Готите в нашата история

Златен медальон на Теодорих Велики

Римският град Никополис ад Иструм е едно от знаковите места, свързани с готския духовен водач епископ Улфила 

Според някои изследователи готите са „четвъртия елемент“ в етногенезиса на българския народ

Земите на България са една от класическите зони за “среща на цивилизациите” от най-дълбока древност. Един от интересните и все още слабо известни примери за такива контакти е свързан с древните германски народи, на първо място с готите – ранните скандинавци, изиграли грандиозна историческа роля в Европа през ранното Средновековие.

Мигрирали от Скандинавския полуостров през Източна Германия към земите на днешна Украйна, през ІІ-ІІІ в. готите стават водещата сила в района на Северното Черноморие. Геополитическото им положение създава условия за тесни контакти с Римската, след 395 г. с Източната империя / Византия. През 238 г. е се стига до първия мащабен сблъсък с римската армия на юг от Дунав, а през 251 г. готи и карпи, друг ранен германски народ, разбиват римския император Деций при Абритус (дн. Разград) – една от емблематичните и дълго помнени военни катастрофи в римската, а защо не и в световната история!

Като един от активните елементи в т.нар. “Велико преселение на народите”, готите имат мащабно участие в процесите, довели до залеза на Рим и  “раждането” на средновековна Европа – историческата реалност, която в общи линии създава съвременната етнокултурна „физиономия“ на нашия континент. От тази епоха са първите контакти на готите с българи и славяни, както и с античното, най-вече тракийско население в Добруджа, Мизия, Тракия и Македония.

През ІV в. готите са представени от две големи племенни обединения – източни (ост) и западни (вест) готи. Уви, именно този древен народ понася главния удар от страна на хуните, което води до неговата масова миграция на запад и югозапад. През втората половина на ІІІ в. готите се заселват в опразнената от римските гарнизони провинция Дакия в днешна Румъния. Най-ярка е фигурата на вест-готския крал Фритигерн (330-380 г.), който през 332 г. става федерат  (съюзник) на Римската империя. Именно той покръства своя народ, приемайки християнството в неговата особено силна през ІV в. арианска форма.

През 376 г., търсейки спасение от хуните, вест-готите масово се заселват в Мизия със съгласието на източно-римските власти. Уви, имперската бюрокрация не спазва поетите ангажименти за снабдяване на заселниците с припаси, от друга страна, ги натоварва с тежки данъци. Още през следващата 377 г. свободолюбивите и войнствени готи вдигат бунт и нахлуват в Източна Тракия. На 9 август 378 г. те разгромяват император Валент край Адрианопол (Одрин), най-вероятно в района на дн. Ивайловград.  Тази военна катастрофата и гибелта на Валент са широко коментирани, а следващият загинал във война император е Никифор I Геник, победен от кан Крум през 811 г. след близо шестстотин години… 

През 382 г. император Теодосий  І (379-395) изтласква готите в Мизия и урежда отношенията с тях. „Пришълците“ постъпват масово във византийската армия. От една страна, “варваризацията” засилва военната мощ на империята, от друга обаче, доминиращото положение на готите, вкл. в офицерския състав, създава сериозни проблеми.  Опасност за вътрешната стабилност създава бунтът на военачалника Гайна, довел до силни антиготски настроения в началото на V в. Така или иначе, “готската партия” във византийската столица е значим политически фактор през втората половина на V в.

