За „Мис България” и българската неугодия

Проф. Огнян Герджиков: „Няма такава държава” намеква отричане на държавността

Затварят пътя към Бургас, изправят ТИР

Борис Бонев за данъка за колите в София: Принципът „замърсителят плаща“ се прилага от почти всички държави в Европа

По случай 5О-ата си годишнина „Главболгарстрой“ отвори представителен офис в Брюксел­­­

Гръцките мобилни оператори увеличават data, цените падат

Премиерът Борисов към студентите: Днес се забавлявайте добре, а от утре учете, за да имате мечтаното бъдеще

Гърция oтпуcкa eднoкрaтнa пoмoщ oт 700 eврo зa бeзрaбoтни и хoрa c ниcки дoхoди, касае и българи

Три пъти над нормата фини прахови частици за последното денонощие Продължават извънредните проверки за нерегламентирано горене на отпадъци

Елвира Георгиева: Ходихме при Ванга с Парцалев

Връчиха наградите „Георги Черняков”

Медведев: Русия не може да спре доставките на газ през Украйна

Защо порно звездите се изповядват най-бързо?

Украйна постигна споразумение с МВФ за заем от около 5,5 милиарда долара

Засилено полицейско присъствие в курортите и по пътищата на студентския празник

Грамада от Христо Смирненски Поетът прави “инсталация” от камъни и черепи в протест срещу карантина

Христо Смирненски със семейството си.

Малцина знаят, че Измирлиев е бил юнкер във Военното училище

Многознайковците в атака ще ревнат: тоя не знае, че “Грамада” е от Иван Вазов. Не бойте се – знай, знай. “Грамадата”-та с кавички е поема на народния поет. А грамадата без – узнайте, многознайковци, е издигната във време на война не къде да е, а в парка на храма на дисциплината – Военното училище в София. По идея на учещия там юнкер Христо Смирненски.

Многознайковците: Смирненски юнкер?! Ха-ха! Ха, ама да! В края на май 1917 г. /България воюва в Първата световна война/, без да завърши строителния отдел на Техническото училище, юношата става юнкер. Защо? Най-вероятното обяснение е финансово. Станало е практика момчета от по-малко заможни фамилии /при работещ баща семейството на Христо е с още 3 учещи се деца/ да постъпват във Военното училище: получават безплатно образование и ценена професия, изкарват там и задължителната военна служба. /Произходът ще да е една от причините офицерството у нас да е незасегнато от корупцията и друг род поквара на множество професии и прослойки./ А Смирненски поне физически е бил пригоден да стане офицер. Въпреки ниския си ръст се ползвал с авторитета на несломим здравеняк. За това свидетелстват спомени на юнкери от училището, където физическата сила е била на почит.

Само че в нагласата и в характера на поета има стена пред тази професия. Той е роден бунтар, трудно вписващ се в служебна йерархия и в чинопочитание. Поради което на 3 ноември 1918 г. напуска Военното училище, като заплаща и немалката сума от 1000 лева като обезщетение.

По време на учението невинаги е успявал да потиска бунтарството си. Бил е наказван за различни провинения. И все пак е избягнал най-тежкото наказание – изпращането на фронта. Много вероятно е това да се дължи на създаденото вече име на щедър многообещаващ талант още на 19 години. Това навярно е възпирало командването на училището. /Да не забравяме и, че в Първата световна война България пази талантливите си писатели, художници, артисти, музиканти, като им осигурява военна служба в тила./ С таланта си поетът се е харесвал и на влиятелни хора, готови да се застъпят за него.

През есента на 1917 г. в София има епидемия от скарлатина с многобройни заболявания. Но във Военното училище случаите са само 2-3. Все пак достатъчни за търсене на мерки за ограничаване на болестта. И най-естествената е изолацията от цивилното население. Лекарят на Училището, д-р Марин Русев, въвежда 40-дневна карантина. Което значи никакви отпуски за юнкерите и отмяна на неделните им свиждания с близките. Такъв режим започва да гнети 19-22-годишните юноши. Срокът на обявената карантина изтича, но забраните остават, без да има обявен нов срок. Няма нови заболявания и на юнкерите мерките започват да им се виждат безсмислени. Надига се ропот и въпреки страха от изпращане на фронта започват краткотрайни бягства. В тази обстановка в парка на училището се появява грамадата – по идея на Смирненски. Че кой друг да я даде освен поета, познаващ творчеството на предходниците.

Както знаете от поемата на Вазов, грамадата е персонална. Тя е колективната анатема на прегрешилата пред другите личност. И е срещана практика у нас до края на ХІХ век. Грамадата по Смирненски е за д-р Русев, който очевидно е избран за персонален виновник за безкрайната карантина.

Юнкерското творение има следния вид. В центъра е забучен клон с две разклонения. И на двата му върха са надянати конски черепи. На единия е придаден “боен вид”, като за каска служи кошница и дъно на кош. Близо до кола е забит дървен прът. На горния му край е закована дъска. От едната й страна е издълбан кръст, а от другата е изрисувана човешка фигура. Най-вероятно изобразеният е анатемосаният д-р Русев. Като е възможно авторът да е Христо Смирненски, който рисува и в юношеството си има отпечатани карикатури. На пръта се разчита надписът: “Проклет да е д-р Русев”. Получила се е впечатляваща композиция, изпреварила съвременните инсталации.

