Геополитика на пандемията II

Борбата с превръщането на държавите в „дигитални концлагери” е все още в своята стихийна фаза

Коронакризата охлади несъстоятелните амбиции на Китайската компартия за световно господство

Президентът Тръмп усили натиска върху наднационалните институции, които бяха маргинализирани

В първите дни на извънредното положение, предизвикано от пандемията с COVID-19, на страниците на „Труд” разгърнах хипотезата, че тази глобална криза ще даде тласък на пет големи процеса с геополитическо значение. Сега, когато светът вече се отърсва от първоначалния шок и започва постепенно да се връща към по-нормален ритъм, тези процеси, или най-малкото техните очертания, вече се виждат и с просто око. Те се част от онова, което често се обозначава с вече поизхабената фраза „нова реалност”.

Да ги припомним накратко. Първият процес е ускоряването на деглобализацията. С това понятие се обозначава преодоляването на неолибералния модел на глобализация, т. е. моделът, насочен към създаване на глобален пазар без административни и политически ограничения, управляван от наднационални институции, които изместват суверенната национална държава. Вторият процес, на който вече ставаме свидетели, е триумфалното завръщане на Вестфалските парадигми и реабилитацията на границата като могъщ символ в политическия дискурс и ключов инструмент за национална политика.

Третият процес е новият култ към автономията - хора, домакинства, локални общности и цели държави градят стратегии и насочват ресурсите така, че да стават по-автономни при снабдяването с храни, лекарства, дрехи, предмети за бита. Четвъртият процес е борбата срещу превръщането на държавите в дигитални концлагери, в които населението е подложено на всеобщо наблюдение и проследяване, а държавата се е настанила в частния живот на личността. Петият процес е окончателното оформяне на новата геополитическа архитектура на света, основана на конкуренцията, противоречията, но и взаимното зачитане на трите суперсили - САЩ, Русия и Китай. И на тази основа - трансформиране на глобалната хегемония в ситуативно, профилирано и съсредоточено в отделни сфери на влияние лидерство.

Ето само някои от актуалните събития, които влизат в руслото на тези глобални процеси. Преди броени дни меродавната консултантска компания A.T.Kearney публикува своя традиционен индекс за движението на производствата. С него се измерва съотношението между обема на продукцията, произвеждана на територията на САЩ, и вносните стоки, произвеждани от изнесени производства в 14 азиатски low-cost държави, т. е. държави, в които Западът изнася своите производства, за да ползва ниско платена работна ръка и по-ниски режийни разходи (Китай, Тайван, Малайзия, Индия, Виетнам, Тайланд, Индонезия, Сингапур, Филипините, Бангладеш, Пакистан, Хонг Конг, Шри Ланка и Камбоджа).

Експертите констатират „драматичен обрат” в досегашната тенденция на нарастване на производствения внос в САЩ от тези 14 държави. Само през 2019 г. спадът възлиза на 7%, като най-голям е спадът на вноса от Китай. Това се дължи в най-голяма степен на политиката на ревизия на неолибиралния модел на глобализация, провеждана от президента Тръмп, чиито преки изражения са „търговската война” с Китай и наложените митнически тарифи на китайския внос. Последиците от пандемията задълбочават този процес, като най-големият потърпевш е китайската икономика. Първа Япония обяви правителствен фонд от над два милиарда долара, с който Токио ще покрива разходите на японските компании, които се изнесат от Китай. Онзи ден пък ключовият икономически съветник на Белия дом Лари Кудлоу обяви по FOX Business, че се обмисля пакет от финансови стимули, с които да се покриват разходите на американските компании, и които да върнат изцяло или частично производствата си от Китай в САЩ. Както изтъква Патрик Ван ден Бош - един от авторите на анализа на A.T.Kearney - ако преди три десетилетия десетки хиляди американски компании се установиха в Китай поради една ключова причина - ниските производствени разходи - новата протекционистична политика на Белия дом и COVID-19 значително повишават риска от поддържането на снабдителните вериги изцяло във „фабриката на света”, както наричат Китай. Това вече кара корпоративните стратези на хиляди компании да гледат на Китай като на вече недостатъчно привлекателно място за бизнес.

Изследване на Американската търговска камара в Китай и PricewaterhouseCoopers от април сочи, че вече близо една четвърт от американските компании в Китай обмислят да се изнесат изцяло или частично от страната. Една от стратегиите, които се наблюдават е регионализацията на снабдителните вериги - връщане в САЩ или в държави от Северна и Латинска Америка, като Мексико например.

Другата тенденция сред тях е т. нар. „Китай плюс едно” - частично запазване на производствени мощности в Китай и изнасяне на останалите към други лоу-кост държави, сред които водещи дестинации са Виетнам и Индия. Неслучайно министър-председателят на Индия Нарендра Мори обяви за основен приоритет привличането на западни фирми, които понастоящем произвеждат в Китай. На проведената наскоро конференция по темата, по инициатива на правителството на индийския щат Гуджарат, участваха повече от 1000 западни фирми.

Дори все още подвластната на догмите на неолибералния глобализъм брюкселска върхушка плахо обяви в мотивите си към новия бюджет на Европейския съюз, че е необходима „стратегическа самостоятелност” на съюза в производството и снабдяването на определени стратегически стоки, както и филтър на чуждестранните инвестиции, което е негласна препратка към ограничаване на опитите на Китай да изкупува закъсали фирми в пострадалите от пандемията европейски държави.

В същото време, президентът Тръмп усили натиска върху наднационалните институции, които до голяма степен бяха маргинализирани в условията на пандемията. Борбата с COVID-19 показа безпрекословно дори и на апологетите на глобализма, че единствено суверенните национални държави имат капацитета и легитимността за справяне с кризи от подобен мащаб. И че неолибералните стремления за анихилиране на националната държава и „глобално управление”, подчинено на „глобален конституционализъм” отиват на бунището на историята. След спирането на американското финансиране на Световната здравна организация, Тръмп съумя да провокира мащабна международна подкрепа за разследване на дейността на тази организация, предизвикала много критики за съучастие с Пекин в първоначално укриване на информация за коронакризата в Китай.

Пандемията и катализираните от нея икономически и политически процеси охладиха и без това несъстоятелните амбиции на Китайската комунистическа партия за световно господство. Несъстоятелни, защото Китай може да притежава само два от трите задължителни за придобиването на статут на глобален лидер предпоставки. Може да достигне икономическо и военно-политическо могъщество, но никога няма да има възприемаемо от целия свят социо-културно послание, което да влияе и формира мечтите, нагласите и начина на живот на останалата част от света.

Борбата с превръщането на държавите в „дигитални концлагери” е все още в своята стихийна, лудитска фаза. Идеите за контрол на населението, изведени на преден план от някои държави в борбата с коронавируса, предизвикват все по-масови движения на „модерни лудити”, които се борят срещу задължителните ваксинации, 5G и чипизирането. Въпрос на време е тези крайни и често подвластни на конспиративни теории движения, да бъдат трансформирани в правозащитни усилия срещу „Биг брадър” политиките на държавата за проследяване на местоположението и всеобщо видеонаблюдение с лицево разпознаване. Съществена роля може да изиграят и опитите на американската администрация да ограничи монополната идеологическа цензура, която все по-неприкрито налагат големите социални платформи в интернет.

Ако САЩ успешно въведат правни регламенти, които приравняват социалните мрежи на ютилити услуги (ток, вода, парно, телефон), това ще бъде истинска революция, включително в политиката. Въобще, светът след COVID-19 ще е доста по-интересен.

Коментари

Задължително поле