Всеки спортист знае, че разликата от второто до първото място е най-голяма. На някои съдбата им прави подарък - прекосяват я на един дъх. Анди Мъри не е от тях. Трябваха му 7 години и 6 месеца, за да изкачи последното стъпало - най-много от всички в историята на световния тенис.

Както много други спортове и тенисът се е родил на Острова. Играта и днес е запазила част от първоначалния си характер на забавление за благородници. Дори сега може да се чуе становището, че “сеченият бекхенд с една ръка е елегантен удар и не би трябвало да се замества от по-ефективни, но “по-дървени” прийоми”. Не че Мъри би се вслушал в това.

Британия имаше своя последен велик герой на корта в лицето на Фред Пери. Проблемът е, че той е известен на поколенията повече като създател на едноименната марка спортни дрехи. Титлите му са от 30-те години на миналия век. Всеки следващ британски тенисист, намекнал, че може да постигне някакъв успех, беше натоварван с очакванията да събори от върховете славните Конърс и Макенроу, Лендъл и Бекер, Сампрас и Агаси. А на името на Тим Хенман, който дори няма финал на “Уимбълдън”, е кръстен хълм в знаменития комплекс.

Още от съвсем млад Мъри хвърли на гърба си раницата, оставена от Хенман и поколенията преди него. И бързо разбра, че е много тежка. В целия свят няма спортист, който е трябвало да отговаря на толкова големи надежди. Все пак от него се очакваше да възроди традиция, прекъсната преди 70 години. В историята на спорта това е огромен период - дори живеещият прегърнат с малшанса английски национален отбор по футбол спечели световната титла през това време.

Но вместо да се огъне под огромното напрежение, Анди му противопостави шотландския си инат. Неговият характер много добре се отразява на играта му - издържлив в разиграванията, той не разчита на въображението си, за да победи съперника. От шотландския боец не трябва да очаквате атракции и смайващи удари, а двадесет поредни еднакви бекхенда, които биха отчаяли и най-упорития противник. Мъри е олицетворение на тоталното предефиниране на играта - от забавление за богаташи на открито до професионален спорт в гладиаторски измерения, в който оцеляват само най-силните.

Това не беше в негова полза пред консервативната британска публика, част от която беше склонна да подкрепя символа на класиката Роджър Федерер в големия финал на “свещената трева” през 2012 г. Пред рекордна телевизионна аудитория от 34 милиона зрители Мъри поведе със сет, но Маестрото обърна и взе седмата си титла. Вместо да пречупи шотландеца, поражението му помогна да продължи по пътя си към върха. Последваха олимпийският златен медал на същия този корт и титлата от Откритото първенство на САЩ - първа за британец от 1937-а. Въоръжен с увереността, че може да се справи с тежестта на очакванията, Мъри извърши най-големия си подвиг на следващата година. Вдигна трофея на “Уимбълдън” след гръмка победа над Новак Джокович на финала.

Първото място в ранглистата обаче е нещо повече, въпреки че по принцип в спорта най-важни са титлите. Защото победата на “Уимбълдън” сложи край на десетилетно чакане и значението й беше толкова голямо, че като нищо можеше да затрупа извора на мотивация за следващи постижения. Още повече че тя беше последвана от спад в представянето и смяна на треньора. В един момент изглеждаше дори, че Мъри вече е дал най-доброто от себе си на корта. Заговори се, че той всъщност не е на нивото на останалите от т. нар. Голяма четворка. Джокович пък напълно засенчи всички останали с невероятните си игри след 2014 г. и нанесе няколко обезкуражаващи поражения на Мъри във важни директни сблъсъци.

Ключът се оказа връщането на треньора Иван Лендъл. През 80-те години чехът спечели 9 титли от Големия шлем с подход, много подобен на този на Мъри днес. А най-голямата му сила бе да отблъсква критиките, че играта му е скучна. Именно от това има нужда Анди. Когато си сам срещу всички, е хубаво да има такъв човек в твоя отбор. И сега на върха Мъри го усеща най-добре.

Пръв в компанията на най-добрите

Дори на върха на кариерата си Мъри успява да се удържи да не хвръкне в облаците. Той признава, че първото място в ранглистата е цел отскоро, тъй като не си е и мечтал да изпревари Новак Джокович, Рафаел Надал и Роджър Федерер.

“Най-доволен съм, че го направих в тяхната компания - заяви той. - Беше невероятно трудно да постигна точно това, защото момчетата около мен са много добри. По-точно те са тримата най-добри в историята.”

За него

Подложен е на огромно напрежение

Първото нещо, което ме порази у него, бе напрежението, на което бе подложен. Когато се разхождах по улицата, хората ме спираха и ми казваха: “Надявам се Анди да успее!” Усетих, че той се справя по-добре в малките турнири. Говорихме много за това. Сега задължително първо отиваме на някой подгряващ турнир, за да може да се подготви по най-добрия начин за големите състезания.

Иван Лендъл, треньор на Анди

Много е чувствителен

Познаваме се добре, имаме отлични отношения. Той е много чувствителен и има ясни приоритети в живота. Напълно подкрепих решението му да напусне Откритото първенство на Австралия, ако стане баща. Разбирам го, тъй като и аз минах през същото. Със сигурност заслужава огромно уважение за това, което направи през последната година. Мога само да кажа, че заслужено е №1 в момента.

Новак Джокович, тенисист

Биехме се като малки

Били сме се, но това е нормално. Всички братя се бият. Веднъж го ударих по-силно, защото ме беше победил на финала на турнир. Бяхме на около 9-10 години. Тогава му счупих нокътя и мисля, че дори сега не е напълно зараснал. Когато играем в един и също турнир, се чувствам странно. Не бих искал да видя как той губи, но знам, че това по някакъв начин отваря шанс за мен. Нямам никаква представа как Винъс и Серена Уилямс са играли една срещу друга на толкова финали от Големия шлем.

Джейми Мъри, брат на Анди

Винаги искаше да победи брат си

Като малък се ядосваше, ако загуби на някоя игра. Буташе дъската. Мисля, че причината беше, че по-големият му брат бе по-добър от него във всичко. А Анди винаги искаше да победи Джейми. Почувствах огромно облекчение, когато спечели “Уимбълдън”. Помня колко разочарован беше в предишните години, след като загубеше.

Джуди Мъри, майка и първи треньор на Анди