Според спомен на колега-юнкер Тома Григоров на пръта е била забодена бележка с надпис: “Другарю, когато минеш оттук, хвърли камък и прокълни”. Това е грамадата – съгласието с предназначението й се удостоверява с хвърлен камък. И както виждаме на снимката грамадата е “порасла” с поне двеста камъка. Но защо са я оставили командирите? Може да предположим, че и те не са харесвали дългата карантина /а и д-р Русев, навярно/ и са се отдали на краткотрайно злорадство. Възможно е да са мислели като средновековните владетели, които са допускали вакханалиите и всеобщото изравняване на краткотрайния карнавал, за да се излее в игра народното недоволство. Командирите са предполагали, че идеята забавлява и със смеха ще се смекчи напрежението сред юнкерите. Но е факт, както показва и снимката, че грамадата е направила прощъпалник със знанието на командирите.

И е продължила да съществува въпреки закъснялата забрана. Тя идва и защото грамадата скоро става известна извън училището. На юнкерите нареждат да не посещават това крило на парка, дето стои тя. Но тайно от командирските очи грамадата продължила да расте. Потърсили и инициатора, но приятелите на Смирненски не го издали. Началството отговаря с “друг вик” – не отменя карантината. Това разпалва още повече негодуванието на юнкерите. Стига се до открит протест – демонстрация. Която обаче прекъсва – заради страх, навярно, без да мине в бунт.
Следват и други събития като бягство, залавяне и арест на Смирненски. Но това вече минава към битовото. За историята остава грамадата – грамадата на Христо Смирненски. И освен снимката-документ има и поетичен документ – стихотворението на юнкера Ведбал “Безотпускна елегия”. В което всяка строфа завършва със стиха “Ах, отпуска да има!”. Това е, многознайковци.

Безотпускна елегия

Самин сред своята печал,
загледах храмовете златоглави
и къщите – палати величави,
обвити в гълъбов воал,
душа ми тях за миг не пожелава.
Една мечта, една мечта тогава,
душа, сърце и ум обзима:
ах, отпуска да има!

Самин сред своята печал,
затънал доста в ада на земята,
аз вярвал съм във бъдеща отплата –
за рая божи съм мечтал;
но днес по чортовете пращам рая
и вместо него, вместо рая, аз желая,
о, блян, мечта неотразима,
ах, отпуска да има!

Самин сред своята печал,
самин загледал нощем висините
с наполеони бляскави покрити,
какво, какво не съм желал!
Но днес на тях аз кръст поставям
и в самотата своя пожелавам
със жажда, жажда негасима,
ах, отпуска да има!

Самин сред своята печал,
в уста с изгаряща угарка,
вървя по мъртвите листа из парка
с мечта по светъл идеал,
и ей димът на букви пропълзява
и буква подир буква цял ред става,
димът несетно форма взима:
“Ах, отпуска да има!”

Новата ми любов

Закрача ли в обширний двор,
унесен в сладостни мечти,
все там отправям слух и взор,
отдето се вестяваш ти!

Аз чакам те със жар, с любов,
с молитви тихи на уста,
аз чакам твоя нежен зов,
най-сладък зов, най-мил в света.

На ниския креват прострян
със устав някакъв в ръце,
един едничък само блян
тревожи моето сърце.

От всичко скъпо отделен,
ти радост сал ми си сега!
една едничка ти от мен
разсейваш тежката тъга!

О, ти ми си в живота нов
кумир и радост, и любов,
о, дивна медена тръба,
зовяща сладко на чорба!

На 42-ий набор

Хайде, другари, да чукнем стаканите!
Ето очакваний час!
Ето, ще екнат навред барабаните,
ето, ще сбират и нас!

Нека последните дни да прекараме
с песни, вино и жени,
нека ний шумен живот да покараме
в тези останали дни!

Скоро ще гледаме ний на цивилните
с завист нескрита, с тъга.
Хвръкнат ще скоро и тези умилните
румени женски,лица!

С горест ще спомняме ний ученичките,
техните нежни слова,
нощните срещи, разходки в горичките,
хвъркне ще всичко това…

Скоро мечти ще ни бъдат слугините,
по тях кръвта ще кипи.
Що да се прави, таквиз са годините,
а пък сърце не търпи
Хайде, другари, дигнете стаканите,
пейте, пирувайте днес!
Може да трябва и ний из балканите
също да мреме със чест!

Аскерска въздишка

От казармения двор
аз жадувам твоя взор,
твоя взор на самодива,
кат вермута що упива.

От казармения двор,
през високия стобор,
скрит във чизмите си тежки,
шепна си молитви жежки.

И очаквам вечно аз
твоя взор и твоя глас,
дивна, модроока Флора,
моя свидена изгора.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.