Време е за справедливост край Вардар

Утре започва процесът срещу виновниците за пожара в дискотеката „Пулс“ в Кочани, при който загинаха 63 млади хора и над 200 бяха ранени

Морален ли е „моралът“ на Християн Мицкоски?

Трябваше да изминат осем мъчителни месеца, за да се стигне най-после до старта на съдебния процес, в който да бъде потърсена вината за трагедията в Кочани. Утре, сряда, 19 ноември в Скопие ще започне делото, в което обвиняемите са общо 38 - 35 физически и 3 юридически лица. Обвинителният акт на прокуратурата е няколко тома, а за защита се готвят 15 адвокати.

От месец, месец и половина е известна и съдийката, която ще ръководи процеса. Това е Дияна Груевска-Илиевска, чието номиниране бе съпроводено с дълбоки анализи каква е като човек и професионалист и дали може да се справи с толкова сложна и деликатна материя. Наистина изборът ù бе труден и също толкова мъчителен, колкото и очакването виновниците да бъдат изправени пред лицето на правдата. Мъката е голяма и надеждата за справедливост - също, така че доста от магистратите отказаха да поемат делото. Е, все пак се намери човек.

Процес ще има и той започва утре. Делото ще се гледа не в залите на комплекса сгради, където се помещават основните съдилища в центъра на Скопие, а в затвора „Идризово“ край града. Представяте ли си? Самото споменаване на тази „институция“ вече носи тръпката на нещо зловещо и неприятно, най-вече заради историята ù както по времето на някогашна Югославия, така и във времето на суверенна и независима Република Македония, вече и Северна. Затворът си е затвор, колкото и да е модернизиран и пригоден и за други обществени дейности, освен „лежането“ в изпълнение на присъдата. За всички в страната, а и извън нея, Идризово си е символ. На какво - сетете се сами. Не се споменава причината за това решение, но предположението е, че доста от 35-те обвиняеми са задържани и се намират тъкмо там, зад стените на затвора. И за да не бъдат разкарвани до града и да събират там тълпи от любопитни, е било решено вместо те да бъдат закарани при съда, съдът да отиде при тях. Може би има доза практичност в това. Дано символността на мястото обаче да не попречи на въздаването на справедливост, която близките на загиналите и ранените очакват вече доста време.

Точно това - справедливост, а не компенсации поискаха участниците в протеста, който се проведе в Скопие в събота, 15 ноември. За втори път през изтеклите от трагедията на 16 март насам месеци традиционният „Марш на ангелите“, които опечалените провеждат всяка събота в Кочани, се премести в столицата на страната. Първият път обиколката около основните държавни институции на облечените в черно родители и близки на загиналите 63 деца нямаше особено силна подкрепа от скопияни. Това беше повод да се заговори за липсата на елементарна съпричастност на останалата част от обществото в Северна Македония към болката на всеки един от хората от Кочани, чийто деца или племенници бяха загинали или пострадали в пожара. Неизбежно бе и сравнението с масовите протести в съседна Сърбия, където цяла година и повече хилядни колони от студенти и граждани заливат страната. Колкото и това да бе болезнено, а според някои и некоректно, в един момент дори се направи сравнение с броя на загиналите при падането на козирката в гарата в Нови Сад - 16 човека, с онези 63 млади живота, които драмата в Кочани отне. Три пъти повече са местните жертви, но не три пъти по-голяма е реакцията на обществото край Вардар в търсенето на сметка на виновниците. Независимо кои и какви са били - отделни личности, институции или цялата система на управление на държавата. Повечето от обясненията за липсата на обществена енергия се търсеха в манталитета на гражданите, в които индивидуалният интерес или неговата липса са по-важни от нуждата от обществена подкрепа на една правилна кауза - въздаването на справедливост за жертвите на най-голямата трагедия в историята на страната.

ози път обаче, в събота към майките и бащите от Кочани по улиците и площадите на Скопие се присъединиха много повече жители на столицата, призовани от още две неправителствени организации. Доколкото разбрах от кореспонденцията си с мои приятели от там, повечето от участниците са били млади хора. Дали примерът на сръбските студенти вече има по-голям брой последователи край Вардар, или състрадателността е повече привилегия на новите поколения, или нещо друго ги е мотивирало, все още е рано да се каже. Но така или иначе на протеста се чуха повече гласове в подкрепа на искането за открит, прозрачен и неманипулиран процес в търсенето на вината и отговорностите за тежката загуба на млади животи и страданията, на които ще бъдат подложени доста от онези над 200 човека, получили наранявания по време на пожара в дискотеката. Дано този път в самото навечерие на процеса близките и роднините на загиналите вече да са придобили усещането, че не са сами в търсенето на справедливост. Но болката от загубата все пак си остава за тях.

