Преходът приключи, дойде походът

Време е да започнем по новия си път. Пътят към просперитета!

На повърхностно и декларативно ниво има уплах, характерен за всяко ново нещо

Имам особено отношение към българския преход. С него сме връстници, като и двамата започваме житейския си път през 1989 г. Преходът прекара моето поколение през иглено ухо. Бабите и дядовците ни останаха в безтегловност, родителите ни не знаеха как да посрещнат предизвикателствата на новата реалност, връстниците ни се люлееха в люлка от крайности. От вопиющата бедност и престъпност на 90-те години, през бурните времена от началото на новото хилядолетие, до приемането ни в ЕС и НАТО, с което тръгнахме по нов път. Все събития с огромен магнитуд.

Ако си роден в края на 80-те, ти си бил жив по време на тоталитарен режим, по време на престъпно овладяване на държавата, по време на бурни опити за откъсване със старите порядки, по времето на един рестарт на стопанския и политически дневен ред след приемането ни в НАТО и ЕС, по времето на стоене с единия край в свободния свят, но и с единия (здраво вързан икономически и енергийно) за Евразия. Да не говорим за пандемии, войни и други крайности, които всички вкупом преживяхме и преживяваме.

За мен, преходът като термин обозначаващ преминаването от тоталитарна към демократична система, приключи тогава – с приемането ни в най-мощните военно-политически съюзи на планетата. Казват някои, че преходът не е приключил, защото тоталитарната власт, умело, спор да няма, метаморфозира в новите условия, сля се с тях и в някаква степен ги овладя. Тази констатация не е лишена от основания. Старите мрежи, старите играчи са тук и не са си отишли. Напротив, мултиплицират се с годините, превръщат се в поколенчески мрежи, в които ако бащата е бил верен на репресивния апарат на режима, то и синът скланя глава пред същите интереси, защото те са му дали летящия старт в живота. Примери много. Но това не означава, че преходът не е приключил или поне не сме извървели по-голяма част от него.

Като във всеки голям въпрос, първо трябва да си изчистим понятийния апарат. За кой „преход“ говорим? Ако говорим за прехода от тоталитарна към демократична власт, той приключи на първите свободни и международно признати избори. Ако говорим за прехода от командна към свободна икономика, той приключи с приватизацията, която при все всичките ѝ кусури, формално поне, трансформира страната от държавно стопанство в частно. Ако говорим за прехода от репресивна към справедлива (повече или по-малко) правна система, този преход приключи с влизането в Европейския съюз, който даде обща рамка и базови правила, които трябваше да следваме. Ако говорим обаче за преход от зависимостта от великоруските политически планове за България към това да можем да сами да определяме житието и битието си, този преход приключва с приемане на еврото. Ако приемем преходът за четириглава ламя, последната ѝ глава ще падне на първи януари 2026 година.

Защо това е така? Нямат ли основания руските опорни хора у нас, които „бранят“ лева и казват, че нашата валута е въпрос на суверенитет и с приемане на еврото ще се откажем от собствената си монетарна политика. Щяха да са прави, ако те в действителност се интересуваха какво иска народът. Забелязал съм, че руските интереси обикновено аргументират анти-народна теза с аргумента, че това искал народът. Проглушиха ни главите дори за измислени референдуми за еврото. Изкараха по ведомост този и онзи говорещ главанак да ни обяснява какво искал народът. По този въпрос специално трябва да се кажат няколко думи преди да продължим нататък.

Вижте, фалшив наратив е, че народът не искал интегриране в еврозоната. За да се аргументира тази неаргументируема теза (след малко ще стане дума защо е такава) руските опорни хора тук привеждат в сила тезата за социологическите изследвания. Първо, социологията не е точна наука. Тя хваща тенденции, хваща моментни нагласи, прави временни снимки на действителността. Но тя е това – ориентир. Не е факт, записан в камък. Ако социологията можеше абсолютно точно да оцени какви са нагласите в обществото, тогава нямаше да имаме избори. Щяхме да вземем средноаритметично резултатите от комбинираните данни на най-големите 3-4 агенции и готово. Но не го правим. Точно, защото социологията рисува на око картината, която вижда. От нея не може да се очаква да направи чертеж с инженерна точност на сложен конструкт, какъвто е социумът.

Второ, трябва да правим разлика между повърхностни, т.е. временни и волатилни настроения, и фундаментални разбирания. На въпрос дали приемат еврото, може някаква част да каже „не“, но на контролен въпрос дали искат интеграция с ЕС или с Русия, същите хора ще кажат, че категорично искат ЕС. Това е измервано многократно от всички. Как тълкуваме този факт? Просто – на повърхностно и декларативно ниво има уплах, характерен за всяко ново нещо. Но на фундаментално и принципно равнище спор няма и не може да има. Българският народ не просто е избрал, той системно от деселетия препотвърждава избора си като преимуществено гласува за партии, в чиято програма основна точка е по-дълбока интеграция с ЕС. Ако беше вярно, че обратните нагласи са мнозинстващи, това щеше да личи по нещо. Щеше анти-европейските партии да са мнозинство, щеше да има релефно разделение между тези два равностойни електорални корпуса – про и антиевропейския. Такова няма. Затова и тази теза е неаргументируема.

Защо еврото слага край на руските имперски мераци? Защото, когато паричната система на България се управлява от София, тогава Русия може да се договори с онзи, от когото зависи каква да е паричната политика. Това винаги е създавало опасност от „пробиване“ на демократичната система и от задкулисно влияние на руските интереси в България. С влизането ни в еврозоната, паричната ни политика ще води с наше участие в Европа, където преградите пред пъплещия руски политически интерес са неимоверно повече. Казват русофилите – „ама така сме ставали част от европейския или американския, в по-общ план, интерес“. Тази критика щеше да е валидна, ако те в действителност се грижиха за българския интерес, а не за руския. И още повече щеше да е валидна, ако българският народ систематично и без колебания не гласуваше да сме част от европейското семейство. Русофилите не разбират народа си, който иска с Европа, не иска с Русия. За масовия българин да кажеш, че ще сме повече като Германия (най-одобряваната от сънародниците ни държава) е плюс, а не минус.

С други думи, приятели, преходът свърши. Отсякохме всичките глави на змея, връщане назад няма. Да се поздравим! Какво предстои обаче? Предстои ни поход. Преходът го извървяхме и сега, стоейки на самия му край, трябва да си дадем сметка, че преходът е ни повече, ни по-малко от път, който трябва да извървим. Извървяхме го. След него обаче идва нов път. Пътят на разрастването на икономиката ни, пътят на справяне с демографската криза, пътят на социалния, икономически и научен прогрес, пътят на това да направим България утре по-добра от България днес. Преходът приключи. Но пътят продължава. Това е едно вечно усилие, в което винаги можем да постигнем повече. Вече няма да има опасност някой да ни дръпне обратно в преизподнята. Време е да започнем по новия си път. Пътят на похода към просперитета!