Бившият шеф на затвора във Варна: Убитият в Истанбул българин имаше склонност към самоагресия

Ивелина Василева: Необходимо е да се полагат много усилия за модернизация на ВиК мрежата

Обирът на сребро и пари от Митница-Благоевград е станал чрез вътрешна информация

Бащата на убитата Андреа за 17-годишния Аксел: Дори и животните не могат да бъдат толкова жестоки

Genesis атакува Европа с луксозен SUV Корейската премиум марка има високи цели за Стария континент

Тръмп: Идеята за “морска стена” на Ню Йорк e глупава и ще изглежда ужасно

Генералният ни консул в Истанбул: Българинът с мачете е бил със силно психично разстройство или под въздействието на опиати

Прическите от 90-те се върнаха на мода

Все още не е ясна самоличността на обирджиите на митницата в Благоевград

ЕС намали предприсъединителната помощ за Турция

Над 10 държави преговарят в Берлин за ситуацията в Либия

Облачно време днес Максималните температури ще са между 1 и 6 градуса

Трус от 5 по Рихтер в Гърция

Коя е най-харесваната зодия?

Мачовете и спортът по телевизията днес, неделя, 19 януари 2020

Блага – пророчицата на сгромолясъка Днес се навършват 98 г. от рождението на голямата писателка

Романът й “Лице” се нареди сред забранените книги при социализма

„Ти трябва веднага да се запознаеш с Блага Димитрова” – така безапелационно ми нареди Радой Ралин на 2 януари 1982 г., когато го посетих в дома му, за да го поздравя за Новата година. “Аз ли?” – огледах се безпомощно – бях на 18 години. А Тя беше величие в дамската поезия тогава; името й грееше редом до тези на Дора Габе и Елисавета Багряна, въпреки че беше много по-млада от тях. “Аз ще уредя това – продължи Радой – а ти взимай този лавров венец и го носи на Блага – тя днес има рожден ден”. Лавровият венец беше изящно изработена металокерамична пластика, която си бях позволила да донеса като подарък на Радой. Но той не понасяше апологетични изблици под никаква форма.

Докато пристигна до дома на Блага Димитрова и Йордан Василев на ул. “Ген. Паренсов”, Радой Ралин вече беше позвънил на домашния им телефон и беше предупредил за моето посещение. Вратата отвори една достолепна красавица – руса, висока, с топъл глас и бистри сини очи, облечена в широка, преливаща от цветове рокля. Изглеждаше по-млада от възрастта си – сякаш прелетяла над времето фея от приказките за графини и вълшебни колесници. Това беше Тя: легендарната поетеса, белетристка, преводачка, обществена фигура – жената, в която бяха влюбени световни политици, именити творци и обикновени хора, а книгите и филмите по нейни сценарии бяха любими на поколения българи. Бях чела до този момент само романа “Лавина” и нейни стихове, включени в томчето й с избрана поезия “Импулси” (1972). Знаех, разбира се, и за осиновеното виетнамско дете Ханна, което по една случайност беше съученичка на моя брат в средата на 70-те.

Влизайки в апартамента на Блага, първо видях на дивана в хола любимия котарак Мърчо, който беше част от семейството до такава степен, че внезапното му изчезване няколко години по-късно доведе поетесата до почти истерично страдание и многоседмично търсене. Не помня нищо от разговора, който проведохме, но току-що беше излязъл от печат романът “Лице”: “Това са първите бройки. Радвам се, че мога да ти подаря книгата си” – ми каза Блага. От своя страна, аз я поздравих за рождения ден с лавровия венец и с разпечатки на 3 мои стихотворения, които носех случайно. От време на време през хола, където седяхме и пиехме чай, профучаваше Ханка – явно свикнала с непрестанните гости, посещаващи този дом. Половин час по-късно се появи акад. Петър Динеков – елегантен, учтив, сдържан в емоциите си доайен сред учените, който с вълнение прегърна рожденицата, а тя прикри радостта си зад подадения й букет от рози.

От този момент нататък спечелих не само една великолепна книга с безценен автограф, но и приятел, съветник, ментор по тънкостите на поетическото изкуство. Посещавах Блага Димитрова почти всяка седмица: живеех наблизо и виждах как прозорецът й свети – Блага пишеше денонощно. Следях с тревога сагата, която се надипляше ден след ден в литературните среди по повод романа “Лице”: присъствах на Априлската дискусия в парк-хотел “Москва”, когато официалната придворна критика (в лицето на Александър Спиридонов) разкъса “идейно” и “естетически” героите и “екстравагантната” метафорика в това обемно белетристично произведение, над което тя беше работила почти 10 години. А в обобщението си Андрей Гуляшки издаде присъдата: “В тоя си роман Блага Димитрова е взела на прицел “лицето” на зрелия социализъм. Тя се старае да докаже, че реалният социализъм така, както го строим, ражда закономерно извращения и всякакви уродливости”. Издаден в 35-хиляден тираж, романът вече беше разпространен, достигнал до читатлите, които пишеха възторжени писма до издателството и авторката, разпознаваха себе си в съдбата на героите. Книгата беше публикувана с личното съдействие на Любомир Левчев, с когото Блага поддържаше колегиално-приятелски отношения. Социалистическият канон обаче беше взривен, Държавна сигурност и цензорите съзряха невидима опасност. Затова през пролетта на 1982 г. значителни количества бяха иззети от книжарниците. Те бяха складирани в специални помещения в Сливенския затвор – далече от очите на инакомислещи и интелектуалци. Десетки страници бяха изписани срещу еретичката Блага Димитрова, особено от Богомил Райнов, който в последвалите месеци беше изградил фронт срещу “лицето без лице”, определяйки го като “паразитно явление”, “лъжесвидетелство за нашата действителност”…

Така в края на краищата романът “Лице” се нареди до арестуваните книги: “На юг от живота” на Иван Динков, “Люти чушки” на Радой Ралин и “Фашизмът” на Желю Желев.