Четейки тези редове, някой би могъл да каже, че не приема публичен уличен и площаден натиск върху правосъдието, което би трябвало да се ръководи от други закономерности. И това несъгласие най-вероятно би било мотивирано от родната българска действителност. Примери за това колкото щете. Най-вече около сагата с варненския кмет Коцев, но и в други случаи. Но предстоящият процес в Скопие за пожара в дискотеката в Кочани отдавна вече е излязъл от сферата на частното и от това, как той ще се развие и завърши ще стане ясно доколко читава е правосъдната система в Северна Македония, доколко тя има смелостта и зрелостта да стигне до дълбочината на истината за случая, доколко съдът наистина е независим в своите решения от политическата конюнктура и доколко, в крайна сметка, в една страна кандидат за членство в Европейския съюз наистина има върховенство на правото и на закона. Досегашната практика на правосъдието в страната говори съвсем друго. Независимо коя партийна сила е на власт, за нея съдът и правораздавателните органи винаги са били инструмент в политическата борба за власт. Няма значение как се казва премиерът - Никола Груевски или Зоран Заев. Писали сме неведнъж за това. Имам усещането обаче, че много скоро и други имена от по-нови, от най-нови актуални времена ще сложим в този мрачен списък.

Но ако това се отнася до обществената и институционална етика, случаят в Кочани извади на бял свят и проблема за личния морал на управляващите в страната. Все в контекста на предстоящия утре процес се припомниха някои случаи от поведението на премиера Християн Мицкоски в критични моменти от драмата. Като например съмненията и колебанията му в нощта на трагедията дали да откаже или да приеме предложената помощ от една съседна държава, с която Северна Македония имала „спорни отношения“. Става дума за България, разбира се, която първа е предложила подкрепата си в драматичната нощ. Какво си е мислил Мицкоски в онази ситуация, как си е представял дори за момент своята роля на държавник, който поставя политическия си егоизъм над масовата трагедия на своите съграждани? И то при ясното съзнание, че ресурсите на управляваната от него държавна машина са крайно недостатъчни да се справи със ситуацията и нейните последици. Казват, че тогава президентът Гордана Силяновска го била убедила да приеме българската помощ. Историята по-нататък е известна.

Или пък репликата му към родителите на загиналите деца на дълго отлаганата, но все пак проведена среща с премиера, на която той, вероятно останал с впечатлението, че те искат някакви компенсации за всяко загинало младо същество. „Определете си цена за вашите деца“, е най-циничното нещо, което би могло да се чуе от устата на един политик. Някои продължават да твърдят, че това не е вярно и че Мицкоски не би могъл да каже такова нещо. Други, пак край Вардар настояват тази фраза да не бъде забравяна никога. И аз искам това, въпреки че веднага се появиха хора, които да заявят, че това вече е „претоплена манджа“ и нейното споменаване в навечерието на процеса има друго значение. Да, аз съм сред хората, които вярвам, че тъкмо Мицкоски е способен на изрече това сквернословие. Защото цялостното му поведение до този момент отговаря напълно на профила му на човек, който няма елементарно човешко чувство да разбере болката на другите. И да намери начин като персона с огромна политическа мощ в ръцете си да помогне тя да бъде преодоляна.

Връх на цинизма на Мицкоски бе настояването ВМРО-ДПМНЕ да има свой кандидат в местния вот в Кочани. Какво щеше да му струва това да не излъчва свой човек като знак, че разбира вината на досегашния градоначалник там, също от неговата партия. С колко щеше да се намали очакването за огромна победа на местните избори и съкрушителна загуба на противника от СДСМ, от което той беше опиянен, ако кочанчани не бяха принудени да отидат при урните и поставени при ситуация без избор да пуснат гласа си отново за кандидат на ВМРО-ДПМНЕ. Премиерът не го направи, напротив. И неговият човек спечели. Това, че политиката е мръсна работа, е известно, но чак пък толкова да загубиш човешкия си образ и чувството си на състрадание? Не, мъката си е ваша, властта си е моя.

Затова когато някой от политиците откъм Вардар се опитва да дава акъл и да учи на морал България, народа ни и лично мен, казвам: вие сте последните, от които позволявам да ми се дават препоръки за това кое е етично и кое не. Особено ако се казвате Християн Мицкоски.