Особено опасен за Византия е конфликтът с вест-готския крал Аларих (ок. 370-410), роден на о-в Певки в Дунавската делта (център на бъдещия „Онгъл“ на Аспарух!), който нанася серия тежки поражения на византийската армия. В началото на V в. ромейското правителство насочва Аларих с хората му към Италия. Въпреки че през 410 г. вест-готите превземат Рим, те не остават в Италия, а създават свое кралство в Испания. Съвременник на събитията е прочутият епископ Улфила / Вулфила (311-383), който начело на група готи християни се заселва при Никополис ад Иструм (дн. Никюп, до Велико Търново) в средата на ІV в. Според историка Филосторгий, "… тази маса от бежанци императорът настани в Мизия, а самия Вулфила толкова високо ценеше, че когато говореше за него, често го наричаше днешния Мойсей…" Готският „апостол“ и “полугрък” (прозвище, с което след векове е отличен цар Симеон Велики!) създава азбука, превежда Евангелието и части от Библията на старогерманския език на готите. За целта ползва богатата градска библиотека на Никополис. Независимо че се числи към арианския лагер, Улфила се ползва с авторитет и участва във Втория Вселенски събор в Константинопол (381 г.). През последните години личността и делото на “апостола на готите” буди все по-силен интерес и в България. Напълно в реда на нещата се търсят паралели между него и Светите братя Кирил и Методий, както и с плисковско-преславските книжовници, създали българската азбука – кирилицата. В крайна сметка, Никополис ад Иструм е едно от емблематичните места, свързани с „раждането“ на съвременна Европа.

През V в. готското присъствие по нашите земи е свързано с миграцията на ост-готите, започнала сред разпадането на “степната империя” на  Атила. В Мизия се установява многохилядната общност на Теодорих Страбон, чийто център е  Нове до Свищов. През 473 г. император Лъв І Бес (буквално „Тракиец“) признава Теодорих Страбон за “крал на всички готи”. В Панония и част от Западните Балкани се заселват готите на Теодорих Амал (бъдещият Теодорих Велики). Император Зенон успява да противопостави двамата Теодориховци. През 481 г. Амал побеждава, но през 489 г. се преселва заедно с народа си в Италия, където създава мощното Остготско кралство. В едно похвално слово на епископ Енодий, посветено на Теодорих, българите, тогава съюзници на Византия, са наречени „… народ, който никога не е побеждаван…“

 Каква е съдбата на готите  в днешна Северна България през следващите векове? Както свидетелства историкът Йорданес, доведените от Улфила т.нар. “малки готи” (част от вест-готите) не напускат новата си родина. През VІ в. те живеят около Никополис ад Иструм и подножията на Хемус (Стара планина), препитавайки се главно със скотовъдство. Готско население остава и в други райони Съществуват сведения и археологически находки, които позволяват да се допусне, че ариани (готи) в България е имало и през ІХ в. – така твърди Валафрид Страбон, работил в двора на германския император Людовик Благочестиви (814-840). И надали е случайно, че едно от първите преводни съчинения на старобългарската литература е “Слова против арианите” на Атанасий Александрийски. 

Кои са местата и археологическите обекти, свързани с готите в България? Вече стана дума за Никополис ад Иструм, чийто наследник е Велико Търново. Много важен готски център е римският град  Нове, “столицата” на Теодорих Страбон, където е факт етническата симбиоза между готи и траки. С присъствието на готите е свързана и Силистра (римският Дуросторум), чийто епископ в началото на V в. е Авксентий, ученик и биограф на Улфила. Готското наследство е обект на проучвания  при Хан Крум, Шуменско, Садовец, Плевенско, и на редица други места. Сериозни са следите от готско присъствие и в Македония, а Теодахат (534-536), „де факто“ последният крал на ост-готите в Италия, е роден през 480 г. в Таурезиум до Скопие. В същото селище две години по-късно се ражда император Юстиниан I Велики (527-565), по произход от общността на романизираните траки, който слага край на могъщото готско кралство в Италия. 

Темата за готите е своеобразно свързващо звено на нашата история с онази на Норвегия, Швеция и Германия, както и с Италия, Испания и други страни. През последните години у нас се факт редица изследвания, дело на изследователи като проф. Румен Иванов, доц. Павлина Владкова, д-р Росен Милев (организатор на няколко конференции по темата) и др. Нещо повече, натрупаха се аргументи, че готите (заедно с древните българи, славини и траки) са „четвъртия елемент“ в етногенезиса на нашия народ. И това не е научна „провокация“, а теория, която си струва да бъде дискутирана, доразработвана и осмислена.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи