Бой в домашния арест

Илюстрация: Иван Кутузов - Кути

Веруюто „Бие ме, защото ме обича“ се възражда в здравната криза

И агресията е заразна

В село Ново Оряхово един мъж удуши жена си, зарови я в двора и се скри в планината. Роднини завариха трите им деца да плачат, видяха роклята на майка им да се подава от прясно изкопан плитък трап, изровиха трупа, а после откриха баща им - в землянка с бутилка киселина, която искал да изпие, за да ги остави кръгли сираци.

Този новина се появи за две минути по телевизията и остави публиката съвсем равнодушна. Разбира се - в страна, в която на всеки кръгъл час се съобщава колко са умрели, а на гражданите им е обещано след 7-8 дни да влязат в ада, ако оживеят, някакво си „битово“ убийство не може да направи по-силно впечатление от мехурче в чаша швепс. Още повече пък, след като е обявено „извънредно положение“, а се знае, че когато „положението“ е обичайно, съпрузи и любовници у нас средно по 30 пъти в годината пращат половинките си на оня свят.

Няма смисъл да питаме кой от вас е чул предизвестието на специалния докладчик в ООН Д. Симеонович, което гласеше, че „ограничителните мерки срещу коронавируса увеличават риска от домашно насилие“. И да го е чул някой, той го е забравил от 15 март досега. Както и последвалите съобщения от различни държави, че горещите им телефони са пламнали от вопли на невести, хлапета и баби.

Но позволете все пак да ви обърнем внимание - авторитетни чужди медии и неправителствени организации продължават да алармират за ръст на мъченията между стените във Франция, Германия, Англия, Китай и САЩ. Обяснимо е. Под угрозата на COVID-19 народите са в блокади, по препоръка на властите хората не излизат от семейните си гнезда, освен да купят храна и лекарства, да разходят кучето или да потичат насаме в безлюдно място. Семействата са „под домашен арест“. Деца и родители са изолирани от външния свят - затворени са офиси, детски градини, училища. На това лишаване от свобода не му се вижда краят или се вижда чак в далечината. Някои работят и учат онлайн с всички трудности, произтичащи от това, други са станали безработни или очакват да ги съкратят, всички търпят загуби или нищета. Това предизвиква тревожност, стрес. Като прибавим и страхът от смъртта, който струи от телевизорите и радиата, като притурим медийното преувеличение на страданията от болестта и патоса, с който политиците „воюват с невидимия враг“, като сложим за капак глобите и заплахите, с които ни налагат изолация - се получава адска смес, взривяваща разума. А алкохолът? Наркотиците? Те са фитилът, усукан от изтънелите нерви на „арестантите“ - той съска запален и избухва в разрушителен гняв - срещу жената, тъста, бабата... А детето? То се пече, като на бавен огън върху тлеещата омраза, трепери пред агресията или става мишена.

Някъде в цивилизацията на това безумие се противодейства.

Франция съобщи, че в домашните укрития от грипа побоите са скочили с 36%. И че жертвите могат да се приютят в платени от правителството хотелски стаи. И че в супермаркерите се отварят центрове, където те - докато уж пазаруват - могат да получат подкрепа. И още - че на жалбите им ще се реагира не само в полицейските приемни, а и в аптеките.

Испанците дадоха на нуждаещите се кодова дума „Маска 19“, по която аптекарките да ги разпознават.

Германците припомниха, че и преди кризата 14 000 дечица са били потърпевши от блудства и изнасилвания, а всяка 4-та жена е измъчвана с извращения. И умножиха възможностите за спасение - анонимните чатове, денонощните телефонни линии, кризисните центрове. Социалните служби призоваха съседите да са“по-бдителни “.

В Китай гнетът над слабите в кръга от роднини тройно се увеличи. В отговор администрацията мобилизира още ресурси - полицейските визити при уязвимите зачестиха, както и репресиите над насилници. Изтерзаните китайки получиха на разположение тайни квартири.

В Гренландия пък забраниха продажбата на алкохол до 15 април - заради ръста в изстъпленията на пияници, които ще съжителстват постоянно с близките си дотогава.

А как е у нас?

Тук от 2 април националната денонощна телефонна линия за пострадали от насилие намали работното си време - от 9 до 21 ч. Провителството отмени на 1 април заседанието, на което трябваше да u гласува подкрепа. А вчера, когато, по препоръка на ООН, все пак прие една превантивна програма за преполовената 2020-а, стана ясно, че едно е програмираното, а друго са парите за него - по Закона за домашното насилие те са... в Закона за бюджета.

