През последните години паметта за великия син на България все по-често се „губи” в залисията около Коледните празници

От учител на децата поетът се превръща в революционен трибун

През отминалата 2020 година се спряхме на будителството като материализирана интелектуална и гражданска енергия, отразена в делата на водачите на нашата национална революция. В броевете на „Труд” от 30 октомври и 6 ноември 2020 г. разказахме за патриарха на революцията Георги Раковски и за Апостола на свободата Васил Левски. Да погледнем през призмата на будителството и на невероятната личност на Христо Ботев, гениалният поет и войвода, оставил ни пророческото послание:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира!

За Христо Ботев в ролята му на учител се споменава като периферна подробност от неговия кратък, но бурен живот. Разбира се, учителското поприще бледнее пред значението на Ботев в борбата за национално освобождение и в българската литература. И все пак, връзката на младия калоферец с учителската професия не трябва да се омаловажава и игнорира. Затова държим да отбележим, че отношението на Ботев към мисията на учителя е вярно доловено от режисьора Максим Генчев. Неговият филм, все още в процес на снимки (проблем, както винаги в подобни случаи, е финансирането на продукцията), е очакван с интерес от публиката, жадна за осмисляне на историята. Така или иначе, интуицията на човека на изкуството като че ли се оказва по-силна от аналитизма на учените.

За разлика от Раковски (мимолетно частен учител по гръцки) и Левски („даскал” във Войнягово и Еникьой), да не говорим за Каравелов, Ботев донякъде „покрива” неписаните критерии за възрожденски „даскал”. И това е напълно логично, когато става дума за сина на авторитетния учител Ботьо Петков. Ботев изпитва уважение и респект към своя заслужил баща, които надхвърлят „чисто” семейната привързаност и синовна обич.
Биографите на Ботев обръщат най-много внимание на „даскалуването” на 18-годишния младеж в бесарабското българско село Задунаевка (днес в Одеска област на Украйна). С право проф. Елена Налбантова обръща внимание на сведенията на Киро Тулешков, според когото Ботев „... решава да започне работа в някое бесарабско българско село, за да събере необходимите му за обучение в Новорусийския университет средства (...) За готовността на Ботев да учителства в някое от българските села в Бесарабия си спомня и друг негов съученик от Одеса - Георги Смилов...” Ботев е назначен от отдела на народното просвещение в Акерман (дн. Белгород Днестровски) и изпратен в Задунаевка от локалното управление в Комрат (днес център на Гагаузката автономия в Молдова). Пристига в Задунаевка на 29 август 1866 г. и работи в създаденото през 1861 г. местно училище до пролетта на 1867 г. Както бе показано от историка Константин Поглубко, през шестдесетте години на XIX век са регистрирани над двадесет случая млади българи, учили в руски учебни заведения, да са назначавани за учители в българските селища в Бесарабия.

В своята знаменита книга „Христо Ботйов. Опит за биография” (1888 г.) Захарий Стоянов изгражда колоритен и вълнуващ, но не съвсем точен образ на младия учител. Наистина, Ботев е силно повлиян от ширещите се сред руската интелигенция радикални идеи, но това явно не влияе отрицателно на неговата работа, напротив!

В Задунаевка все още голобрадият Христо учи между 30 и 50 ученици, които преди него са обучавани от местния свещеник. След идването на Ботев образованието на децата бележи видим ръст. Ботев печели уважението на родителите и цялото село, а влиянието му върху младежите е впечатляващо. Запомнен е като новатор, който пръв въвежда занятия по гимнастика, вкл. и военно-приложни упражнения. Същевременно събира народни песни, участва в селските празненства и т. н., като увлича най-будните местни младежи със своите идеи за свобода и справедливост. И до ден днешен българите в Задунаевка пазят спомена за Ботев, а през последните години стана известна и една безценна реликва, опазена от неговия възпитаник и приемник на учителското място Афанасий Сибов (Атанас Събев) - абаносовият бастун на даскал Ботьо. Ботев го подарява на своя приятел нейде към 1874 г., като своеобразен „жезъл” на приемствеността в учителската мисия!

Работата на Ботев в „школото” на собствения му баща в Калофер (eсента на 1866 - лятото на 1867 г.) e отбелязвана преди всичко във връзка с неговата „скандална” реч на празника на Светите братя Кирил и Методий на 11 май. Ето как обобщава спомените за това събитие акад. Никола Начов:

„По обикновеному в мъжкото училище, обкичено с цветя, са събрал почти цял Калофер (...) и се държали възторжени речи за просветата и напредъка на българския народ. По йерархичен ред най-първо говорил учител Ботьо и после другите учители: Д. Фингов, Сп. Съйков и Ст. Деребеев. Според обичая, всички речи се свършили с най-горещи благопожелания за здраве и дългоденствие на любимия цар-баща султан Абдул Азис, под чието мъдро управление българския народ напредвал (...) Христо разтреперан разбутал множеството, застанал на скромната трибуна и заговорил смело и гръмко, изобличил и оратори, и чорбаджии, и турци, па и самия султан (...) Речта му била гръмотевица, порой, който всичко събаря и унищожава. Всички присъстващи се спогледали плахо в очи и останали втрещени на местата си (...) Речта на смелия оратор била посрещната различно - чорбаджиите и духовенството я възприели с роптание, но намерили се младежи, които я изслушали с услада и насърчително...”

Отивайки през есента на 1867 г. в Румъния, младият Христо прави опит да постъпи като учител в Букурещ. Знаем за това му намерение от неговото писмо до Киро Тулешков, в което разказва да съжителството си с Васил Левски във „вятърничевата воденица”. От същото писмо се вижда, че Ботев е изнасял сказки в читалище „Братска любов” - още една проява на будителство / просветителство, при това с по-широк обществен адрес.

От някои известия може да се допусне, че е търсил учителско място в Гюргево, а през 1869 г. в продължение на няколко месеца е в градчето Александрия. Според писмо на Ботьо Петков до Найден Геров той работи именно като учител. Издирванията на румънския историк проф. Николай Чакир внесоха важни корекции, от които може да се допусне, че Ботев, запомнен от местните българи като образован млад човек, вероятно е имал неофициален статут на частен учител. Поне до средата на ХХ век обаче сред българите в Александрия е съществувала силна памет за неговото пребиваване в града. Помнело се е, че е живял последователно в дома на кмета българин Ангел Репанович и на учителя Христаки Златович. Трябва да поясним, че румънските власти системно налагат своя език на българите и създават много пречки пред образованието на български, който се изучава факултативно и в ограничен обем. На преподавателите се плаща не от държавата, а от местната община, поради което такива учителски места са крайно ограничени и несигурни като перспектива. От есента на 1869 до февруари 1871 г. Ботев е учител в Измаил (тогава в Румъния, днес в Украйна). За професионалните му занимания се знае малко, но са факт активните контакти на младия учител с негови съмишленици българи от Болград, изобщо от Бесарабия, както и с руските революционери, противници на царския режим в империята, „тюрма на народите”...

През следващите години Ботев издава вестници, превежда учебници и книги, пише неуморно до стъпването на борда на „Радецки”! Ботевото творчество, особено публицистиката, е свидетелство за изключителната ерудиция и интелектуална мощ на човек, който е на едва двадесет и няколко години! Ботевото огнено слово, аналитична мисъл и убийствен сарказъм впечатляват и днес, но всичко това е свързано генетично с мисията на просветителя Ботев. На човека, който от учител на децата се превръща в революционен трибун, в будител на нацията, в съвестта на България... И в пророк, способен не само да напише стиховете, но и да ги превърне в своя съдба:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!