ред на мисли особено важен е въпросът за християнската журналистика (публицистиката я оставям в горния параграф). Ако оставиш журналист-нехристиянин, атеист, агностик или просто никакъв, да пише на християнски теми, то ти ще чуеш, че на Тодоровден се язди кон и ще научиш, колко постни манджи трябва да туриш на Бъдни вечер, след като на обяд си разкъсвал пържоли, а после си подремнал. А в условията на лесна информация и комуникация християнската журналистика е важна тема, особено при положение че като цяло не є се обръща особено внимание.
Мисля, че за християнското изкуство вече не са толкова решаващи нито формата, нито съдържанието, колкото личността на твореца. В крайна сметка светът ще стане по-добър (доколкото изобщо е възможно), единствено ако по-добър стане всеки един човек поотделно и за себе си. Интересувайте се какво става вътре във вас, а не какво става по света. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