Да не би пък - наопаки на целия свят - домашните издевателства в България да се смаляват? Може. А може и да растат, но няма как да го знаем. Официална статистика няма. НПО-тата споменават за „бум“, но кой ги слуша тях - те нали от тоя „бум“, се препитават, както се казва... По думите на премиера ние така добре се справяме с вируса, че ни хвалят от Англия до Сингапур. Защо да си разваляме имиджа с цифри за женорята и дечурлигата, дето ядат бой, откакто са се родили. И без друго, те предпочитат да си мълчат - кога от срам, кога от опит, който ги учи, че публичността не помага.

„Два пъти тичах до полицията - разказва Рада - и двата пъти ме посрещат като натрапница - аман, викат, от скандали, оправете се под одеалото, хората мрат като мухи сега!“.

И по-лошо е бивало, и то в по-добри времена: ченгетата не регистрират такива жалби, отхвърлят ги грубиянски - не били за престъпления, а за интимни работи! Ако са по-старателни, завеждат дела по Закона за домашното насилие, но кел файда - съдиите искат повече улики, отколкото са трябвали на италианските им колеги, за да пратят Ал Капоне в Алкатрас. Улики! То не е като да откриеш до труп фас с червило. Насиненото око е неизменно само по филмите. На живо по-често се наблюдава оттегляне на жалбите и прекратяване на делата - след нетрайно разкаяние на побойника или след заплахи.

А ако Радка позвъни на 112? Случвало се е. Мъжът й се прибира пиян, ругае, разплаква бебето и му запушва устата, тя изпищява - „Ще го удушиш, пияницо!“ - получава пет шамара, руква кръв от носа u, ритва побойника, той побеснява, разкъсва дрехите u и я затваря на заснежената тераса. Тя обаче е пъхнала джиесема в гащите си. Вика полицаите. Те съставят протокол по Закона за МВР - пияният да не нарушава обществения ред, да не бие жена си. Било е и на нея да съставят същия акт. После и двамата пускат в съда искови молби - единият да не доближава детето и другия. Така бебето се оказва разделено и от двамата и го настаняват в кризисен център. Абсурд? Мечешка услуга? Наречете го, както си искате.

Заварвайки жената гола на терасата, бебето - посиняло от плач, а мъжът - заспал на дивана, полицаите би трябвало да извършат арест. Да, но на практика те могат да вържат с белезници бабаита, само ако го сварят, примерно с нож, вкаран в гърдите на съпругата му. Или, ако му заповядат: „Г-не, не тормозете госпожата“ и той отвърне: „Вървете на майната си!“. В тия две хипотези ще го задържат - за опит за убийство и неподчинение на властта. Но не се е чуло досега да има някой прибран от първи път за бой с домочадието. Има от втори път - когато доближи жена си, след като тя се е снабдила със заповед за защита. Но да се мисли за снабдяване с такава заповед по време на карантина е чисто и просто налудничаво. Да, ВСС реши да се гледат дела за домашно насилие и докато се крием от бацила.

Но съдът и по-рано избягваше да налага строгата мярка - „освобождаване на съвместното жилище“ - ако ще и ищцата да му занесе извадено око в буркан. Защо изобщо да говорим за тази мярка след заповедта „останете си у дома“?

Ами промените в НК? Тия, дето ги прие парламентът като компенсация за неприемането на Инстанбулската конвенция? То беше миналата зима. Ако оттогава досега - заради новите квалифицирани състави на убийство, телесна повреда и принуда „в условия на домашно насилие“ - българите са спрели да бият жените си, то ние не сме разбрали.

Логично е да се приеме, че и сега мъченията в домашния изолатор си текат, и то още по-необезпокоявано от властите.

Ако викне полицай, мъченицата съвсем ще го загази. Полицаят няма да прекрачи на прага u, а ще викне иззад вратата: „Полиция, прекратете скандала!“ Какво ще се случи след оттеглянето му - представете си сами, ако не ви е бедна фантазията... А кризисните центрове? Те са по-недостъпни от всякога - хем са рядкост, хем са затворени сега. Що се отнася до агенцията за закрила на детето, нейното безсилие е доказано вече и не се влияе от пандемиите.

Какво им остава тия дни на българските страдалки? Почти нищо, освен да се опрат на старинното верую, изповядвано и от прабабите по традиция: „Бие ме, защото ме обича“. По сведение от комшии това верую, бичувано във времената на демокрация, във времето на Коронавируса се възражда. Също както и днешното верую на половината свят - че властта ни обича и затова ни държи под домашен арест.

Коментари

Задължително поле