Видни личности с името „Никола“/„Николай“ в българската история

Най-ранните известия за почитта към св. Николай Мирликийски в България са още от времето на покръстването през IX век

През Средновековието името “Никола” е сред най-популярните в България, както е и днес

Надпис с името на епископ Николай от Дръстър, 870 г.

Днес е отбелязваме паметта на св. Николай Мирликийски (15 март 270 - 6 декември 343 г.) - ден, възприет като един от големите и най-популярни християнски празници още от нашите средновековни предци. Светият отец Николай, архиепископ на Мира в Ликия (дн. Демре в Турция), е почитан като закрилник на моряците, а и на пътниците изобщо, на рибарите и банкерите. Сред многото църкви, чийто патрон е таченият в целия християнски свят светец, са прочутата Боянска църква (“Св. Николай и св. Пантелеймон”), десетки храмове от Средновековието, Възраждането и от най-ново време - в София, Мелник, Сапарева баня, Велико Търново, Дупница, Самоков, Варна, Плевен, Враца, Елена, Дряново, Стара Загора, Карлово, Пловдив, Смолян (кв. Устово), Бургас, Русе, Гумощник, Троянско и т. н., както и в старопрестолния Охрид (пет храма на името на светеца), Скопие, Прилеп, Велес, Костур (повече от десет църкви и параклиси) и други градове в историко-географската област Македония. Името на св. Николай носят Емонският, Мрачкият, Арбанашкият, Къпиновският, Калугеровският и други манастири по цялата българска земя, вкл. повече от десет обители в Македония. На името на светеца са наречени легендарният връх “Св. Никола” в Шипченския проход, Светиниколският проход в Сърнена Средна гора, редица селища. Никулден е празник на Бургас, Черноморец, Николаево, Старозагорско, и др. Името на светеца е едно от най-популярните у нас и е носено от десетки хиляди българки и българи в различни форми, производни на “Николай”.

В нашата поредица в “Труд News” на няколко пъти сме се спирали на видни личности с имената “Йоан/Иван”, “Мария”, “Димитър”, “Михаил”, “Константин”, “Елена”... Този път ще хвърлим поглед към онези, чийто покровител е мирликийският архиепископ. Тъй като видните “Николовци” съвсем не са малко, днес ще се спрем на онези от Средните векове. Името “Николай” е регистрирано за първи път у нас през IX в. - научваме това от надгробния надпис на Николай, епископ на Дръстър/Силистра, починал на 5 октомври 870 г. - във времето на “... прочутия и христолюбив владетел Михаил...” (св. княз Борис-Михаил). Така срещаме представител на първото поколение архиереи на създадената през същата 870 г. автономна архиепископия на България. Негов съвременник, съименник и “колега” е “Николай, епископ на Теовулия”, както пише върху негов оловен печат на гръцки език. Може да се допусне, че въпросният Николай е идентичен с епископа на Дръстър, но е възможно да е бил владика на известния в онази епоха средновековен град Девол в днешна Албания - център на област (комитат), където след 886 г. първоначално се установява св. Климент Охридски. Именно св. Климент е автор на две похвални слова за светеца. Житието му също е преведено на старобългарски още в онази епоха.

Сред значимите личности на Първото българско царство е “велемощният комит Никола” - както изглежда, първи братовчед на цар Петър (927-969), т. е. племенник на Симеон Велики и внук на Борис-Михаил по линия на неговия син Гаврил. Комит Никола е управител на обширна област с център Средец / София и е баща на т. нар. Комитопули (“синовете на комита”) - цар Самуил и неговите братя Давид, Мойсей и Арон. В края X - началото на XI в. български патриарх е св. Николай Охридски. Най-вероятно при него след дълги митарства поради десетилетната война с Византия църковният престол се установява в Охрид. Именно патриарх Николай коронясва Самуил за български цар през 997 г.

Един от най-преданите боляри на цар Самуил и неговите наследници е Николица (Никулица). Неговият баща също се е казвал Николица и е един от градските първенци на Лариса в Тесалия, където през Средновековието има значима българска общност. С други думи, Самуиловият воевода е “Николица Втори” от тази местна династия. Когато българският цар превзема Лариса (985 г.), „... само родът Николица бил оставен свободен...” Тесалийският българин доказва верността си към Самуил - пленяван два пъти от Василий II, той отказва обещаните привилегии и на два пъти успява да избяга! През 1018 г. Николица е сред последните защитници на българската независимост в планините на днешна Албания. Сред неговите потомци са византийският писател Кекавмен, както и Николица Делфина, внук на Николица по майчина линия. Този трети по ред Николица е водач на въстанието на местните българи и власи в Лариса срещу византийската власт (1066 г.), за което сме разказвали в нашата поредица.

Известна личност от времето на цар Самуил и през първите десетилетия на византийското владичество е друг византийски аристократ, наричан от своите съвременници “Никола Българина”. Той е брат на царица Агата, съпругата на българския цар, и принадлежи към знатната фамилия Хрисилий от Драч (дн. Дуръс, Албания), която е от български произход. Носейки високата титла “патриций”, през 30-те години на XI в. е висш византийски военен в Армения и Месопотамия, запомнен като жесток управник - арменският поет Григорий Магистър го нарича „... нощна птица на планината Арарат - българинът Никола,- разрушител с лоша слава...”

През 1246 г. срещаме името на Никола Литовой, управител на Мелник при цар Иван Асен II и неговия невръстен наследник Коломан I Асен. През 1246 г. “детето цар” умира при неясни обстоятелства. Българското царство е обхванато от ожесточена борба за власт, от която се възползва никейският император Йоан III Дука Ватаци. Той нахлува в българските предели и с помощта на изменници превзема Сяр, след което се насочва към Мелник. Никола Литовой е прикован на легло от подагрена криза и губи контрол над града, който е предаден на Ватаци от неговите подчинени. Видна личност е и “протосевастът на българите” Никола Мито, който през 1394 г. е византийски наместник в Мосинопол (Комотини) над българите в Беломорието. За богатия българин Никола Десев, вероятно бижутер и търговец, става дума в документ от адриатическата република Дубровник (1340 г.). Също в Дубровник в края на същото столетие работи лекарят Никола Българина (“Никола Булгар”), завършил медицина в Салерно (Италия). Отново в края на XIV в. в документи на Цариградската патриаршия се разисква случая с още един “Никола Българина”, който през 1391 г. се завръща към православната вяра, отричайки се от исляма. Явно става дума за един от многото случаи на отвличане на българи в робство по време на османското завоевание. Ако се съди по специалното внимание на патриаршията към Никола, възможно е той да е бил известна и влиятелна личност.

Никола се е казвал и един малко познат, но талантлив художник, авторът на един слой от стенописите в църквата “Св. Апостоли Петър и Павел” в старата столица Търново (1442 г.). Името му стана известно след разчитането на негови подписи - автографи от проф. Зарко Ждраков. Талантливият зограф е свързан с търновския митрополит Игнатий и цариградския патриарх Йосиф II (1416-1439), извънбрачният син на цар Иван Шишман. Заедно с тях художникът присъства на Фераро-Флорентинския събор (1437-1439), призван да обедини православни и католици. Никола е повлиян от съвременното му ренесансово изкуство в Италия, нещо повече - включва западноевропейски сюжети и мотиви в стенописната украса, а най-известният пример е с портрета на св. Христофор.

Името на мирликийския чудотворец продължава да е едно от най-популярните в българските земи през следващите столетия. На видните личности, носили името “Николай”/ “Никола” през XV-XX в., ще се спрем в следващия епизод от нашата поредица.