Да поговорим сериозно за достъпността

Илюстрация: Иван Кутузов - Кути

Нека видим в сравнителен план колко много път имаме да извървим като общество

Ставаме като социален затвор, който оставя стотици хиляди хора с увреждания в изолатора на собствените им жилища

„Свети Павел“ в Лондон е архитектурен и културен шедьовър. В грандиозната катедрала са венчани принц Чарлз и лейди Даяна. Храмът не е променян и реконструиран външно от 300 години - до тази година, в която се очаква на северния вход на катедралата да се появят две симетрични и красиви рампи за хора с увреждания. Базиликата „Свети Петър“ в Рим е единствената в света с по-голям купол от този на „Свети Павел“ в Лондон. „Свети Петър“ е сърцето на римо-католическия свят, което омагьосва с великолепието си. Базиликата е напълно достъпна за хора с увреждания. Прочее, напълно достъпни са и изключителните „Ватикански музеи“ - от началото им чак до Сикстинската капела.

За да не говорим само за културни обекти от световна величина, могат да се дадат и много други примери.

Да речем метрото на Атина е напълно достъпно - няма праг или разстояние между перона и влака, станциите са достъпни за хора с увреждания, а глас в метрото съобщава на всички пътници, ако случайно на някоя станция има повреден асансьор.

В Германия влаковете на „Дойче бан“ са напълно достъпни за хора с увреждания - можеш да хванеш влак от летището във Франкфурт, който да те закара навсякъде - както до центъра на града, така да речем до Страсбург в съседна Франция.

В самия Страсбург пък иконичните трамваи са толкова достъпни, че буквално няма и сантиметър препятствие за преодоляване, за да влезеш в тях с инвалидна количка.

Могат да се дадат и примери извън Европейския съюз - в съседна Турция например градският транспорт на мегаполиса Истанбул също е напълно достъпен за хора с увреждания. Достъпни са автобусите, достъпни са трамваите, достъпни са фериботите, лесно е дори да намериш достъпно такси.

В Тирана пък е по-трудно да намериш нескосен тротоар за хора с увреждания, отколкото обратното - голяма част от албанската столица може да се обиколи на инвалидна количка без съществени проблеми.

За Белград даже няма нужда да се отваря дума - достъпен е центърът, достъпни са автобусите, дори средновековната Белградската крепост е почти изцяло достъпна.

Разказвам тези факти не от гола любов към пътешествията. Напротив - правя го, защото искам да се види в сравнителен план колко много път имаме да извървим като общество в сферата на достъпната среда. У нас на достъпната архитектурна среда се гледа като на дядо Коледа - всеки е чувал за него, но никой не го е виждал. Въпреки над десетилетното ни членство в Европейския съюз, въпреки милионите, дадени за облагородяване на градската среда, въпреки многото обществен шум по темата, България остава на опашката на Европа, когато става дума за достъпна среда за хора с увреждания. У нас масово недостъпна остава градската среда, междуградският транспорт е химера, а обществените места, които са достъпни за хора с увреждания, се броят на пръсти.

Например, знаете ли, че в сърцето на европейска София - бул. „Витоша“ - има цифром и словом две заведения, в които може да влезе човек с инвалидна количка? Две. Да, лятото масите навън са достъпни за всички, но когато няма маси навън, можеш да пиеш кафе или хапнеш в две от десетките заведения по столичното стъргало. И тук говорим за достъпност до вътрешната част на тези две заведения, а не за достъпна тоалетна, защото ако решим, че искаме и тоалетната да е достъпна за хора с увреждания (каква наглост, а?), тогава местата на „Витошка“, които можеш да ползваш с инвалидна количка, са точно нула. Ако забием пергела в НДК, където средата е изцяло достъпна, и търсим място, където човек на количка може да ползва тоалетната, ще установим, че най-близката локация е намиращата се на почти два километра сграда на ЦУМ. Два километра радиус, две места с достъпни тоалетни. За европейска столица - толкоз.

