Висшата политика иска пари, шанс и ум

Атанас Димитров Буров (12 февруари 1875 - 15 май 1954)

За да получиш после, трябва да дадеш сега. Но първо ти да дадеш!

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- С какво Русия уплаши останалия свят, г-н Буров?
- Русия е страшна за това, защото остана цяла. И геният на Ленин е именно в това, че той запази цяла империята. Велика победа, на един велик (макар и омразен за мене) човек. Да, омразен. Той и чичко ти Сталин ме докараха тук, в Дряново, а не вие, с вашите милиционерчета.

Да, те двамата. Световната политика на Англия се крепи на колониите. Когато аз бях момче, през 1887 година, когато посрещнах Фердинанд в Лом с баща си видях как баща ми даде сто наполеона в касата на княза. Носеше я хофмаршалът граф Бурболон. Това бе уж за „Червения кръст“. Княгиня Клементина бе една от най-важните основателки на Червения кръст в света. Баща ми даде тези пари, а аз го попитах: „Тате, защо ги даде? Това са много пари...“

А той ми каза тогава: „За да получиш после, трябва да дадеш сега. Но първо ти да дадеш. Запомни това!“

И аз го запомних.

И Ленин през 1917 година даде първи - даде три декрета, та ни еба майката, а после обра каймака. Разложи всичките ни армии и те армиите, решиха изхода на войната. Англия мислеше да води още пет години война в Русия. Не изкара и пет месеца и нейната армия се разбунтува. И тя си я върна обратно в Гърция.

Висшата политика, господин Памукчиев, иска три неща: пари, шанс и ум. Огромен ум. Ум, който да движи света.

- Кои са световните политици, които са движили света?
- Света го движат не политиците, а парите. Политиците са били само щурманите на параходите. Параход без платна, без вятьр, без пара, без бензин не върви. Това са парите. Параход без шанс също не върви. Извие се ураган, потопи го и край.

Трябва съчетание на ума, на шанса и на парите.

Ленин нямаше много пари, макар че не беше съвсем без пари - руските банки не бяха съвсем празни. Те бяха богати банки. Ленин нямаше голям шанс като Сталин. Раниха го рано.

- Как разбрахте вие това?
- Та ние лягахме и ставахме със съветските новини. Имахме си хора, които ни ги носеха. Ние се надявахме до 1940 година Русия да падне.

- А кога разбрахте, че няма да падне?
- Лично аз го разбрах през 1927 година, когато Сталин изгони Троцки. Троцки бе някога военен министър в Русия. И имаше сила и власт да събори Сталин, но не успя. Сталин излезе по-умен от него и го повали. Още тогава разбрах, че Русия ще се закрепи.

- А защо казахте: „До 1940 година“?
- Когато Русия си взе Бесарабия от Румъния и омаломощи Румъния, та си взехме и ние Добруджа. Ето че Ленин и чичко Сталин са работили и за нашата кауза. Тези влашори създадоха най-закръглената държава на света. Бразилия не е по-закръглена от Румъния. Ха сега де. Четири милионната влашка държавица в 1919 година стана „Румъния-Маре“ (Велика Румъния).
През 1926 година, вече като министър на външните работи в кабинета на Ляпчев. аз отидох на заседание на Обществото на народите в Женева.

Отседнах в по-разкошен хотел от хотела на Титулеску, поръчах си по-разкошен костюм от неговия. Той бе франт, конте, фанфарон, но умен фанфарон. И му се представих.
Тогава змей го либеше него. Беше главатар на мафията на краля. Два пъти става председател на Обществото на народите (по-точно-на неговите финансови комисии, които даваха парите и помощите на света).

Погледна ме той и попита на френски:
- Вие ли сменихте господина Калфова?
- Йес, сър - отговорих му аз иронично, на английски.

Toй бе полиглот. Знаеше двайсет езика. В това число и български. Но аз му заговорих напук на английски.

И той ми каза тогава:
- Вие, българите, господин Буров, макар и победени, макар и разорени от войната, създавате тревоги и трудности на моето правителство, на моя народ.
- Как ги създаваме? - попитах го аз. А той ми казва:
- Създавате там някаква си Добруджанска революционна организация. Ромулус Войнеску ми докладва вече. Включвате в нея и комунисти, като Дочо Михайлов и Димитър - Доктора. Знам бюлетините, чета ги всеки ден. Вие създавате чети. Организирате набези откъм Русе и Варна. Откъм Разград и Кеманлар.

Представяте ли си, господин Памукчиев, той познаваше цялата ни северна граница, с градчетата и селцата. Това ме порази тогава. Този човек, който представляваше „Румъния-Маре“ (Велика Румъния) в Женева, живееше само за нея, за Велика Румъния.

И дума не даваше да се спомене за реванш, за връщане на „колониите“ - защото по същество и Банат и Трансилвания и Добруджа и Бесарабия бяха колонии на Румъния и тя наричаше своите заселници-румънци там „колонисти“.

Аз му отговорих:
- Господин Титулеску, - говорех му вече на румънски - Вие напразно си въобразявате, че ще стреснете някого, че ще ни уплашите. Вие сте оградени отвред с врагове, които сте ограбили жестоко. И сте им взели най-хубавите провинции. Но не от България се плашете. Не и от Унгария.
- А от кого? - попита ме той разтревожен.
- Знаете от кого.
- Моля Ви, кажете ми от кого?
- От Червената мечка. Защото заиграе ли откъм Север, ще заиграем и ние, от юг. Но не заиграе ли тя, няма да заиграе никой. Ето това е вашият враг. А не ние, българите с нашите чети. България, казах, сега е пълна с чети. Но не падаме. Ние сме си на власт. Няма да падне и Добруджа от нашите чети. Бъдете спокоен. Чети власт не свалят. Свалят я империи. А имате нещастието да бъдете гръб до гръб, дупе до дупе с най-великата империя на света. Като ви го отпере, ще ви пръсне зъмбата. И няма да се чува, няма да се вижда повече имението на хер Титулеску в Брашовско, в Добричко, в Банат.

Така му казах и го оставих сам.

България за пет години - от 1926 до 1931 година не получи от Обществото на народите нищо. Абсолютно нищо. Даже не ни отбелязваха в своя си бюлетин. Искаха само репарациите си. Искаха. Искаха и ние плащахме. Плащахме, докато се разорихме.

Коментари

Задължително поле