Убиецът на хазартния бос Миджурина иска съкратено следствие

По-малко приходи за морските хотели през юли

С благотворителна инициатива ще отбележи рождения си ден кметът на Стара Загора

Борисов на откриване на нов завод в Петрич: Скоро градът ще стане на час път от София

Гешев: До хакерската атака с НАП държавата подценяваше този проблем

Сотир Цацаров: Киберпрестъпленията да се криминализират

Министър Маринов: Хакерството започва да се превръща в мода сред младежите

Константин се закача с Гери-Никол Феновете му не одобряват

Цветан Цветанов учреди Евро-атлантически център за сигурност Млад кадър на Американския университет е изпълнителен директор, в екипа са журналистът Христо Христов и психологът Росен Йорданов

Индия е най-опасното място за жени на света

Патриарх Неофит отслужи Архиерейска света литургия в столичния храм „Св. София“ (СНИМКИ)

Виктория Бекъм не обича да носи прашки

Зелена светлина за детската болница КЗК отхвърли жалбата, която стопира конкурса за доизграждане но новото лечебно заведение

Урсула фон дер Лайен: Трябва да се гордеем с нашия европейски начин на живот във всичките му форми

Премиерът на празника на София: Гордейте се с града си, който е един от най-древните в Европа, но и един от най-бързо развиващите се

Българите и забравената война от 1828-1829 г.

Московската триумфална порта в Санкт Петербург е издигната в чест на руската победа във войната от 1828-1829 г.

Дълго се помнят думите на генерал Дибич: „Българи! Стойте си мирно, че ще обърна топовете да ви избия!“

Десетки хиляди нашенци се преселват на север от Дунав

На 14 септември се навършват 190 години от небезизвестния Одрински мирен договор от 1829 г. Документът бележи края на поредната руско-турска война, наричана и „Дибичова“ по името фелдмаршал Иван Иванович Дибич – Забалкански (1785-1831). Знаменитият поход на руския пълководец от германски произход „зад Балкана“ е първият пробив толкова близо до бленувания от руския елит Константинопол/Цариград. В основата на войната е политиката на Великите сили в подкрепа на Гръцкото въстание (1821-1829), в което има значимо българско участие. На него ще се спрем друг път в нашата поредица. Войната е предшествана от морската битка при Наварин на югозападния бряг на Пелопонес, в която на 20 октомври 1827 г. обединеният руско-френско-английски флот разгромява турско-египетския. Русия преследва както геополитически, така и конкретни цели – териториално разширение, вкл. в района на Кавказ, засилване на своето влияние на Балканите, и т.н.

Да се разкаже накратко за тази драматична война надали е възможно, особено при типичните за нея стратегически грешки и авантюри и от двете страни. Въпреки усилията на султана реформатор Махмуд II, турската армия е слабо подготвена. От своя страна, русите подценяват противника, започвайки бойни действия при неравенство на силите. Император Николай I изпраща фелдмаршал Витгенщайн със стохилядна армия срещу два пъти по-многобройните османски сили. Впоследствие числата се променят, но турското надмощие в хора остава. Руските успехи, извоювани с цената на тежки загуби, са несигурни, а хиляди войници измират от избухналата чумна епидемия. В хода на цялата война русите така и не успяват да превземат укрепения Шумен, дори и когато през лятото на 1829 г. новият командващ ген. Дибич достига Одрин и заплашва самата турска столица. Именно тук се проявява един фактор, който, съзнателно или не, е омаловажаван и премълчаван – българската подкрепа за русите.

Още в началото на войната на руска страна се сражават доброволчески отряди, ръководени от Георги Мамарчев от Котел и Панайот Фокияно от Сливен. Превземането на Варна, Силистра и Провадия позволява на русите да преминат Балкана. Флотът им, който е много по-силен от турския, овладява Несебър, Поморие, Бургас, а Созопол става основната му база на българския бряг. Тези победи в немалка степен са постигнати с подкрепата на местните българи. Решаваща е ролята на нашите прадеди за бързото овладяване на Ямбол и в още по-голяма степен на Сливен, където тайна организация начело с д-р Иван Селимински вдига въстание. Българите от Странджа буквално помитат османската власт. Забравени днес личности, като Бойчо войвода, действат в още по-широки мащаби.