След дълги години общуване с Блага проникнах в тайната на нейното влияние като автор и човек: тя умееше да страда с другия, да съзре душичката на всеки предмет, растение, животно: в очите й дори камъкът имаше душа. Емпатията (когнитивна и интелектуална) беше за нея висш принцип: отношението й към колеги и съседи, към човека на улицата, към житейските проблеми в София и страната не бяха формални: пишеше всеки ден за възхода и падението на личността, за грешките на самозабравилата се идеологическа върхушка, за собствените си терзания, но и за драмата на идеите. През 80-те написа стихове срещу изсичането на кестените и тополите по булевардите “Патриарх Евтимий” и “Ген. Скобелев”. Помня как търсеше подкрепа от други интелектуалци (с подписки, статии и лично послание) срещу безумията на властта – това се случваше години преди процесите на така прехвалената перестройка. Неслучайно след земетресението в Стражица (7 декември 1986) неспокойната й съвест зовеше тогавашните комунистически лидери да помогнат на хората. Тя написа баладата “Стражица”, изобразявайки трагедията на българина не само като резултат от природно бедствие, но и като метафора на възмездието. Нейният текст открито полемизираше с партийното ръководство:

Но защо за рождените братя не стигат широките жестове?

Или върхът, скован от полиран лед, е глух и не дава ехо на техния стон?

Една дума-ключ в поемата “Стражица” особено ми допадна в тази балада: сгромолясък. Чрез отмъщението на разпукналата се, разлюляла се земя поетесата предричаше сгромолясъка на диктаторските режими в Източна Европа. Тя не вещаеше появата на “революционни сили”, не предричаше “въртенето на колелото на историята”, както правеха познатите ни от историята идеолози. Блага Димитрова само ни описваше мъката на обикновения, притиснат от социалистическите догми човек и ни внушаваше, че неговите страдания са част от конвулсиите на родната земя, че отмъщението на съдбата не закъснява въпреки насилието.

Или може би именно поради това. Неслучайно, макар и предаден в издателство “Г. Бакалов” през 1988 г., сборникът “Ключ”, включващ баладата “Стражица”, излезе от печат едва през есента на 1991 г., защото прекалено много горчиви истини се съдържаха в неговите деветдесет страници. Чрез думи-ключове авторката проникваше отвъд забранените врати. Чрез прости думички тя взривяваше зазиданите врати на нашата съвест, подплатените с дебела кожа врати на управниците; събаряше стените на живота-конфекция; издирваше свещения секретен ключ към всяко човешко същество.

 

Политиката е гроб за вдъхновението

След промените я смаза превръщането на любовта в омраза

Блага като вицепрезидент на Жельо Желев.

След промените от 1989 г. посещавах по-рядко Блага, която отдаде много от личното си време на политиката, вярвайки, че дейците на културата и изкуството ще са полезни на демократичните процеси. За съжаление постът на вицепрезидент не й даваше никакви възможности да разгърне потенциала си. А тя беше човек с мисия и енциклопедични познания: владееше древни и съвременни езици, разбираше от музика, изобразително изкуство, история, психология. Може би разделението в българската култура и унижението на творците ни (изоставени в студените си домове, без пенсии и хонорари) нямаше да се случи, ако управляващите тогава бяха чули нейния глас. Тя ненавиждаше боричканията за мнимата правда и се чувстваше излишна в коридорите на властта. В личен разговор ми е казвала: “Нямам дори нужния екип, аз съм тук като восъчна кукла – уж трябва да отговарям за българите в чужбина… А кой ще отговаря за българите в България?”.

Блага Димитрова е автор на уникални стихотворения за любовта – истинска класика, която е достойна да бъде част от световните антологии на това вечно чувство. Има ли българин, който да не е чел или чувал стихотворенията “Да бъдеш жена”, “Сама жена на път”, “До утре”, “Без любов”, “Бяхме най-близки”. Но в началото на 90-те я видях смазана от факта на бързото превръщане на любовта в омраза: екстремното политизиране, противоставянето “сини-червени” беше обхванало не само обществените процеси, но и семейството: “Хора, които до вчера бяха влюбени един в друг, имаха семейства и деца, сега се мразят – изплака един ден пред мене Блага. – Мъже напускат жените си, деца ругаят бащите си, сестри и братя се съдят…”.

Не икономическият фалит на държавата, не и пребоядисването на някогашните партийни кадри в демократи я притесняваше толкова, колкото моралното падение на индивида, окарикатуряването на любовта, безбожието като липса на съвест, обезродяването на националните символи, алчността като идеал за новопръкналите се бизнесмени.

Защото тя остана докрай вярна на поетическата магия, осъзнавайки, че политиката е отворен гроб за вдъхновението на твореца. Блага отплува към селенията на своите герои след няколко години на физически и душевни страдания – на 2 май 2003 г.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.