Важно е нещо да се отбележи. В София и другите големи градове средата се подобрява с видими темпове. Общинските и централните администрации полагат добросъвестни усилия да подобрят както пешеходните маршрути, така и градския транспорт и този факт трябва да бъде отчетен и адмириран. Да, има много какво да се желае - например на столичната ул. „Цар Симеон“ в участъка между „Опълченска“ и „Христо Ботев“ тротоарите бяха достъпни преди да ги ремонтират. След ремонта вече са недостъпни и с количка тази част на града е бяло петно.

Но да се надяваме, че Столична община ще вземе крути мерки и ще реши този проблем, тъй като това е изключението. Много са добри примерите за създаването на достъпна среда по булевардите „Раковски“, „Черни връх“ и други, където реално няма никаква пречка човек с инвалидна количка да се придвижва, редом с хората без нужда от такова помощно средство. Добрите примери са много и е факт, че се върши работа в тази посока. Проблемът е, че първо трябват повече усилия и второ (и по важно!) - необходимо е обществото като цяло да разбере нуждата от достъпна среда.

Ако собствениците на ресторанти, заведения или киносалони не се интересуват от хората с увреждания, няма сила на планетата, която да ги накара да станат достъпни. Глобите и наказанията ще се плащат, извинения ще се измислят и вода от девет кладенеца ще се носи, за да не се реши проблемът. Прочее, любимото ми оправдание, че нещо „не може“ да стане достъпно е, че обектът бил паметник на културата. Това, че един обект е паметник на културата, не означава, че не трябва да бъде достъпен за хора с увреждания - дори обратното, точно, защото е паметник на културата трябва да е достъпен.

Колизеумът в Рим е паметникът на всички паметници на културата, пък е достъпен - с асансьори, достъпни тоалетни и всичко необходимо. Мисълта ми е, че оправдания има много, но ако обществото наистина иска да реши този проблем, той ще изчезне за броени месеци. Просто всеки собственик на обект, който обслужва неограничен брой лица, трябва да положи усилия да изгради достъпна среда. Някой ще каже, че е скъпо, на което аз ще отговоря - а проверихте ли колко е скъпо всъщност? Много магазини, банки или кафенета имат по едно-две прагчета на входа - проблем, който се отстранява с подвижна рампа за 100-200 лева.

Никой не иска от бизнеса, гражданите или институциите да правят чудеса от храброст. Никой няма желание да фалира един или друг обществен обект в името на достъпността. Далеч не. Но не може толкова години да отказваме въобще да прогледнем, че проблем има. Не може през 2020 година да няма достъпен междуградски транспорт за хора с увреждания, не може да няма къде да изпиеш едно кафе като нормален гражданин, не може да няма къде да идеш до тоалетна. Елементарни неща са това, които обаче продължават да отсъстват от ежедневието ни. И това води до омагьосан кръг - бизнесите отказват да правят достъпност, защото нямало хора с увреждания, а хората с увреждания си седят вкъщи, защото не могат да излязат никъде. Един наш роден параграф 22, от който би следвало да ни е срам.

Достъпността на средата е един от цивилизационните белези на развитото общество. В пещерите на Афганистан и в африканската Савана достъпност няма. Но в Америка, Европа и целия цивилизован свят достъпната среда за хората с увреждания е толкова рутинен елемент на цивилизацията, че вече никой не му обръща внимание. Да, проблеми има навсякъде. Няма място на планетата, което да е решило този въпрос изцяло и завинаги. Но държавите и обществата, които искат да се зачислят към развитата цивилизация, просто правят необходимото, за да може хората с увреждания да могат да се възползват от правото си на свободно движение. Липсата на достъпна среда е форма на социален затвор, който оставя стотици хиляди хора с увреждания в изолатора на собствените им жилища.

Време е да започнем да решаваме този въпрос. Време е всеки да помисли с какво може да подобри средата около себе си. Време е да спрем да спираме с колите си на малкото налични скосения на тротоарите. Време е като общество да поговорим сериозно за достъпната среда. Защото ако не го направим, сме обречени да продължим да изоставаме. А България заслужава повече.

Коментари

Задължително поле