Русия оценява ползата от българите, но отказва да се ангажира с по-нататъшната им съдба. В Одринския мирен договор няма дори една дума за нас като народ! А руското командване много добре познава българите като самостоятелен народ и по време на войната неведнъж са давани възторжени оценки именно за нас! На 14 септември 1829 г. става безпощадно ясно – русите се бият на българска земя, увличайки хиляди българи, но… за собствените си интереси! Още през 1828 г. емиграцията от Влашко чрез Александър Некович връчва „мемоар“ на император Николай І, с който иска за българския народ същите права, които се предвиждат за сърби и гърци – автономно княжество. Ако не в цялата българска земя, което явно е невъзможно, поне в Добруджа. Към идеята е привлечен княз Стефан Богориди, един от най-авторитетните българи в Османската империя. Мечтите на Георги Мамарчев и неговите съратници за обявяване на свободата в Търново са попарени, а „непокорният“ Бойчо войвода и братята му са заточени в Сибир. Дълго се помнят думите на генерал Дибич: „Българи! Стойте си мирно, че ще обърна топовете да ви избия!“ Забравяйки обещанията си, доскорошните „освободители“ започват да потискат българите и дори да толерират местните турски първенци!

Император Николай I и руският елит смятат, че по-изгодно за Русия е запазването на Османската империя и нейното господство в нашите земи. Нещо повече, с Ункяр-Искелесийския договор (1833 г.) Русия поема ролята на покровител на държавата на султана! Същевременно военновременните власти предприемат действия за преселване на десетки хиляди българи на север от Дунав. В онези драматични месеци българското общество в Сливен, Ямбол и много други градове и села преживява тежка драма. Част от българите се поддават на руските внушения, други са против. Така се стига до най-масовото преселение на българи в онази епоха. Според проф. Стефан Дойнов броят само на регистрираните преселници е около 140 хиляди. Освен тях на север от Дунав преминават и много други – те не са регистрирани, защото успяват да избегнат карантината в приемните пунктове на левия дунавски бряг. Разбира се, този режим е необходим предвид установената през модерния XIX век практика, още повече при избухналата през войната чума. Проблемът е, че условията в лагерите за карантина са непоносими… Затова броят на емигрантите включва още десетки хиляди, както личи от редица документи. Демографският удар върху целостта на националния ни организъм е от порядъка на 200 хиляди и повече! За сравнение, тогава българският народ в цялата му етническа територия (Добруджа, Мизия, Поморавието, Тракия, Македония, Беломорието, Одринско) според някои оценки брои около 2 милиона и 400 хиляди души.

В хода на войната източните български земи са подложени на небивало опустошение. И не само, да припомним опожаряването на Свищов от руската армия през 1829 г., при това за втори път след 1810 г. След Дибичовата война общият брой на българите само в Бесарабия достига около 70 хиляди. Част от тях, разочаровани от тежките условия за живот, се връщат по родните си места или пък се установяват в по-слабо населената Северна Добруджа. В Бесарабия се появяват нови български села: Твърдица, Кортен, Исерлия, Пандаклия, Главан и др., част от преселниците се установяват във вече съществуващите български селища. Българските семейства са многобройни и запазват високо равнище на раждаемост. Трудолюбието на българите превръща пустеещите степи в обработваеми земи с житни култури, градини, овощни дървета, лозя… По-голямата част от преселниците предпочитат да се заселят във Влашко и Молдова, където от векове живеят стотици хиляди българи. Към средата на XIX век градове като Галац, Браила, Плоещ и т.н. имат преобладаващо български облик, да не говорим за „пръстена“ от български села около Букурещ и хилядите българи в самия град…

Не бива да пропускаме страданията на тогавашните българи, особено в обсадения Шумен, а и в целия театър на военните действия. Броят на мирните жертви надали някога ще бъде установен, да не говорим за повсеместния терор от страна на турските власти, ограбването на храни и добитък, случаите на насилствено помюсюлманчване и какво ли не още. Разбира се, с местните българи не се „церемони“ и руското командване, особено когато става дума за изхранването на армията. Показателен е подробния статистически доклад на руския офицер и бъдещ генерал Александър Дюгамел от 1830 г., в който подробно са описаните ресурсите на „Румелия“ (земите на юг от Стара планина) – отношението към природните богатства на българските земи и тяхното население е като към собственост на руската държава.

Все пак, можем ли да наречем тази драматична война забравена? Въпросът е реторичен, но, трябва да се признае, за нея почти не се говори, а знанията на широката публика са направо нищожни! Радващо изключение е излязлата наскоро книга на военния историк д-р Румен Петков, в която синтезирано е проследено и българското участие – както стана дума, участие с оръжие в ръка, без което Дибич надали би постигнал своите смайващи успехи. Така или иначе, 190 години по-късно войната от 1828-1829 г. продължава да бъде своеобразна историческа „мистерия“, чакаща своето по-пълно изследване и осмисляне.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.