Да излезем от врящия казан целокупно

Сеирът и злорадството са се превърнали едва ли не в норма в обществения ни живот

Когато завистта избие в омраза, ние вече сме загубили много

Всяка нация има плюсове и минуси като народопсихология. А те определят и успехите в материалния и духовния свят. За най-старата държавност в Европа, дала четмо и писмо на стотици милиони по света, ние имаме сравнително скромни икономически резултати и ниско ниво на национално самочувствие. Защо?

Ако попитаме българите кой е най-големият ни недостатък като нация, със сигурност ще получим един преобладаващ отговор: завистта. Знаем, че е така и го виждаме на всяка крачка: често оплюваме успели спортисти, артисти и предприемачи, а клюките и черният пиар у нас са инструмент за правене на бизнес и политика, само защото им се дава завистливо ухо. Медиите търсят интригата, защото считат, че е по-желана; политиците залагат на скандала, защото вярват, че е по-работещ. И ще хване дикиш. А сеирът и злорадството са се превърнали едва ли не в норма в обществения ни живот. За жалост. Получава се един омагьосан и самопораждащ се кръг, който е в тотално противоречие с добре развитата интуиция у народа ни за правилно и грешно. С иначе толерантното и широкото отношение на българина към света и другите нации.

Всяко следствие има и причина. У нас, без да са оправдание, те са следните: пет века османско владичество и 50 години комунизъм. Оставяме настрана нарушаване на базовите индивидуални права в личността, без които няма стопански прогрес, предприемаческа култура и знание за тънкостите на финансите и търговията.

Ефектът от тези епохи е нещо много по-лошо. А именно, че бидейки под чужда власт ние не успяваме да създадем свои естествени авторитети. И тук не говорим за национални герои. А такива в реалния живот и битовото ежедневие. Йерархиите, които се образуват, са изкуствени в смисъл, че зависят от благоразположението на Цариград или Москва. Или техните наместници тук. Ето защо, както Симеон Радев чудесно обяснява в трудовете си - българинът е мнителен към чорбаджията. Просто последният е по подразбиране галеник на османците, вярно или не. Ето защо българинът мрази в душата си политическата класа - наследството от времето на “номенклатурата” и върхушката на БКП, които са имали всички привилегии, били са, видите ли, по-висока “проба” хора. А ужким е трябвало всички да сме равни. Така, напълно закономерно, у народопсихологията ни се е развило усещане за равенство между “първенци” и “изедници”.

Всеки успял е предател. Меритокрацията - качеството, водещо до успех, - е заменена с непотизъм - връзкарщина и тарикатлък.

Просто в тези затворени системи само подобни процеси водят до успех, професионални резултати и престиж.
Насъскването на всеки срещу всеки с доноси и издайничество при соца де факто атомизират до крайна степен българите и прекъсват всички естествени културни връзки. Нацията, църквата, традициите, естествените сдружения и лидери на мнение са подтискани свирепо. Защото са опасни. Всички посредници и между човек и държава изчезват. Остава само нейната и на партията повели за добро и лошо. За отговорно и безотговорно.
Когато скъсаш социалните връзки и взаимодействието между хората; когато унищожиш естествените авторитети за сметка на наложените такива - ти залагаш манталитетни мини с широк обсег на поразяващо действие.

Днес “зависта” като явление е изследвана от редица видни икономисти. Освен липсата на спестявания, тя е другият фактор за слабото развитие на Африка и Близкия изток, да речем. Изкуствено начертаните граници, пречат за създаване на органични нации. А това води до напрежение на племенно-родова, етническа и религиозна основа. И жестока завист, която спъва всякакво развитие.

У нас завистта също е фактор, който пречи на стопанското и културно развитие. Енергия, която може да отиде в съзидание, отива в рушене или безплодно хулене и бездействие. Усещането, че няма справедлив успех е подхранвано от използването на публичен ресурс за облагодетелстване на едни или други обществени групи и бизнеси. Това допълнително подхранва натрапчивото чувство за несправедливост и “завистта” като културно-психологически феномен.

А завистта е изключително деструктивна като явление, защото на практика спира всякаква предприемчивост и креативно действие. Насочена е негативно към това друг да “няма”, друг да е “зле”, не ние да сме добре. Всички знаем лафа за Вуте. И, за жалост, всички знаем, че често е верен.

Проблемът е когато недостатъчно развитите институции и непълната защита на собствеността улеснят проектирането на завистта в реалността и окрупнят ефектите й. Обратно, на Запад - поне това е крехкото наследство на класическия либерализъм и консерватизма - има институции, които затрудняват избуяването на завистта. С уговорката, че набиращата скорост ляво-либерална (неомарксистка и мултикултурна) пропаганда и демократичният социализъм са на път да разрушат манталитета, довел западната цивилизация до небивалия културно-икономически разцвет.

Дори ако се опитаме да разграничим на ниво дефиниции “завист” и “алчност”, в който по-често е обвиняван Западът, ще видим, ясно и до какво водят като ефекти. При завистта искаш нещо, което не е твое. Дори не го искаш за себе си, а другият да го няма. При алчността искаш още и още и за теб. Но в рамките на пазара това може да стане само и единствено, ако си можеш и предлагаш по-добри и по-качествени стоки на съгражданите ти. Едното е деструктивно, другото - съзидателно начало.

В този смисъл за нас като нация е важно да излезем от врящия казан на завистта, в който дърпаме всеки който се покатери. Напротив, ако стъпим на раменете си, покатервайки се догоре - онези стигнали там ще хвърлят въже да излезем всички. Защото действително сме си помогнали и сме взаимодействали като едно цяло. Очевидно, че докато няма промяна в манталитета и “чипа”, каквито и политически конфигурации, реформи и практики да въвеждаме - ще опираме до нещо просто. Как гледаме на света и успеха.

Взаимодействаме ли си, прогресирайки, или се саботираме сами, тъпчейки в калта като безпомощни патета?
Днес все по-ясно се чуват гласове на разделение. Богатите да плащат повече. Едни имали права и привилегии, други не, или потискани като малцинства. Историята няма значение, важно е какво ще ни кажат от Брюксел - за пола, за Северна Македония, за тец-овете и мините ни. Общо взето, сме разделени по всичко. Това е нормално и не е проблем. Проблем става, когато спрем да си говорим нормално за тези различия. И за истинските залози пред нацията ни, както и за причините за тях. А завистта е един от най-големите такива. Тя е в основата и на истерията по отношение на публичната политика, на липсата на диалог и разбиране на другата гледна точка, на отсъствието на аргументи в т. нар. дебати. А когато завистта избие в омраза, ние вече сме загубили много.

Егалитаризмът - битката за равенство и еднаквост - е най-лошият културен вирус, с който може да се заразим. Той е революция срещу природата. Време е да се излекуваме от него. Време е да спрем да гледаме другия, а да оправим собственото си дворче. Време е и да погледнем на сънародниците си като на близки, които ще помогнат в реализирането на личните ни цели. Но не само. Заедно с тях - колкото и патетично да звучи - ще направим България едно по-хубаво място.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи