Българин захвърли вратовръзката, за да извърви 4000 км „Ангели“ помагат на пътешествениците по пътя от Мексико до Канада

Кракът ми порасна с номер и половина от прехода

Голямата мечта на Петър е Тройната корона

Във Вашингтон си помислих, че съм в България, твърди 31-годишният русенец

 

Може би сте срещали през годините книгата “Монахът, който продаде своето ферари” на Робин Шарма или поне сте чували за нея. Историята, засегната в нея, е на адвокат със звездна репутация, чийто небалансиран стил на живот е причина за почти фатален сърдечен удар в претъпкана съдебна зала. Физическият срив отвежда юриста в Хималаите, където той започва да води коренно различен от досегашния си живот в търсене на отговори на редица духовни въпроси. И докато в конкретния случай става въпрос за роман, то историята на Петър Ванев е съвсем реална. Той е първият българин, извървял известния Тихоокенаски хребетен път – от границата на Мексико до тази на Канада. Точно 2650 мили или 4240 км. Общото между Петър и адвоката от книгата на Робин Шарма е, че и двамата са имали своите успешни кариери преди да захвърлят всичко и да поемат по незнайни за тях пътища.

Роденият в Русе 31-годишен българин работи 7 години в Англия в хотелиерския бизнес. Там той се справя добре в професията си, издига се до поста мениджър и отговаря за цените на нощувките и резервациите. Признава, че позицията му налагала да носи костюм и вратовръзка поне до деня, в който решава, че има нужда от нещо ново. А зад причината да се реши на дългото пътуване стои друга една книга – “Моето приключение в дивото” на Черил Стрейд.

Идеята

Обичам да гледам филми и през 2015 година попаднах на “Wild”, базиран на едноименните мемоари на Черил Стрейд. Просто го усетих, че това е моето нещо. Запалих се и впоследствие прочетох и книгата. Така се зароди идеята и аз да поема по пътя. Проучих как стоят нещата чисто документално и какво ми е необходимо. По това време бях решил да си взема т. нар. кариерна почивка. Някои хора го правят за 6 месеца, други за година. Имах нужда и аз от нещо подобно. Първо бях два месеца в Тайланд, след това се прибрах в България, за да планирам пътуването. Единственото, което ми беше необходимо, бе един документ, който се явява разрешително. В него е описано кой е точният ден, в който можеш да започнеш своето пътуване. Трябва да уточня, че дневният капацитет на подобни документи е 50 души. За този сезон знам, че са раздадени около 3000 разрешителни, от които 1500 са били използвани. Някои просто са се отказали, други са го отложили. От 1500 ентусиасти не повече от половината са успели да извървят трасето.

Постижението

Така изглежда навигацията, която Петър използва по време на пътуването. Тя работи и в офлайн режим и без помощта на интернет.
Така изглежда навигацията, която Петър използва по време на пътуването. Тя работи и в офлайн режим и без помощта на интернет.

Аз съм първият българин, който премина като пеша това трасе. Не го казвам, за да се хваля, желанието ми е да запаля и други с идеята. Хората ме питат как знам, че съм единственият до момента. Проверих в документацията на прехода, тъй като всеки финиширал се регистрира. Нямаше данни за мои сънародници. Питах и в министерството на младежта и спорта, откъдето ми отговориха, че също не им е известно за друг подобен случай. В хода на преминаването по прехода има така наречените “ангели на прехода”. Те помагат на пътуващите по всевъзможни начини. Говорих с тях и никой не бе срещал до момента българин. А моето желание е историята ми да достигне до други сънародници и с вече придобития опит да им разкажа какво съм преживял, ако те имат идея също да извървят някога този маршрут.

Подготовката

Не съм бил планинар преди това. Може би имах общо 7 до 10 дни прекарани в планината. Така ми се бе стекъл животът, че нямах тази възможност. Със спорт като малък не съм се занимавал. Започнах да тренирам може би след 25-ата си годишнина. Занимавам се с фитнес, сноуборд, а в Англия участвах редовно в състезания от типа “Legion Run”, което се провежда тук в България.

