Интервенционизъм и изолационизъм - това са двете исторически тенденции в американската външна политика на ХХ век

Управлението на Доналд Тръмп върна традиционния американски консерватизъм

„Америка се завърна“ – с тази фраза в началото на своята европейска обиколка 46-ят американски президент Джо Байдън, излъчен от Демократическата партия, очаквано илюстрира връщането на американската външна политика в познат коловоз - активизация на колективния Запад, институционализиран в Г-7, и съживяване на евроатлантическия вектор. В контраст с външната политика на предходната администрация на Доналд Тръмп и доминираната днес от него Републиканска партия, която вкара евроатлантизма във фризера.

Опростенчески и неверни са твърденията, които често се чуват у нас, а и в Европа, че в сферата на външната политика между Демократическата и Републиканската партия на САЩ няма съществени различия. Това беше вярно само за определен период на идеологическа конвергенция от падането на Берлинската стена до края на “ерата" на Обама. Тогава и двете основни американски партии бяха превзети от симбиозата на неолибералната икономическа доктрина за глобален пазар и неоконсервативната визия за еднополюсен свят под американска хегемония. Затова във външната политика те наистина се различаваха колкото “Кока-кола" от “Пепси" – само в нюансите.

Генезисът на тази симбиоза започва през 1972 г., когато един от най-мащабните лидери на консервативна Америка след Втората световна война – Ричард Никсън, печели втори президентски мандат, след като през 1968 г. става президент, разгромявайки демократите с 60:40 и победи в 49 от 50-те американски щати. Тогава под егидата на влиятелния сенатор-демократ Хенри М. Джаксън се формира “Коалицията за демократическо мнозинство" – инкубатор на бъдещата симбиоза между неолиберали и неоконсерватори. Сред участниците в тази структура се открояват имената на Пол Улфовиц - бъдещ помощник-държавен секретар при Рейгън, зам.-секретар по отбраната в администрацията на Буш-баща, а после и президент на Световната банка, Джийн Къркпатрик – посланик на САЩ в ООН при Рейгън, Джеймс Улси – зам.-секретар на отбраната при Картър и шеф на ЦРУ при Клинтън, Самюъл Хънтингтън – бъдещ експерт по национална сигурност при Картър, нашумял по-сетне с книгата си “Сблъсък на цивилизациите". Сред тях са и анализаторите Ървин Кристол и Норман Подхорец, които формират облика на неоконсерватизма през 80-те и 90-те години на ХХ век. Наричат ги “сирачетата на Троцки", защото се появяват на публичната арена през 50-те години в клуба на “Нюйоркските интелектуалци", където са увлечени по троцкизма, а сетне се присъединяват към съществуващата и до днес като член на Социнтерна партия “Социалдемократи на САЩ".

Поизбледнелият идеологически отпечатък на троцкизма личи и в неоконсервативната концепция за „износ на демокрация“, която е далечен отглас на „износа на революция“ по Троцки. Отстраняването на Никсън след хиперболизираната афера “Уотъргейт", отваря пътя за идеологическата конвергенция на двете партии през следващите десетилетия. При администрацията на Рейгън (който в ранните си години също е в редовете на Демократическата партия), мнозина от тази среда се прехвърлят в редиците на Републиканската партия и стават известни като “рейгъновите демократи". Но и преди тази симбиоза, и след нейния исторически край, поставен от про-Тръмп движението, двете партии винаги са имали същностни различия в геополитическите приоритети.

Интервенционизъм и изолационизъм - това са наименованията на двете исторически тенденции в американската външна политика на ХХ век. Демократическата партия традиционно е носител на интервенционизма, базиран на доктрината на президента-демократ Уудроу Уилсън. За “уилсънианството” Америка има глобална мисия - да формира международни съюзи за разпространяване на демокрацията и капитализма.

Обратно, традиционните американски консерватори по-скоро следват заветите на Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън, които са скептични към прекалено ангажиращи международни съюзи. В определени периоди това разбиране е било наричано изолационистко. Неслучайно и Корейската, и Виетнамската война са водени от президенти, излъчени от Демократическата партия, която в онзи период играе ролята на "партия на войната", докато Републиканската партия, доминирана от традиционните консерватори, е по-скоро "партията на мира". Този контраст е особено видим при Виетнамската война, която е ескалирана до крайност от демократите Джон Кенеди и Линдън Джонсън. Докато републиканецът Никсън намалява военните разходи за Виетнам от 25 милиарда долара годишно при предшественика си Линдън Джонсън на 3 милиарда долара, а войската на терен - от 550 000 на 24 000. Освен това Никсън преминава към разведряване в международните отношения – подписан е договорът САЛТ-1 със СССР на Брежнев, отворен е пътят на двустранните отношения с Китай с историческата 70-минутна среща Никсън-Мао Дзедун в Пекин, на която американският лидер символично първи протяга ръка за здрависване, след като на Женевската конференция през 1954 г. държавният секретар Дълес отказва да стисне ръката на Чжоу Енлай. И въпреки това, в мейнстрийм медиите, а оттам и в масовото съзнание, и до днес демократите Кенеди и Джонсън са възхвалявани като гълъби на мира, а републиканецът Никсън е демонизиран като ястреб на войната. Колко познато, нали? Демократът Обама получи Нобелова награда за мир, което не му попречи съвсем "миролюбиво" да разруши Либия и Сирия и да нажежи военно-политическото напрежение с Русия, докато Доналд Тръмп беше окарикатуряван от либерал-прогресистката пропаганда като "новия Хитлер", но не започна нито една война, деескалира международното напрежение и отвори пътя за мир в Близкия изток.

Уилсъновата традиция на активна интервенция по света е изведена на следващо стъпало от доктрината "Труман", а по-късно неоконсерваторите я трансформират в доктрина за глобално политическо, икономическо и военно господство на САЩ в условията на еднополюсна геополитическа архитектура на света. Неслучайно знаменитият историк Артър Шлезинджър определя неоконсерваторите като "уилсънианци с картечници".
Управлението на 45-ия американски президент Доналд Тръмп върна традиционния американски консерватизъм с никсънова закваска в мейнстрийма. Днес Републиканската партия на САЩ е категорично доминирана от про-Тръмп мнозинство, което прати в миманса неоконсерваторите и сложи край на идеологическата симбиоза с демократите.

Този ясен идеологически контраст между администрацията на Джо Байдън и про-Тръмп движението още дълго ще предопределя облика на американската външна политика при всяка смяна на партийния караул в Белия дом. При демократите ще наблюдаваме засилено сътрудничество в Г-7 и с ЕС, активно регулиране на процесите на Балканите и ескалация на “дрънкането на оръжие", особено срещу Русия. При републиканците на Тръмп – евроатлантическият вектор ще бъде пращан в по-глуха линия, интересът към Балканите ще е по-завоалиран, мултилатерализмът ще отстъпва пред двустранните отношения, а американската мощ ще бъде концентрирана главно в сдържане на Китай. И всичко това на фона на обективния исторически процес, оставил безвъзвратно в миналото еднополюсния свят под знака на Pax Americana.