Министър Ангелкова: Българският туризъм трябва да е национална кауза

Бащата на арестувания зам.-шеф на ДФ „Земеделие“: Синът ми не познава Миню Стайков и няма луксозен автомобил от него

Как се храни Йоланда Хадид Майката на Джиджи и Бела Хадид изглежда супер на 55 години

Как хакването на НАП предизвиква семеeн скандал?

СОС разглежда нов механизъм за съкращаване времето на реакция при замърсяване на въздуха

Проф. Михаил Константинов: Проникнато е в сървър, не в архива на НАП

Росен Бъчваров: Правим приложение на НАП, с което всеки да провери дали има злоупотреба с данните му

Менда Стоянова: Няма по-подходящ момент за плащане на изтребителите Ф-16

1700 са жертвите на ебола за година В Конго започнаха масови ваксинации

Отхвърлиха иск на Петко Стрелеца от Лясковец за 1 млн. лева срещу държавата Петко Петков, който уби командос и рани колегите му, се почувствал заплашен, че ще го вкарат в лудница

Сделката за F-16 влиза в парламента

Мъж се самозапали пред японското посолство в Сеул

Тръмп съобщи, че САЩ са свалили ирански дрон в Ормузкия проток

„Левски“ строи два изкуствени терена

На 19 юли 2019 да почерпят

Гео Милев: Българският народ днес

Враговете на свободното слово удушиха поета с връв от палатка

Главният екзекутор наричали „майстор примкаджия“, а неговите асистенти – „облаци“

Гео Милев никога не е членувал в партия. През 1925 г. обаче е осъден за “насаждане на класова омраза” с поемата “Септември”. Присъдата е една година условно, 20 000 лева глоба и лишаване от граждански и политически права за две години.

“И примка на шията!”, добавят враговете на свободното слово.

Поетът е сред безследно изчезналите по време на белия терор, който е функция на червения. Задържан “за справка”, дирите му се губят чак до 1954 г. Тогава в яма край Илиянци е намерен череп с особен отвор над дясната вежда. От него изпада стъклена зеница. Изкуственото око на Гео, имплантирано след тежкото му раняване в Първата световна война.

Заедно с още стотици жертви той е умъртвен по особено жесток начин. Главният екзекутор наричали “майстор примкаджия”, а неговите асистенти – “облаци”. Най-често място на действието било софийска казарма. Майсторът примкаджия Илия Ковачев описва процедурата:

“В момента, когато пита за името му или за други незначителни неща, например откъде имате този пръстен, военният, който води разпита, дава знак с ръка и веднага приготвените двама души с готова примка от връв за палатка надяват въжето на шията и го опъват в противоположни посоки, докато му спре сърцето.”

“Лицата – продължава палачът, – които са го довели на разпит, стоят близо до коленете му, готови да го притиснат при случай че започне да мърда. Хората, определени за слагане на примката, винаги стоят зад жертвата, за да не бъдат забелязани. Когато някой от екзекутираните биваше по-силен физически и правеше опит да се надигне, тогава се струпваха да дърпат връвта повече хора.”

“Телата на обесените веднага се прибираха и поставяха в чували, докато са още топли и се сгъват. Чувалите се завързваха със същата връв, с която бяха обесени. За по-голяма сигурност слагахме на врата им техните собствени колани. Преди слагането на убитите в чувалите Черния капитан (Николов) и Любен Моллов прибираха от тях парите и скъпоценностите”, завършва своята изповед удушвачът.

Тя е пред Върховния съд, където няма свидетели. Гледа го само стъкленото око на Гео Милев.

 

Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване

Всички идват с блестящите лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият
егоизъм

Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена “свобода” – вече толкова години – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини.

Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване.

Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание:
… помощ не иде, от никъде взора надежда не види…

Този патетически вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик.

Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?

Това чувства всеки. Това чака всеки.

*

Нещастието на българският народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията!

Ръководителите на народа станаха “управници” на народа. И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ.

И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са “управлявали” до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми и гарвани; и винаги в името на народа…

“В името на народа” – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а “властване” над народа. “Властта” е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени “политически дейци”. Тяхната “политическа дейност” впрочем е била винаги само “борба за власт”. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия “дейци” беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг.

И ето, че тези “управници” се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражби – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа.

*

Народът чувства това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.
И възврат към светлите завети на миналото.

Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение.

Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разстление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?

Не.

Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща купчина гнила слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни “политически дейци” – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия.

Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност. Този нов лозунг – чужд на всички досегашни партии – означава техния разгром и изникването на една нова “партия”, която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип.

И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнъсота у нас, която се нарича “политически живот”.

Трябва – време е! – народът да изнесе из своите недра своите чисти и честни – и скрити досега – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ.

Защото той – българският народ – се състои преди всичко от хора на труда (в селата и градовете).

Бъдещето и спасението на българския народ е прочее в обединението на народа от селото и народа от града; а то е възможно само под принципа на труда – честния културен труд.

С този принцип трябва да се роди из недрата на народа една нова “партия” – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча на всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязант начело истинските синове на народа – нови и честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи от миналото, които се жертваха за възраждането на българския народ.

Това, мисля аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!

И само така – и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето културно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване.

Обаче едно е нужно преди всичко: пречистване на българския живот. Само тогаз пред българския народ ще се разтворят широко кръгозорите на култура и културно творчество в бъдещето – народа, който в миналото създаде едно от най-силните духовни течения в историята – богомилството.

Сп. “Везни”, 1921 г.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.