Трудностите

Все пак, говорим за гориста и планинска местност. Само този сезон има два смъртни случая, а други двама са успели да се измъкнат на косъм от смъртта. Щом има такива инциденти, значи за мен преходът е опасен. Може би най-голямата трудност, която се откри пред мен, бе преминаването през потока “Еволюция”. Трябваше да намерим алтернативен маршрут поради силно течение и дълбоки води в участъка на пресичане по прехода. Озовахме се от западната страна на потока като слизахме по стръмни скали и зъбери, докато стигнахме до снежна шапка, която все още се държеше на скалите. Малкият мост, през който преминахме, нямаше парапети, а само основа и имаше шанс да поддаде. Една грешна стъпка по всяка вероятност щеше да предизвика фатален край.

Всичко това се случва в Сиера Невада, отсечката, където имаше много сняг, на моменти достигащ до 10 метра при температура от – 10 градуса. Тя ми отне и най-много време за преминаване, тъй като става въпрос за около 700 км преход. Ако на другите отсечки успявах да вървя по 50-60 км дневно, то там максималният пробег в снега беше около 30 км.

Животните

Може би пет или шест пъти видях мечка. Но най-близкото разстояние до тези животни бе около 30 метра. Имах голямото желание да ги видя по-отблизо, но те се страхуваха и бягаха. Други хора, с които говорих по време на пътуването, разказваха, че са срещали мечки буквално на метър-два, но без фатални последствия. Те също се страхуват от хората, както и ние от тях. Видях още и две гърмящи змии. Не ме е страх от тях, но определено са респектиращи, когато чуеш звука от опашката им. Забелязах и много други змии, но тези бяха най-опасните. Иначе срещахме много сръндаци, съсели, катерици, елени, сърни, зайци, паяци… Но за щастие опасен сблъсък с животни не съм имал.

Магията на прехода

Това е нещо уникално. Така наричат нещата, които намираме в движение. По пътя доброволци, които не участват в прехода, но са солидарни с нашите премеждия, ни оставяха хладилни чанти с различни продукти – плодове, сандвичи, кенове с бира и безалкохолни напитки. Хората го наричат “магията на прехода”. Наистина е много приятно, когато видиш нещо подобно и в края на един уморителен преход се сдобиеш с лакомства. Освен това в населените места и хостелите има специални кутии, където другите пътуващи оставят ненужните си вещи. Боклук за едни, но богатство за други, както се казва. Така си намерих газов котлон, който ми свърши отлична работа именно в студените дни в Сиера Невада, където температурата бе около минус 10 градуса, както вече споменах. В такива моменти чай, кафе или топъл шоколад са истинско удоволствие. Този котлон ми вършеше работа до последния ден. Чудесен спомен ми е. Аз пък оставих така едни обувки, които ми омаляха, тъй като кракът ми порасна с номер и половина от прехода. Да. И не говорим за подути крака, а за еволюиране на стъпалото ми. Не знам каква е причината, но това е факт. Сега старите обувки не ми стават.

Приятелствата за цял живот

Тръгнах сам на този преход, но истината е, че в началото винаги имаше някой с мен. Както казах, желаещите да преминат трасето са много и винаги се намира компания. Особено за Сиера Невада, където ме посъветваха да не оставам без хора около мен. След този участък обаче реших да продължа сам. А като цяло се запознах с много хора. Имах чувството, че ги познавам отпреди. Странно е, но вярвам, че съм създал приятелства за цял живот. По време на прехода много хора ме разпитваха за България или аз самият им разказвах за родината ми. Някои от тях са твърдо решени да дойдат у нас заради отличната природа, която имаме, както и четирите сезона.

По време на прехода, преминавайки през Вашингтон, осъзнах колко много този щат прилича на нашата родина. Дърветата, планините, абсолютно всичко. За миг си помислих дори, че съм в България.

Следващата цел

За момента не планирам нов подобен преход. Но Тихоокеанския хребетен път е част от Тройната корона – Triple Crown. Тя включва още преходите Апалачиан Трейл, който е около 3515 км, както и Континентален преход от 5000 км. Тези, които покорят и трите дистанции, получават Тройната корона. Но в момента не обмислям нищо подобно. Първо ще си почина, а времето само ще покаже накъде ще поема. Факт е – едно такова пътуване изисква не малко финанси. Тихоокеанския хребетен път ми коства около 4000 долара. Със самолетните билети сумата скача над 5000. Това са лични средства, които съм спестил с времето. За евентуално следващо пътуване, се надявам да намеря спонсори, но знаем, че у нас това е много трудна задача. И ако не друго, поне ще проверя дали е така, ако реша да тръгна към ново предизвикателство.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.